Пишейки тази своя прекалено лична история на съвременна България често се питам дали евентуалният читател няма да се възмути: вижте го пък тоя, кой го интересува какво му се било случило, той да не е някой си велик политик, държавник, той за кой се мисли, да не се мисли за… Стамболова или… Жельо Желева, и пр., и пр. Такова възмущение, чини ми се, си е съвсем оправдано, понеже обикновено в историите сме свикнали да се описват “обществено важни събития и лица”, а не някакви си там “дребни човечета от улицата”, някакви си там “асистентчета по философия”, някакви си “временни кметчета”!
Абе почти винаги се смята, че “малкият човек” е съвсем безразличен за историята, където е мястото все на “големите дейци”. Пък и каква е тази “лична история”, санким не знаем ли, че всяка история, за да е история, трябва да е безлична, обективна, свръхсубективна някак си?! Ако нещо е лично и човешко то не може да е история, то е нещо друго, примерно “преживелица”, “спомен”, каквото и да е, само не история. А пък да го наричаш история е непозволително, а също и грозно, щото правиш опит да се самовъзвеличаваш, а това именно е грозното. Виж, да се самопринизяваш може, ала да се самовъзвеличаваш не бива и пр., и т.н.
Казвам това, понеже самият аз се колебая: да не взема да направя прекалено лична тази своя история, и тогава “обществено значимото”, сиреч “историческото” да вземе хептен да се затъмни от моите лични преживелици и историйки. Аз обаче доста йезуитски се застраховах, понеже се захванах от първия момент да пиша една лична все пак история, а не “социална”, “обща” и не знам каква си. Лично на мен, признавам си, “общите истории”, в които почти няма лица, а има само “факти”, "фактори" и “процеси”, в които има само “историческа неизбежност”, но нищо случайно, а пък личностното и човешкото немилостиво е прогонено, са ми доста скучнички. Напротив, особено са ми приятни и ме вълнуват историите, в които личностното някак си е център на всичко, където дейците присъстват с характерите и с недостатъците си, където се проявяват по един или друг начин все живи хора, а не обезличностени “величества” или някакви си там безизразни и кухи големци.
От друга страна, знайно е, на “малкия човек от улицата” обикновено не му обръщат някакво внимание, щото той е само фон, на който изпъкват “избраниците на историята” или герои от типа на Жельо, Гоце, бат Мухобойко и други такива куриози. А пък на мен ми се струва, че в някакъв смисъл тъкмо хора като мен, които нямат никакви особени претенции, които са от онзи т.н. "фон на историята", които крещят от възмущение някъде на улицата, са в своята съвкупност главния фактор, който прави историята. Тя, многострадалната история, се прави все от живи хора, а пък хората, по моето скромно мнение, не бива да се делят на “големи” и на “малки”, на “велики” и на “незначителни”. Защото често се случва някой, когото са нарекли велик, да речем примерно Симеона, но не онзи, наистина великия Симеон, ами този личностен дребосък и мизерник, втория Симеон, та случва се едно такова величество да покаже толкова дребнав и вреден характер, да се държи не като величество, ами като презряно нищожество, да се изявява така безлично и вяло, че да стане в края на краищата така, че един най-обикновен човек от улицата да почне да го превъзхожда във всяко, но особено в личностно, да не говорим пък за нравствено, отношение. Когато пък се разбере, че тъкмо в туй личностно отношение ония, избраниците, самозванците, “великите”, по собствените ни наблюдения нищо не струват, сиреч са едни боклуци, тогава идва неизбежният извод: личностното, като реакции, като ценности, като манталитет, независимо къде се проявява, било у “големите”, било у “малките” хора, е водещото. То именно е факторът, който определя една или друга насока на историческия процес, понеже, казах, историята винаги я правят все живи и в някаква степен лични, без-лични или дори от-лични личности. По тази причина ако се погледне на “голямата история” през призмата на една “малка личност” – малка-малка, но личност, стига да е личност обаче! – то това в някакъв смисъл е мерило за онова най-интимно на историята, което не е безлично, ами е, по моето най-дълбоко убеждение, съвсем личностно и човечно.
И още нещо искам да кажа: няма малки и големи личности, или ако има, се пита малки и големи в какво отношение са. Не бива “социално изтъкнатите” или “публично признатите” – а, казах, огромна част от тях са самозванци или пък са признати по един съвсем долен и нечестен начин, като сами са се тикали за признание, и то най-нахално, с лакти, на колене, бутайки се и пр. – априори да се обявяват за “големи”. А пък ония, дето не са така яростно нахалствали за “социално” или пък “народно” признание, но иначе са личности от по-голям мащаб и калибър, да бъдат подценявани и наричани винаги “малки”, “незабележими” и несъществени. Това първо, но да не се разпростирам, щото за него може да се напише цяла книга.
И има още едно: туй дето марксистите го обявяват за “народни маси” или пък само за “маси”, то не е движещия фактор на историята, а такъв фактор, по моето разбиране и убеждение, са ценностите и идеите – колкото и да ви изненадва това. Защото онова, което предизвиква надигане на “масите”, е въодушевлението, предизвикано от едни или други ценности и идеи, само идея или някаква ценност може да породи човешката енергия, която пък прави след това промените. Значи, оказа се, двигателят са именно идеите и ценностите. По тази логика пък ако политиците и държавниците ни по съвсем очебиен начин са плоски и кухи лица с мизерно съзнание, които са неспособни да родят никаква идея, а които, следователно, са способни само да опошлят и окалят всяка, дори и най-святата идея, то тогава тази личностна и ценностна липса няма как да ги прави големи и значими, а ги прави само вредни, мизерни, подобни на досадните паразити.
Понеже по мое разбиране историята е велика битка на ценности и идеи, то излиза, че ония, които имат пряко отношение към идеите – а това са т.н. “интелектуалци”, а сред тях на първо място са философите, поне по идея! – са и в някакъв смисъл незабележимите водачи на народните надигания. Понеже по някакъв вътрешен, невидим за окото начин е станало така, че идеи, които са били развивани в лабораториите или в душите на философите, които са блясвали в цялото си величие именно благодарение на философският им изказ, по незнайни пътища са пуснали своите кълнове в душите на “хората от улицата”. А пък след това улицата, или "масата човеци" благодарение на този духовен импулс е започвала своята битка за промяна и за по-добро бъдеще, за по-разумно устройство на живота ни.
От тия положения могат да се направят доста и то все важни изводи, примерно за това, че ако нещо в нашите надигания като нация и като човешки същества в тези решаващи години не беше както трябва, или ако пък постигнахме резултат, противоположен на очаквания, ако всички или повечето наши надежди бяха попарени, то това се дължи явно на ценностна и на идейна неизбистреност на съзнанията ни. Понеже ако по-ясно съзнавахме своите ценности, щяхме да бъдем много по-твърди и неотстъпчиви и на 14 декември 1989 година, и в други решаващи моменти. Нямаше също да се оставяме на пишман философи, но за сметка на това истински марксисти като наш Жельо или Сава Доганов да ни будалкат, да ни размотават, да се гаврят с нас, да се наслаждават на търпеливостта ни, да ни презират, да ни надцакват.
Да, ако имахме яснота относно това какво точно искаме, какво истински ни е потребно, нямаше да се оставяме в ръцете на тези клоуни и шарлатани – да прибавим към тях и мнозина други: Луканов, Виденов, Дмитриевич Станишев, Симеончо, бат ви Бойка, Воленчо и други такива фукльовци с очебийна личностна и душевна недостатъчност! – ами щяхме да ги накараме да треперят постоянно от очакването на нашия гняв, щяхме да ги държим изкъсо и да искаме да вършат работа. А пък дори, чини ми се, наши лидери и водачи тогава съвсем нямаше да бъдат тия куриози, ами щяхме да си намерим истински, по-мащабни личности за наши лидери и водачи, пък на тази основа щяхме и да постигнем много повече. Ето защо аз държа на своята теза: в ценностите ни нещо куцаше та не постигнахме това, което уж, на думи само, а не с цялото си сърце и душа, искахме. Не бяхме наясно с много неща, падаме си на всичкото отгоре материалисти, понеже не вярваме много-много на духовните неща и на идеите, търсим все келепиреца и пр.
И по тази причина, като показахме склонност да загърбваме редовно и с най-тъпа упоритост истинското и значимото, след това, няма как, си получихме тия плачевни резултати. И си продължаваме да страдаме, да се оплакваме, да мънкаме, да мърморим все от недоволни по-недоволни. А пък хитреците като изброените по-горе ни се радват и също така най-лукаво ни се надсмиват. Съвсем справедливо е казано, че от ума си пати всеки: и отделният човек, пък и цели народи като нашия. Които доказаха, че нямат пиетет към ценностите и идеите, ами на тяхно място са турили най-непълноценни сурогати от типа на "душевната есенция" на цялата тази арогантна чалгашарско-ченгесарска бълвоч, която кой знае защо още търпим та да ни залива с мръсотията си и да осквернява живота ни, пък дори само с присъствието си.
Та да закръглям изложението, понеже съм на път да се отплесна. Изводът от казаното е, че дефектите на нашата демокрация и нерадостите в нашата народна съдба се дължат на това, че нехаем за най-важното – ценностите, идеите, духовните неща, които по принцип и по начало са субстанция на живота! И че на тази основа се оставихме да ни лъжат и баламосват някакви си мизерници – зер нима не е скандален самия факт, че лице като Дмитриевич сме се оставили да ни е премиер?! Също не можем на всичкото отгоре да разпознаваме и да ценим истинското и значимото, ами се подвеждаме и се хващаме за първото, което ни попадне, пък дори и да е най-негодното. Оставяме се на глупавата, на прекалено наивната вяра в "спасители", "месии", "герои", титани", "великани", на които все се надяваме да ни оправят. И по тази причина все сме си разочаровани и многострадални като онази същата Геновева. А пък в същото време поради ценностен и идеен дефицит като нация не можем да си изберем за лидери по-мащабни и нравствено извисени личности. Самият факт, че сега на мнозина се чини, че бат им Бойка бил – опази Боже! – "нравствено-идеен колос", показва, че на тия хора явно им липсва всякакъв личностен и ценностен критерий. Щото точно на същите тези безкрайно самообезценили се хора дори и куриоз като Слави Учиндолски им се вижда “интелектуално и нравствено извисена личност”, и т.н., и т.н.
Да, много може да се продължава все в този дух, но да спра дотук, понеже за това писах вече в книгата си Българската душа и съдба, която, впрочем, излезе съвсем наскоро. И която, оказа се, медийната пропаганда се престори че не я е забелязала: нито една медия не обяви излизането й! Питам се: дали пък случайно не ги е страх от идеите ми та така упорито мълчат?! Май точно така е, защото за всичко друго се говори, а за моята книга се мълчи. Което пък, от друга страна погледнато, си е същински комплимент за мен и като човек, и като философ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар