Като се връщам назад в мислите си за преживяното в тия години след 1989-та непрекъснато изпитвам най-двойнствени, амбивалентни чувства: чувства на гордост и на срам, смесени и трудно разграничими. Гордея се заради ония така възвишени моменти на невероятен подем на българския устрем за свобода, в които участвах с цялото си сърце и душа. Излизахме от време на тотален страх и унизеност, и малко по малко си връщахме самочувствието на свободни граждани. Които са загрижени за бъдещето на общността, пък и за собственото си бъдеще, ала които знаят, че това бъдеще вече е в техните ръце. И същевременно ме е срам заради това, че все не бяхме достатъчно твърди, че се оставяхме да ни прецакват, и то не веднъж или дваж, че бяхме податливи на лъжите, че се люшкахме между крайностите, че при първите трудности мнозина се отказваха и искаха да се връщаме назад, при сладичката несвобода.
Ето затова хем ме е срам, хем все пак се гордея че въпреки всичко преобразихме България. Да, България наистина вече не е същата с всичките си сегашни кусури: страната ни е член на Европейския съюз – същинска фантастика!!!
Да, извървяхме дълъг и труден път, и нашите реакции в тия години показват съвсем точно какви сме не само като индивиди, а и като граждани, а също така и като общност, като нация. Че сме неопитни е ясно: демокрацията по нашите земи беше чудо невиждано, у нас винаги е имало само пародия на демокрация или пък тотално насилие (комунизмът). А също и бяхме наивни като деца, а също и прекалено лековерни и слаби. Затова и доведохме работите дотук: днес една най-нагла и арогантна комунистическа олигархия се е разпищолила и си прави каквото й скимне с нас. Унизително положение, ама и ние изглежда сме си виновни за този доста срамен резултат на българския преход към демокрация.
Но да продължа напред със спомените си за ония така възторжени дни, в които задишахме съвсем свободно. Първият митинг някак си прекърши страха, в това е неговото значение: разбрахме, че демократите, че антикомунистите не сме малко, почувствахме се по-силни. И почнахме битките си с "другарите", а пък те, разбира се, ни отвърнаха с гаднярските си номерца, в които са такива майстори – та до ден днешен.
Върнах се в Пловдив, и почнах да живея като в някакъв сън. Продължих да пиша за младежкия вестник, а пък в университета подпомагах с каквото мога студентите, които се отделиха от комсомола и създадоха независимите дружества. Клубът ми по философия стана място, в което опозиционно настроени хора от града идваха редовно на сбирките, участваха в дискусиите, за първи път се заговори съвсем открито за сериозните проблеми на страната.
В пловдивския Клуб за демокрация също станаха някои истории, за които си струва да се разкаже. Останах озадачен, че на първата по-широка сбирка на клуба изведнъж се появиха прекалено много хора, и то някои от тях стари познайници от университета – партийни членове, "дисидентстващи комунисти", които почнаха да се преструват на "антикомунисти", а си бяха всъщност само невероятни лицемери. Разбрах скоро, че "Партията" е спуснала директива: да се овладеят "изотвътре" всички опозиционни организации. Почна се страшна битка за съхраняване на демократичността на "Клуба за демокрация", в която аз се включих с жар. Резултатът е, че в един момент "другарите" така го овладяха, че някъде към март организираха тоталното оплюване на моя милост и на неколцина още други твърди антикомунисти, в резултат на което аз повече не стъпих в него. Водач на тази кампания беше триото Дърева-Сапареви (братята Огнян и Славян, първият от тях доказано ченге).
Някъде към началото на декември трябва да е било почнаха да ме канят в предавания на Радио Пловдив да коментирам случващото се. Две водещи си позволиха това, Пенка Калинкова и Галя Митева. Аз много-много не си контролирах устата и си говорех това, което ми е на сърцето. Обикновено ме канеха когато, да речем, се провеждаше някакъв пленум на "обновяващата се партия". Трябва да съм удрял такива приказки, че явно съм бъркал безжалостно в много рани. Спомням си, че постоянно говорех все за свободата, за прекрасното чувство да си свободен, за преодоляване на страха, за демокрацията, за това, че трябва да станем граждани, поели в ръцете си своята съдба. Разбира се, за "другарите" говорех като за главна пречка пред нашето по-човечно бъдеще.
Спомням си веднъж примерно как Нери Терзиева (тя тогава явно е работила там, в радио Пловдив) по време на едно такова предаване се появи зад стъклата на студиото, радваше се на приказките ми и окуражаваше събеседниците да бъдат още по-смели. Не знам как са ме търпели шефовете на радиото, но все пак инструкцията им в самото начало беше да бъдат колкото се може "по-демократични". Разбира се, в специфичното комунистическо значение на този термин. Търпят, ала не всичко могат да понесат. И когато разберат, че някой не е "от нашите", бързо му чупят гръбнака. Ето че в един момент "другарите" ми спретнаха номер, та да ме изгонят завинаги от радиото.
Историята е интересна и ще я разкажа в основното, понеже е дългичка. По едно се разбра, че "възродителният процес" – смяната на имената на турците – е бил грешка на партията. Трябваше някак си да се реши този въпрос, тази рана. Обаче и тогава вече се бяха появили "националисти", скоро сред тях се открои примерно лицето Георги (Гоце) Първанов. Затова "партията" почна своите доста гаднички игри. Целта беше тази: да се сблъскат турци и българи, та хората да забравят за конфликта между комунисти и цял един народ, включително и турците. Явно искаха да пробват един югославски вариант на развитие, и за чест и слава на българската интелигенция този сценарий беше провален.
Та партията, под натиска на исканията на турците, в един момент им върна имената, им разреши да си избират каквито си искат имена. Но чрез една доста тежка процедура, което да поражда нов гняв и нови унижения на тези хора. Те, разбира се, отвърнаха с демонстрации. А пък в същото време партията даде инструкции на "националистите" да тръгнат и те на демонстрации против връщането на имената на турците. Почна сериозен конфликт, който можеше да доведе дотам, че да се пролее и кръв. Явно тази е била и целта на занятието по етническа непоносимост. И в София, и в Кърджали, и в повечето големи градове на демонстрации излязоха някакви хора със свирепи, с жестоки лица, пияни не само от идеи, ами и от... ракийка, които крещяха нещо срещу турците.
Турците пък протестираха по свои си причини. Сблъсъкът наближаваше. Партията радостно триеше ръце. Всички забравиха, че главният проблем на България са комунистите, а не турците. "Разделяй и владей" е ключовата фраза за разбиране на политиката на БКП-БСП във всички тия години на прехода...
Когато се появи сериозна опасност от етнически сблъсък – а ченгета като Румен Воденичаров, Гоце Първанов, Минчо Минчев, Ахмед Доган-Сава и пр. са играели все в един отбор и са спазвали инструкциите на един и същ център – ДС – тогава по телевизията в София излязоха най-авторитетни хора, интелектуалци като акад. Кирил Василев, Блага Димитрова, Радой Ралин, които призоваха хората да не се оставят на такива примитивни чувства на етническа омраза. В студените дни на края на ноември и началото на декември този беше главният проблем пред страната. И аз по това време, както казах, бях канен да участвам в предавания на Радио Пловдив. И точно по едно такова предаване "другарите", вече достатъчно вбесени от моето красноречие и свободолюбие ми скроиха един най-подличък номер, та да замлъкна по възможност завинаги.
В предаването, водено от Галя Митева, имаше "обаждания на граждани по телефона", които обаче никой не ги чуваше, понеже редакторите "записваха" техните реплики, а пък водещата ги четеше. По едно време забелязах, че обажданията са доста странни, пък и едностранчиви: почнаха изведнъж всички все да плюят и клеветят турците, а пък в тяхна защита никой не се обади. На мен това ми се видя абсурдно и заподозрях манипулация. Срещу турците беше извършена най-крещяща несправедливост, понеже тия хора наистина бяха понесли доста притеснения от комунистическия режим, пък и сега ли да ги обиждаме?!
И аз, разбира се, взех думата в тяхна защита. Почнах и някакви си свои разсъждения за грандиозната манипулация, на която сме подложени: да бъдат сблъскани турците с българите, а пък за комунистите всички да забравим. Разгорещих се по своя си обичай. По едно време Г.Митева ми бутна един лист с напечатано "обаждане" на "възмутен гражданин", което да коментирам.
Та "възмутеният гражданин" казваше някакви нелепици, но крайно обидни за турците. Разказваше как на село имало птицеферма, в която работели главно турци. И това било от години. Ала когато им сменили имената, те си тръгнали за Турция, а пък тогава почнали да работят на тяхно място нови хора, повечето българи. Оказало се, че добивът на яйца изведнъж скочил двойно: изводът е или че кокошките, неимоверно зарадвани, че вече не турци, а българи ги обслужват, са почнали да снасят двойно повече яйца, или пък че турците, за разлика от българите, са двойно по-крадливи!!! Аз много се зарадвах на този случай и почнах в своя си стил един ироничен коментар: в един момент забелязах, че Г.Митева направи гримаса, от която си личеше, че се е почувствала осмяна и подиграна.
Казах, че краденето не е някаква етническа характеристика, а че е общочовешка. Че комунизмът е научил всички да крадат, и че ние, българите, не сме по-малко крадливи от турците. Поразсъждавах и за националистическата психология на... кокошките, от което Митева изглежда най-много се обиди, съзирайки алюзия със самата себе си: от този момент тя ми стана пръв враг. Тя нареди да ми изключат микрофона, аз бях крайно озадачен и възразих: кани ме в предаването си, пък не ми позволява да казвам каквото мисля. Тя, обидена, ми каза да си тръгна. Извика и дежурния милиционер от входа на радиото. Аз, разбира се, си тръгнах, взех си набързо листата и си тръгнах. Ала сред тях останал и оня "редакционен документ", разбрах това по-късно.
На другия ден майка ми се обажда разтревожена: чула предаване по радиото, в което обявили, че Ангел Грънчаров, философът, ще бъде даден на прокурор заради "кражба на редакционен документ". Галя Митева изнесла гневен панегирик против мен в ефира, аз този запис (на хартия) на нейното изказване го изисках тогава и още го пазя някъде, но сега не ми се дири. Така злобно говорела, че майка ми си изкарала акъла, а и родното ми градче, къдeто всички ме знаят, изтръпнало. Ангел Грънчаров... крадец!!! А аз все пак имах известен авторитет сред съгражданите си. Ето този номер ми измислила, подтикната явно от службите, водеща в пловдивското радио Галя Митева през далечната 1989 г., а, доколкото зная, и досега...
Няма коментари:
Публикуване на коментар