Това, че и невярващите в Бога могат да бъдат добри, се дължи на милосърдието на нашия Велик Творец, който се е погрижил за тях, давайки им души

Преди малко повече от седмица се опитах да започна дискусия по твърде важни по моето разбиране въпроси, виж: Начало на интересна дискусия за Бога. Сега виждам, че опонентът, към който отправих предизвикателство за по-сериозна дискусия, именно Светослав Александров, ми е отговорил: За Хокинг и неговата вяра в Бог – диалог с блогъра Ангел Грънчаров. Много ми е интересен начинът, по който този млад човек разсъждава, затова Ви съветвам да прочетете как той отговаря на моите тези.

Налага се сега пък аз да му отговоря. Ще го направя по същия начин, по който го е направил и той: в курсив ще сложа неговите думи, а пък моят отговор след тях ще бъде в нормален шрифт, та да се различават, та да не се слива текста. Ами да започваме, какво чакаме!? Ето:

Той започва с това, че учителките му по биология и по литуратура имали различни разбирания по отношение на въпроса за Бога; казва го много трогателно: "... дори и между отделните учители има разминавания в гледните точки", което обаче ми се вижда съвсем естествено, понеже дори и учителите, предполага се, са хора, при това, да се надяваме, мислещи; а щом се замислят дадени хора, между тях се получават различия; и това съвсем не е лошо, напротив. Ако нямахме различия, тогава би ли имало смисъл изобщо да разговаряме?

Г-н Александров най-напред изтъква това, че трябва да се пазим от "логически заблуди"; прочел е нещо от страницата на California State University, ама като знам какво и нивото на философията при американците, го съветвам да не смята, че тъкмо техните философи са авторитети в тази област; за жалост, американските философи (с изключение на няколко имена от миналото) са твърде слаби; нещо кой знае защо сякаш съвсем не вирее философията в полето на американската ценностна мисловност. Но има и нещо друго: "логическите заблуди", сиреч, грешките, са най-малкото, от което трябва да се пазим при такива дискусии; щото по начало ний, хората, неизбежно грешим, но пък грешките имат и позитивен смисъл: като осъзнаеш грешката си, ще се поправиш, ще се приближиш поне малко към вярното разбиране. Тъй че грешките, макар че са нещо нежелано, си имат своя смисъл в познанието.

Ето нещо наистина важно, към което изцяло се присъединявам, понеже е точно така:

Най-често дискусиите за Бог се провалят поради argumentum ad hominem – в един момент спорещите започват лични нападки един към друг – вярващите смятат атеистите за тесногръди, а атеистите смятат вярващите за глупави. Ние трябва да се пазим също така и от argumentum ad logicam – ако аз или г-н Грънчаров направи аргумент, който излезе погрешен, това не значи например, че Бог съществува (или не съществува) – а означава, че просто ние сме сгрешили. Най-дразнещи без съмнение са circlulus in demonstrando – или кръговата логика. Появили се това в разговора, значи е обречен.

Тук нямаме различия; да продължим нататък. На моя призив да се постараем да осмислим по-цялостно идеята (понятието) за Бога, г-н Александров прави такъв опит, като привежда твърде любопитни характеристи на Бога. Но преди това искам да отбележа нещо принципно, понеже или не съм бил разбран, или не съм се изразил точно.

Съвсем не съм твърдял, че Бог е "понятие на религията", както е възприел нещата моя опонент; не мога да твърдя това по простата причина, че религията не борави с понятия, тя не е "начин на мислене" (там, където се работи с понятия, се мисли, осъществява се мисловен процес, щото мисленето е тъкмо това: съотнасяне, свързване на понятия). А е знайно, че в религията не мисълта, а вярата е това, около което всичко се върти; вярата е друг път за постигане на истината, който е несъвместим с пътя, по който върви мисленето, ума, разсъдъка, интелекта. Никога не е доказано и никога няма да се докаше, че единият от тия два пътя е "по-добрия", "по-верния", "по-правилния", "по за предпочитане" и прочие, просто понеже и двата пътя са необходими, взаимно се допълват, всеки от тях задоволява съответните душевни сили и потребности на цялостния човек. Затуй - да вметна поне това - ония човешки същества и души, които залагат на единия от двята пътя за постигане на истината, сами себе си осакатяват, сами себе си лишават от възможността да сме цялостни, пълноценно съществуващи и разбиращи съществуването същества. И това е в еднаква степен вярно и за ония, които в името на самонадеяния и самозабравил се ум изцяло игнорират пътя (и достиженията) на вярата, пътя на сърцето, така и за ония, които пък заради вярата съвсем са пренебрегнали, ако това изобщо е възможно, постиженията на ума, на мисълта, в крайна сметка на науката, която, впрочем, е израз на едно чисто познавателно отношение към нещата - и като такава изцяло се абстрахира от техните ценностни измерения, на които пък акцентира вярата (и мъдростта, ако тази последната е сфера на философията). И още нещо важно искам да изтъкна: истините на ума са несъвместими с истините на сърцето и вярата, което и иначе не може да бъде, но това съвсем не говори за "превъзходството" на ума пред вярата, или за "по-голямата тежест" на научните знания пред ония постижения на вярата, които също имат непреходно значение и огромен смисъл за пълноценността на човешкото съществуване.

Та излиза, че след като Бог не може да бъде "понятие" на религията; той по-скоро може да се нарече "религиозна представа", представа на религиозните, на вярващите хора, Хегел даже нарича същото "представа на народната душа", като за отбелязване е, че тяхната представа за Бога, марак че е твърде развита и богата на смисъл, съвсем не може да се сравнява с идеята, с пълната истина за Бога, която трябва да отчете постиженията и на пътя на вярата, и тези на ума и на мисълта. От гледна точка на казаното излиза, че към идеята (пълната истина) за Бога може да се приближаваме най-ефективно само ако застанем на гледището на философията. А що е философия е въпрос, който тук даже не искам да поставям, но много се боя, че така разпространените и съвсем непълноценни представи на "образования народ" за философията, могат в крайна сметка до предопределят пълната невозможност за някои хора изобщо да разберат за какво става дума. Нека ония, които все пак искат да разберат що е философия, да се обърнат към моя лекционен курс по философия, който съм озаглавил ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА.

От гледна точка на казаното нека да се върнем към "характеристиките" на Бога, които дава моя уважаван опонент; тия "характеристики" били възприети от всички световни религии. Само че тия "характеристики", както вече уточнихме, няма как да изразяват "понятието за Бога", щото самото понятие не е сфера на религията, те са си просто някакви "характеристики", ширещи се из широкото немислещо - и не изпитващо никакъв пиетет към мисълта - множество от хора; та ето кои били тия "характеристики":

Бог е свръхестествено същество със следните атрибути:

- Създало е целия видим (Слънце, звезди, планети) и невидим (напр. радиовълни) свят.

- Пряко се намесва в творението си... Той наказва грешни.

Нека за пример да се опитаме да осмислим твърдението "Бог е свръхестествено същество". Какво изобщо може да е такова едно "същество", което при това не е "естествено", а, представете си, "свърхестествено"?! Ето как, смятам вече забелязвате това, тук в самото допускане, априори, се съдържа нещо, което просто няма как да бъде оправдано пред съда на мисълта, щото за тази мисъл по принцип такива "неща" (да не говорим пък за "същества"!) като "свърхестествените" изобщо не съществуват! Ами ето как с допускането на едно алогично допускане адептите на науката прекалено много, даже бих си позволил да кажа, безсрамно много си облекчават задачата: подхвърляйки една глупост след това изобщо не е трудно тази глупост да бъде подложена на осмиване.

Други пък, понеже усещат това противоречие, предпочитат да говорят за Бога че бил "някаква сила", понеже думата "същество" по отношение на Бога е твърде странна и неподходяща. Истински вярващият и религиозен човек, а аз бих казал също, че разумно (философски) мислещият човек добре разбира, че Бог за нашия ум е съвсем неопределим: той е толкова велико и загадъчно "нещо", което никога няма да проумеем; но това съвсем не значи, че Бог не съществува. Впрочем, а замисляли ли сте се за това какво означава думата "съществуване"? Щото е възможно тия, които се позволяват така категорично да твърдят, че Бог не съществува, съвсем да не са си дали сметка за това какво следва да разбираме под "съществуване". Уви, много често не мислещите философски хора употребяват думи, които изобщо не разбират. Ако осмислим по-пълно какво е съществуване, тогава може би ще открием, че има различни родове съществуване и "съществуващи неща", т.е. Бог, ако да не съществува по подобие на нас, хората, и също така на вещите, все пак съществува по един друг, коренно различен (и непостижим за ума ни) начин. Това, че Бог не съществува по същия начин, по който съществуваме ний, хората, съвсем не означава, че не съществува.

И ония, които повече са мислили по тия въпроси, ще стигнат до приемането, че Бог не само просто съществува, ами съществува в "максимална степен", т.е. истински, най-пълноценно, абсолютно, така, както ние, хората, никога няма и не можем да съществуваме! В такъв случай не е ли пълно безсрамие тъкмо ние, така непълноценно съществуващите хора, да твърдим, че Бог - абсолютно съществуващото - не съществува! Помислете, драги ми опоненте, и над това; нещата, уви, не са такива, каквито са преди да се замислим; а вие, простете, просто сте цитирали "ширещи се сред масите представи", които не издължат и най-елементарна проверка пред съда на мисълта. На мисълта, която вие, почитателите и обожествителите на науката, твърдите, че така високо цените; ами като я цените, ползвайте се от нея, сиреч, упражнявайте се в мислене, мислете, много ви моля!

Толкова струва и втората ви "характеристика" на Бога, а именно "Създало е целия видим (Слънце, звезди, планети) и невидим (напр. радиовълни) свят". Да, точно така си представят Бога немислещите, невярващите, а също така и вярващите по неистински начин хора. Ето един най-лек анализ, който, да се надяваме, ще Ви накара да се позамислите.

Защото какво, впрочем, означава "създаване"? Както часовникарят създава (прави) часовника - за същото ли става дума когато се мъчим да си представим как всемогъщият Бог е създал света? Разбира се, не: часовникарите и всички ние, човешките същества, много трудно правим нещата: мислим, правим чертежи, осъществяваме ги с исполински и изтощителни усилия. Вероятно това не важи за всемогъщия Бог, нали така? И защо тогава употребихте тази съвсем неподходяща дума, която Ви подвежда така коварно, че след това дълго време се мъчите да обяснявате, че създаване и творение са различни неща, т.е. лутате се в псевдопроблеми от рода на този защо в часовника няма часовникар?! И така нататък, много трябва да внимаваме какви думи използваме и какво изобщо казваме като си позволяваме да твърдим едно или друго нещо. А когато пък "предметът" ни е толкова богат на смисъл, каквото е "понятието" Бог, особено трябва да сме бдителни при употребата на думи и на понятия.

Има още доста моменти от отговора на опонента ми, които могат да се подложат на по-внимателен анализ, но за да не стане дълъг моя отговор ще се задоволя с вече казаното, пък за останалото всеки може да помисли сам. Но искам да обърна внимание на едно твърде рисковано твърдение, което опонентът ми си е позволил; става дума за това твърдение:

Смущаващо е това, че всички доказателства сочат в подкрепа на еволюцията на живите форми, всички доказателства сочат в подкрепа на това, че планетни системи се формират на случаен принцип, че звездите се формират спонтанно от звездния прах. Сред цялата тази хаотичност и набор от случайни събития учените с право се питат: къде е мястото на Бог? Нали свещените книги казват, че няма нищо случайно?

Твърдението му е толкова несъстоятелно, че относно крещящата му несъстоятелност може да се напише цяла една книга, която, ако някога имам повече свободно време, нищо чудно и да напиша. В този смисъл неща да вметна: ето че има огромен смисъл да се разговаря; в разговара, в диалога могат да се появят подтици и импулси, които да доведат един ден до раждането на ценни идеи. Наистина тия две изречения на опонента ми са толкова неверни, че е благодатна тема да бъдат опровергани, и това може да се направи по бляскав начин. Тук ще се задоволя да кажа поне следното:

Ако Вселената се е "самосъздала" спонтанно и благодарение на случайността, тя би следвало и да съществува сега на същия този принцип. Нима това съществуване на Вселената, което цялата наука чертае и рисува, да е подчинено на случайността, на хаоса, на небусловения от нищо сблъсък на стихийни сили?! Давате ли си сметка какво твърдите? Ами по този начин Вие категорично отричате всякаква възможност за съществуване на наука: защото какво е науката? Ами науката открива, че всичко се случва неслучайно, а под действието на комплекси от причини и фактори; науката открива, че съществуващото съществува благодарение на закони, в които си проправя път не случайността, а тъкмо необходимостта - как тогава Вселената да е възникнала "съвсем случайто", както лекомислено си позволявате да твърдите?! Впрочем, едва ли си давате сметка изобщо какво твърдите, за което свидетелства и подхвърлянето, че "всички доказателства" били свидетелствали за случайния произход на Вселената; помислете може ли изобщо да имя някакво доказателство ако всичко е съвсем случайно?

В случайността няма доказателства, няма закономерности, няма фактори, няма причини, в нея всичко е случайно. Нима искате да ме убедите, че всички научни твърдения и доказателства съдържат в себе си такава очебийна случайност?! Защото ако самият предмет на науката е "хаос от случайности", то тогава какво би представлявала самата наука, за да бъде адекватна на предмета си? И тя трябва да е стълпотворение от случайности, нали така? Ето че вероятно много сте изненадан, но трябва да признаете, че щом в прекрасната Вселената има някаква необходимост, закономерност, детерминираност и пр., и тази закономерност все пак бива постигана от науките, които надмогват видимия хаос, то излиза, че тъкмо самата наука по най-категоричен начин подкрепя тезата за съществуването на Бога! Защото природните закони не са нищо освен построения и твърдения на великия архитект на цялата Вселена, а именно Бог.

Накрая по повод на моето твърдение (проблемът за Бога даже не е област на науката като цяло, той не е научен въпрос, той е въпрос вярата, на ценностите на човека, на мирогледа) Вие трогателно възкликвате:

Но възможно ли е човек да бъде наистина добър човек без да вярва в Бог? Възможно ли е човек да има изградена ценностна система без да вярва в Бог? Ами… според мен е възможно.

Това е прекрасна тема за обсъждане, ако искате да се съсредоточим по-нататък върху нея. Аз сега ще подхърля в тази връзка само това:

Да, може човек да е добър без да вярва в Бога. Може човек да има ценности без да вярва в Бога. Може човек да е личност без да вярва в Бога. Но не забравяйте, че това дали аз или някой друг вярва в Бога изобщо не докосва факта, че Бог е Божие творение. Ако е истина, че човекът е Божие творение, ако в гърдите на човека се крие нетленна Божия искра, именно това е човешката душа (и човешката съвест, явяваща се Божи глас в сърцето на човека), то на тази основа и невярващите хора могат да бъдат добри, състрадателни и пр., могат да бъдат личности. Но давате ли си сметка на какво се дължи това? Помислете сам. Но понеже съм състрадателен човек, ще Ви помогна поне малко:

Това, че и невярващите хора имат души, а пък на тази основа имат ценности, могат да бъдат добри и пр. се дължи на проницателността, на великодушието и на милосърдието на нашия Велик Творец, който се е погрижил даже за тези, които един ден, неясно защо, ще се отдадат на лекомислието и глупавата страст да твърдят, че Той не съществува!

(Забележка: Ония, който се интересуват по-сериозно от темата, могат да се възползват от следния линк: Основна информация за ония, които повече се интересуват от темата за Бога.)

Глава 6: Арест

Единствената връзка със СВОБОДАТА на младия мъж през едноседмичния му престой в килията на градската префектура се оказаха кратковременните, предвечерни слънчеви заходи към хълма „Сион”. Гледките в малкото, опряно почти в тавана й, сякаш зачеркнато от два желязно кръстосани пръта прозорче, биха подхранвали НАДЕЖДА за бъдеще у всеки тук попаднал нещастник. Те щедро му даряваха захласващи мигове от ежедневието на красивата планета Земя.

Днес през това нищожно късче синьо небе бавно преминаваха дълги, бели облаци. Слънцето бързаше. Навярно разочаровано от поредната несправедливост сред человеците, каквито по тъдявашните, отдавна завладени от римляните места изобилстваха, то нетърпеливо се домогваше към задхълмието, където със сигурност живееха далеч по-свободолюбиви хора. И сега, както и вчера и онзи ден, магията ставаше точно преди да се „цопне” зад хребета. Тогава всичко около него заблестяваше ослепително. Цветовете се разпадаха на десетки свои нюанси, а те се завъртваха около огнения му диск и се разливаха върху склоновете. Всяко облаче приемаше своя многоцветна окраска, която едновременно с тържествения му ход към отвъдното, от където приемаше жизнеутвърждаващата си енергия, постоянно и неусетно сменяше.

Тази величествена изящност на природата едновременно смайваше и възнасяше заключения младеж. Как е възможно такава всевиждаща, могъща и праведна сила да търпи неправдите по Земята. Не беше ли по-справедливо обитателите на Палестина обременени единствено от стремежите си към удоволствията на живота, да ползват само пречистващата му красота и да не се замислят, откъде иде и кой им я дарява. Повечето от тях лекомислено бяха отдали грижата за душите си на фарисеите и садукеите-аристократите на местното свещеничество, признаващо единствено „сухите” текстове на Мойсеевия Закон. Членовете на тези две секти стриктно спазваха, изискуемите от него обреди и богослужения, строго съблюдаваха каноните му, четяха всички задължителни молитви, но заслепени от чисто човешкият си егоизъм на осъзнатата власт забравяха, че благочестието изисква ежедневно да прилагат и на дело любовта към ближния. От тях лъхаше повече на гордост, отколкото на вяра, повече познания на външната форма на религията, отколкото разбиране на самата й същност и преназначение. Точно поради тези причини и самият Той се озова тук.

Проповядваше истината за произхода на света, за техния и предстоящото Небесно пришествие. Правеше го с много любов и търпение въпреки горчивото чувство, че словата Му трудно намират благодатната за този пречистващ духа плод, почва.
Чудеха се, кой е. Той се отличаваше от другите хора по всичко. Облечен беше в дълга дреха от камилска вълна, пристегната в кръста от широк, протрит кожен колан. Хранеше се от естествените дарове на Земята. Сочните корени, плодове, мед, риба и безквасен хляб. Не говореше за дребните и неясни, наизустени от елементарните книжници подробности от Закона. Не споменаваше дори жертвениците, благовонните кадива, или жертвоприношения чрез изгаряния. Очите Му горяха от убеденост и благородна настойчивост, докато езикът Му изричаше странните слова за собствената си бъдеща саможертва в името на милостта Божия, истината и общочовешкото опрощение. Мъдрите Му притчи ги стряскаха. Те разбиваха официалните догми във вкостената им мисловност, греховно тегнещи над душите им от хиляди години.

Отбягваха Го. Даже почти всеки, щом Го разпознаеше, минавайки покрай Него забързваше, пресичаше улицата, или навеждаше глава. Топлата прямост на погледа Му ги плашеше. Понякога словата Му за Небесното Царство, за преходността и правилата на земния път на човека срещаха и разбиране, но това важеше само за превъзмогналите посредствеността, духовно надарени личности. Те винаги намираха начин да засвидетелстват привързаността си към тайното, но принадлежащо на светлото бъдеще, общество. Безпрекословно Го приемаха единствено крайно изпадналите и безнадеждно болните.

Поради всичките тези причини, дейността Му не можеше да продължи дълго безнаказана. След поредната Негова проповед в един от най-бедните квартали на Ерусалим, на излизане от къщата, той и нейните притежатели бяха арестувани от взвод римски войници. Разпръскваната обич към Единния Бог сред братята си, когото наричаше свой БАЩА, никак не се нравеше, както на завоевателите, така и на техните лакеи, фарисеите. Новото вероучение пряко заплашваше властта им, затуй те го обявиха за престъпно.

Бавно, но непреклонно нежната светлина, проникваща през прозорчето на килията, заотстъпва пред агресията на тъмносиния нощен мрак. Но и този път любящото Го Небе дари младия мъж с верността Си. Отначало едва забележимо единия ъгъл от късчето свобода над Него започна да избледнява. След час среброто но Лунния диск разточително блестеше в правоъгълната му рамка, радвайки се на своя Избраник.
Внезапно в бравата на тежката желязна врата шумно се намести ключ. Изтрещя и се отвори широко. В килията влязоха офицер и двама войника. В десниците им блестяха остриета на къси мечове, а в левите си ръце всеки държеше горяща факла. Други двама останаха отвън. Внесената от тях нажежена светлина на мига разтопи лунносребристата „мрежа” наситила всяко кътче от тясното помещение. На затворника беше заповядано да излезе от него. Глухо звъннаха оковите Му. Изглежда, че началото на края настъпи.
Сенките им зловещо ги следваха по дългите каменни коридори. Огнените езици на факлите апетитно облизваха ниските сводове на междуетажните им преходи. Изкачваха се. А може би още не бе настъпил момента на срещата Му с Отеца Негов?

Глава 5: Случката

Има нощи през, които ни се ще да преосмислим целия си живот. Събитие след събитие. Най-решаващите, разбира се. Обикновено първи от мъглата на миналото изплуват тези от детството ни. Самоналожили се от времето независимо от избора и пристрастията ни. Безкрайно мили, разтърсващо наивни и чисти в сравнение с последващите ги същностни житейски етапи, като образование, създаване на семейство, професионално оформяне...

Обикновено в съзнанието ни се завърта лентата запечатала миловидните остатъци на някогашните щастливи усещания от всичките тях. Христо винаги беше твърдял, че по-значимата от многобройните функции на човешкия мозък е, че забравя. Най-вече, злото. През този, по всяка вероятност дарен ни от космоса човешки орган, постоянно преминават знания и други ги заместват, които също оттичат незнайно как и къде, незачитайки собствените ни „реалистични” самооценки и „законната” гордост от тях. А в същност през всичкото това време подсъзнателният му гений денонощно се е възползвал от това явление за изграждане и усъвършенстване на имунната ни защита от простотията и нейната най-естествена производна – омразата.

Навярно именно едно такова презрително отношение към тази същностна разновидност на агресията някои наричат с противоречащия сам на себе си израз -„елементарна интелигентност”. Но най-стресиращото ни умозаключение за този вечен уравновесяващ природен феномен е не предназначението му, а факта, че за посредствеността всичко това си остава само едно празнодумие. Защото по правило тя разбира от всичко повече от всеки и непоклатимостта на правота й в това отношение е по твърда от елмаз. Точно тези й аргументи и позволяват да изпълва жизненото пространство с войнствена гръмогластност.

За Христо изминалата нощ беше такава. Нощта срещу Разпети петък.

Знаеше, че няма да заспи, но застла леглото си с изпрано бельо. За къщната работа напоследък му помагаше една баба. Навремето самото остатъчно ухание от препаратите го унасяше. Загаси лампата, пъхна се в студената му прегръдка и „филмът” в главата му се завъртя. Опита се да го „спре”с тиха музика. Напразно. Напоследък го „виждаше” все по–отчетливо.

Ето я улицата, на която израсна. Половината е зеленчуков пазар, а другата – същинска градина от рози. Широка цветна алея я разделя на две разнопосочни платна постлани с едри павета. Велосипедчето му по тях подскачаше като лудо, но щом ги покриеше сняг шейната се плъзгаше като лодка.

Дворът им. Голям, просторен. С две къщи. В едната живееше баба му, адвентистка, страхотно свестен човек, а в другата неговото семейство. Баща, майка и сестра му - Людмила. Любимката им.

Ето я и барачката. В по-голямата й част държаха дърва и въглища за огрев, а в другата инструменти и какви ли не „извънредно много” интересни за всяко момченце, неща. Христо много обичаше да се рови из тях. Веднъж в една нейна ниша намери пълнител от пистолет с патрони. „– От нелегалната борба на баща му срещу фашистите!” – гордо обясняваха членовете от семейството на всички след случката.

Пълнителят много добре пасна в малката ръка на момчето, а медните „зърна” в него блестяха, като злато. Колко пъти ги вади и връща, не помнеше. Щракаха приятно и увлекателно. Как да не се похвали на децата отвън! Даже решиха да гръмнат един. Сложиха го на тротоара и с големия камък, та в него. Получи се, но за зла участ куршумът заседна в левия крак на Христо. Разрази се „специфичен” скандал. Строгият родител не се появи в болницата. Нито в последвалата операция, нито в дните след нея. Изглежда, че точно това беше събитието отчуждило бащата от сина му. Какво ли са го правили началниците му от тогавашната милиция за да затрият навеки бащинското чувство у него? Но и момченцето не им остана длъжен в това отношение. Разпознаваше специфичната им миризма повсеместно и през целия си живот. С каквито и ухания да я смесваха.

След това семейството се премести в друг, по-добър квартал, в обширен апартамент с топла вода и без голямата, черна, огнедишаща печка за зареждането, на която се грижеше именно то. Какво означаваше това малкият разбра доста късно, защото за добро или за лошо, него оставиха при баба му. В старата махала.

Така свободата сама се „навря” в ръцете му. И то в най-решителните години за всеки подрастваш. От една страна липсваше цензурата над литературните и музикалните му предпочитания, а от друга авторитета и респекта от милиционерския произход, все пак задочно подпираха гърба на подрастващия. Особено въздействие му оказаха Библейските уроци на Адвентната църква, която по неволя посещаваше заедно с баба си. Отнемаше доста от свободното му за игри време, но постепенно свикна. Впоследствие можеше само да благодари на старата праведничка за наученото от там.

Глава 4: След битката

Още след първата си гладиаторска битка Фебус разбра, че освен известна отсрочка за смъртта си, победителят не печелеше нищо. Нямаше и помен от възторзите, гордостта, насладата и спокойствието след успехите му в някогашните сраженията с враговете, застрашавали бъдещето и целостта на Родината.

Но днес меровингът се чувстваше особено. Не за това, че пощади живота на противника си. Онзи от своя страна едва ли би му простил при обратното обстоятелство в схватката.

Тъмнина. Погледът прониква едва до три-четири крачки през нея. В килията ужасно вони на отпадни води. Едно символично начало за мъст към непокорния роб. Навярно за изпарението им ще трябва да се изтърпят много, много години. Напразно. Тази наситена миризма тук ще да е вечна. Както Ада, към който го бяха „засилили” - и който със сигурност мязаше досущ на това си предверие. Останалото е очакване.

Стоеше изправен. Отиде до металната решетка. Фенерът в края на дългият коридор едва мъждукаше. Като надеждата за участта на младия му живот. Обърна се, вдигна силните си ръце над главата и нададе радостен вик. Чувстваше се по-свободен от всякога. Готов беше за нов двубой, но този път с дръзналите да стъпчат човешкото в него. Свободен до смърт.

Никой не го притежаваше.

Глава 3: Невежество

Глава 3: Невежество

Здрачаваше се.

Почти тичешком премина през Източните порти на Ерусалим. Малко след това стражите шумно ги залостиха. Наоколо гъмжеше от хора. Бяха превъзбудени. Оттук-оттам дочу, че на днешните гладиаторски битки станало нещо нечувано, но тъй като ненавиждаше насилието във всичките му форми, затвори слуха си за другите подробности. Реши да избегне досега с тълпата и приседна на широката каменна пейка досами стената. Успя да влезе в града тъкмо навреме.

Умората не го напускаше. Дишаше учестено, но в душата Му беше ефирно. Спокойно. Идваше от град Капернаум. Посети го заради Иаир. Новият, прочул се със съдържателните си проповеди началник на тамошната синагога.

Неколкодневният преход Го умори. Наложи се изцяло да ходи пеша. Никой не пожела да Го качи на каруцата си. Изглежда, че повечето от собствениците им бяха търговци и се страхуваха за целостта на товарите си. Може би имаха известно основание, тъй като окаяният Му вид не вдъхваше никакво доверие.

Тук Той си нямаше никой. Липсваха Му и средства за страноприемница. А и едва ли би намерил подслон в някоя при това пренаселване на града от пришълците за редовните тридневни гладиаторски битки, провеждащи се всяка година по това време.

В торбата Си имаше къшей хляб и пушена риба, но Му трябваха за утрото. Днес вече веднъж беше ял. Сложи я на гърдите, стисна я и отпусна тялото Си. Земята под Него се разлюля. Хладен повей „стопи оловото” в главата Му. Предстоеше Му да посрещне още един тежък, но изпълнен с надежди, ден.

Не усети раждането на новия ден.

Събуди Го грубостта на ръка впила пръсти в рамото Му. Навел грапавото си потно лице над Него, притежателят й настоятелно искаше нещо. Постепенно от разхвърляните му изрази се разбра, че Го моли за помощ. Дъщеря му беряла душа и само Той можел да и помогне. Знаел кой е и ако не тръгнел с него щял да Го издаде на стражите. „– Ей ги, къде са! До сами портите.”

Докато събудилият се дойде на себе си, при тях се спря още един човек и ситно подскачайки на едно място, започна да Го сочи на глас. Сякаш представляваше някакво чудо. Дойдоха и други. Някои започнаха да Го удрят, но повечето протягаха ръка за да Го докоснат. Младият Човек стана от пейката и запристъпва към градските порти. Напредваше трудно. Няколко по-силни удара Го повалиха на земята, но Той намери сили да се изправи и продължи към спасителния изход от крепостта.

От множеството сякаш изплува една безобразно пълна жена, която отчаяно се опитваше да мине през тълпата. Лицето й беше белязано от страшна болест. Сред язвите му се открояваха огнено зачервените й очи. Разбра кой е и тръгна подире Му. Заканваше се му да отмъсти за мъките си. Фарисеите и били казали, че само с линч над Витлеемския грешник щяла да се освободи от тях. Никой не я чуваше, но ужасната гледка, която представляваше уплаши и озвери всички. Към нещастницата започнаха да летят камъни и тояги. Тя пищеше от болка и отчаяние. Младежът тръгна към нея. Не можеше да я остави в това състояние. Няколко кривака опердашиха и Него.

Зададе се стражата. Неудовлетворените от поредното насилие люде започнаха да Го сочат, като главен виновник за кавгата. За пореден път Ерусалим изразяваше негостоприемството си към Него. Наведе глава и излезе през портите му. Щеше да се върне, когато всичко това утихнеше.

(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)

Глава 2: Решението

Глава 2: Решението

Пистолет „Валтер”. Прекрасна изработка. Казват, че никога не прави засечка. Остана от баща му. Единственият предмет, наследен от него. Зареди, опипа го продължително от всички страни, погали цевта му и го остави на масичката. Въздъхна тежко и отиде до прозореца. Дръпна пердето и отвори едното крило. Невидимите ръце на утрото нежно обгърнаха тялото му. Лъхна го свеж, влажен въздух. Дъждът беше спрял. Чуваше се само капчукът. Тонколоните в дъното на стаята тихо ромоляха клавирното изпълнение на „Утешение” от Ференц Лист.

За тази сутрин се бе приготвил като за пътешествие. Сякаш му предстоеше околосветска обиколка. Някъде в безкрая на физическата му същност душата блаженстваше. Не дълбаеше дупката на своя житейски кристал. Почувства се свободен. Свободен до смърт.

Христо живееше в стара къща до парка. В мансардата на третия й етаж. Купи я от една възрастна дама преди десетина години. Малко преди да се разведе. На името на майка си по обясними причини. Обстоятелствата го прокудиха от семейния апартамент. После се поизмъчи докато изплати борчовете си за това маломерно, но доста уютно „местенце”. Даже се наложи и да погладува за него известно време, но въпреки всичко, успя. Сега, в тези тежки времена и в това си окаяно положение, едва ли би могъл да извърши такъв подвиг.

Искаше да се сбогува с живота. А той беше отвън. Сред ласките на свежия пролетен вятър. Между тополите въздишащи по топлото слънце. В могъщите им почернели от влага, опънати към небето стволове, чийто островърхи краища смело „разгонваха” тежките, сиви облаци. С тази си показна мощ те даваха израз на някаква своеобразна тяхна непоколебима приумица да направят пролуки за животворните слънчеви лъчи към земята, позеленяла от свежа трева.

Христо често им говореше. Предугадили копнежите му по златистата лятна омара, те загадъчно шептяха с листата си. Разбираха го. Повече хубавото, по-малко лошото. След миговете на вълшебното единение тополите го отпращаха с някакъв тайнствен, различен от всякой друг, техен си тътен. Ах, как желаеше за сетен път да им издаде наслоилото се в зажаднялата му за ласки душа. Да види още веднъж живоносния слънчев „прашец” в короните им, пробуждащ неясни желания в изстрадалото му тяло.

Още като юноша разходките сред природата станаха любимо негово занимание. Непреходните й красоти, стремежът към тайнствата в нея и него самия лесно мотивираха бъдещия самотник, придавайки смисъл на младия му живот.

Христо осъзнаваше, че инстинктът за оцеляване го тласка навън. Крещейки неистово, тленното в него мачкаше непокорния дух. Но вечния спор между тях беше отдавна решен. Ирационалналната „нова” социална среда обезсмисли всеки негов стремеж към духовност. От мечтата за свободна интелектуална изява останаха „раните” от незаслужени унижения и досреднощните „диалози” с любимите автори. И ако до вчера се залъгваше с някоя и друга надежда, то днес честта, достойнството и присъщата му логичност трябваше да зарият дирята на отдавна пресъхналия поток. Същите тези, които някога неизменно го правеха необяснимо щастлив от всяка добре свършена работа.

За тези си силни страни от характера Христо винаги бе заплащал твърде висока цена. След всяко, дори и най-малкото преодоляно препятствие идваха завистта, предателствата, разочарованията, душевните болки и безсънните нощи изпълнени с молитви към Бога. Напразно. След време разбра, че от лъжата и лицемерието няма спасение. Това наложи ускореното запознанство, но не със Създателя, а с „тигъра” в него самия. Едно самотно, продължително и изискващо много търпение и сила занимание. А силен го правеха решителните мисли. Целенасочените му помагаха да е устремен, възторжените – енергичен, нежните – обичащ, прощаващ, незлоблив и заради това способен да гледа напред. И обратното. Плахите мисли го правеха слаб, неосъществимите – непрактичен, безнадеждните – безпомощен, а самосъжалителните – окаян.

След романтичното детство и последвалото го семпло съществуване в безвремието на соцреализма, болезненото настояще не даваше никаква надежда за бъдещето. Обезверен от ежедневни предателства, „обезкървен” от агресивната завист на вечно властващата бездарност, Христо с гордост откри, че не загуби единствено себе си. Коя ли младост не е склонна да намира в това смисъла и красотата на своя живот? Докато не се отегчи и прозре, че истината има и други лица.

Един ден Христо откри, че всичките негови въжделения и надежди бяха така деформирани, сякаш през тях бе преминал полицейски конвой. Смътно му ги припомняше единствена все по-рядко посещаващата го мъдрост, но само за да ги скрие още по-дълбоко у него. Увлечен в схватката с войнстващата посредственост и решен на всякакви жертви в името на утопичната победа над нея, той не беше забелязал кога и как се бе превърнал в егоистичен самотник. А за такъв е далеч по-лесно да бъде винаги себе си. Но вече с изпразнена и подменена от времето, никому ненужна, непродуктивна духовност. Особено от момента, след който „завесите” пред очите му започнаха да стават все по-плътни. Затова...

Отиде до масичката, взе оръжието и погледна в цевта му. Само с едно движение на пръста зловещо любопитните му, почти незрящи очи, щяха да „плувнат” в пурпурна плазма и... „Здравей тишина! Приеми ме небесно спокойствие!”. А не е ли всичката тази решителна агресивност към него си финалния зов за помощ към нищото, който той така дълго беше подтискал? Някакъв нелеп опит за спасение на духа от прагматичната логика, присъща на днешния свят. Едва ли. Все пак страданието е най-силния фактор за осмисляне на живота и преценка на загубите от капризите ни. Защото, ако днес възпираме същността в себе си, тя утре сама ще породи нужната ни енергия да се саморазкрием. Но когато и то прехвърли предела на нашите възможности и смачка последните останки надежда, когато загубите се редят в неумолимо темпо с минимален антракт за въздишка? Тогава посрещаме Ада.

Според християнското богословие преди възкресението на Исуса Христа имало два ада: ад на отхвърлените от Бога и ад на Неговите избраници, където патриарсите, пророците и всички светци от Ветхия завет, чакали, докато „възкресението на Месията” им отворело „небесните врати”. С пренебрежителното си отношение към Христо Съдбата недвусмислено му беше доказала, че той принадлежи към „презрените”. Но защо ли постоянно тикаше под носа му „примерното” поведение на вездесъщи бивши комсомолски и партийни секретари, разнокалибрени номенклатурни началници, силоваци от специалните служби и какви ли не още съвременни „светии” обогатили древния списък на богоизбраниците от „райския” ад, в който се взимаха, взимат се и ще се взимат всички важни решения, определящи живота му. В такъв случай къде е грехът, ако след опустошително неравностойните схватки с тези „праведници” не приеме безсилието си и смело пусне в света на интимния си свят „лечебното оловно спокойствие” със свръхзвукова скорост?

Остави валтера и обиколи стаята. В нея присъстваше само една нищожна частица от неговия, иначе постоянно препускащ живот. Ето ги в дланите му двете шишарки от една горичка в планината Витоша. „Мъдреха” се във витрината сред любимите му книги. Отдавна, през една от редовните му разходки сред нея, падайки едновременно от майката бор, някоя от тях го уцели в главата. Напомни му за тленността на живота. И понеже не знаеше точно коя от „сестрите” направи това, взе и двете за спомен.

Опипа и музикалните дискове. Напоследък все по-рядко ги слушаше. Поне тези, които навремето взе със себе си. Повечето остави на сина си, Юлиян, който не беше виждал и чувал вече цели осем години. Набави си и други, но те бяха по-малобройната част. Съдържанието им го вдигаше и след най-тежкия удар от външния свят, който той по неволя и с отвращение вкарваше тук всяка вечер. Всичко в тази стая възвръщаше силите му. Но колкото повече ги получаваше, толкова повече изпитания идваха. Така ставаше все по-силен и по-твърд. Толкова плътен, че щипка любов не успяваше да прониква вече у него. А наоколо, нуждаещи се от нея, колкото щеш. Като него самият. „- Ех Христо, животът е много дълъг!” - каза баща му малко преди да се спомине. Какво ли е имал предвид един генерал от милицията, изричайки такива думи пред сина си, с когото цял живот не можаха да се разберат и за най-елементарните житейски неща.

Въздъхна. Облече якето, сложи оръжието във вътрешния му джоб, взе тояжката, с която откриваше пътя си по-лесно и излезе.

(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)

Глава 1: Победата

КЪМ КРЪСТА

(първа част)

Глава 1: Победата

Освирепяла от кървавите гледки тълпа ревеше неистово и хвърляше по арената на Колизеума празни кожени мехове от вино, остатъци от хляб и оглозгани кокали.

Огромният чернокож гладиатор едва се държеше на краката си. Многобройните рани по тялото му предрешаваха изхода от двубоя. Все по-еднообразната му отбранителна тактика само забавяше началото на следващото клане и поради тази причина всички присъстващи го ненавиждаха. Досадата отдавна беше обхванала разглезените ерусалимски любители на показната жестокост, чийто впиянчени мозъци бяха допълнително „затегнати” от безплатно раздадения от организаторите долнокачествен алкохол. Подивялата човешка маса с нетърпение очакваше финала на едноседмичните игри. Предстоеше грандиозното сражение между „пурпурните” бойци от Тракия и тъмно сините „колячи” на Арабия и така изразяваше недоволството си от продължителната агония на исполина.

Другият боец от „двойката” сякаш олицетворяваше войнското съвършенство. Оскъдните му доспехи покриваха само най-уязвимото от бронзово блестящото на обедното слънце негово стройно, гъвкаво и потно тяло. То сякаш не участваше в смъртна схватка, а в някакъв своеобразен ритъмен танц на бойното изкуство. При всяко отчаяно нападение на противника русокосият гладиатор го извиваше, като младо стъбло под напорите на затихваща буря. Краката леко разкрачени, непоклатимо забити в жълтия пясък, щитът съдбовно пробляскващ при всяка едва забележима, но съвършено подбрана от него смяна на позиция в боя. А, мечът? Късият му меч сякаш бе сраснал с ръката му. Изсвистяваше зловещо точно там, където бе най-малко очакван.

Чернокожият яростно сечеше „плътния” въздуха около противника си и обречено, безсилно скимтеше. Изведнъж, напълно изтощен от напразни усилия за още живот, загубил кръвта и дъха си, прегъна колене и рухна по гръб в пясъка.

Публиката полудя. Жадуваният жесток край настъпи и всички обърнаха надолу палците си. Черният смелчага беше изстискал търпението им до край и те с радостна страст пожелаха смъртта му.

Настъпи моментът на последния удар. Приканващи жестока разправа с падналия ревове раздираха прашния въздух наоколо. Русокосият гладиатор обгърна дръжката на меча с двете си длани, вдигна го над шлема си и насочи острието му право надолу. А от там, без омраза го гледаха влажните, беззлобни, учудени очи на неговия брат по съдба. Прицели се някъде под тях и в този миг съзря там себе си. Земята сякаш изсмука кръвта му, светът се завъртя и всичко от него се сля в един образ. Образът на безименните жертви от предишните битки, които всяка нощ изплуваха от някаква бездна и нахлуваха непоканени в сънищата му. Сенките им се изнизваха една по една, но погледите им „стържеха” подсъзнанието му. Безбройни, еднакви и живи. Досущ като този. Извика и замахна.

Гробната тишина в Колизеума ставаше все „по-гъста”. Напъваше стените му и сякаш всеки момент можеше да ги срине. Насред него, като статуя на Аполон гордо стърчеше изваяното тяло на „бронзовият” гладиатор. Погледът му се рееше високо, високо в небето. Там някъде. Сред боговете на неговия народ – меровингите. От където сега навярно го наблюдаваше Йехова. Неговият нов Бог, към когото в този момент летеше кратката му молитва. Да го приеме при себе си.

Така и не усети моментът, в който излъганите взривиха затишието. Вдигна ръка за победен поздрав към тях, обърна се и напусна арената през огромните и железни порти.

Остави меча си. Забит в пясъка. Почти до алената от кръв дръжка. Встрани от тялото на пощадения му противник.

Отвън народът се давеше в безсилен гняв. Зрелището беше опорочено. На незачелият волята им се полагаше смъртно наказание. Нищо, че беше любимец на всички. Единствено предстоящото кръвопролитие можеше да ги успокои. Но за кратко.

Пролог

Пролог

Денят преди разпети петък. Сега на смрачаване, докато се хранеше, Христо се опитваше да не мисли за сина си. Някога му беше обяснявал, какво точно означава за хората този период от годишния календар.

Обичаше края на деня. Тук, в мансардата, тази му част принадлежеше само нему, а той се чувстваше добре единствено в самотата си. Още повече, че предстоеше нощта. Няколко часа сън, пренасящи го в света на забвението, мълчанието и покоя. Понякога нарушавани от натрапващи му се едни и същи сънища. Помнеше ги с подробностите. Едни го навестяваха по-често, други не толкова. Най-често се появяваше онзи с баща му. Внезапно целият му ръст изскачаше сред познати от детството му обрани ягодови полета, или между влажните стъбла на незнайна, сумрачна, планинска дъбрава. Заканваше му се с пръст и после бавно се стапяше в сивосинкавата мъглявина зад него. Но най-често сънуваше онзи орел. Мощен, такъв. Той обикновено долиташе от някъде в снежна буря, виелица, или порой. Оплиташе се в някакви си върви, въжета и платнища, махаше отчаяно с крила, докато накрая съвсем се омотае в тях. И щом Христо се протегнеше да му помогне, внезапно всичко свършваше. Така и не успяваше. Никога.

Пусна си радиото. Предпочиташе да слуша ББС. Вярваше им. Искаше да чуе новините на деня и най-вече синоптичната прогноза. Напоследък все валеше. Христо обичаше такова време и искаше да разбере, дали и до кога ще продължи. Предаването беше вече преполовено. Коментираха някакво си откритие край Черно море, около град Созопол. По-точно на островчето срещу него – „Свети Иван”. В основите под иконостаса на поизоставената малка, построена през четвърти век след Христа църква със същото име, намерили реликварий. Христо обожаваше тази част от България. Навремето често я посещаваше и затова му стана интересно. В него имало малка, алабастрена мощеница. От трудно разчитаемите писмени знаци върху повърхността й българските учени и висши свещеници установили, че мощите в нея принадлежат на кръстника на Исус - Свети Йоан Предтеча. „Пренесени” били лично от някой си Judas Thomas. Журналистът добави, че по думите на експертите, тази ценна за целия свят находка се оказала тук благодарение на тогавашни византийски духовници, които всеотдайно работели за разпространението на християнството в най-ранната му епоха сред местното езическо население.

„- Което си е неоспорим факт. Хубавото е, че изобщо са успели да я опазят толкова дълго, защото църквата възниква векове след Христовото разпятие. Чудното в тая работа е как и откъде този Тома се е сдобил с мощите, за да им ги „принесе”? Дано не е някоя от поредните попски измислици. Много обичат да се докарват пред медиите. Най-вече след подобни разкрития, при които изпадат в неприсъщо за тях красноречие поради неадекватността на повечето им фундаментални твърдения. Как ли им звучи на по-младите поколения „истината” за черепа на „горкия” страдалец Йоан, след като за неговото „притежание” претендират, ни повече, ни по-малко, цели четиринадесет църкви по света.” – замисли се Христо, изваждайки филийка от тостера. „– Изобщо, от къде ли идва религиозността? Навярно от неизвестното и страха от него. Освобождава невежия от тях, разказвайки му наивните си истории. Изправен пред тайните и величието на загадъчния живот той избира най-лесното – „Вездесъщата Сила”. Тя е в съдбата му и за зло, и за добро. С всичко се примирява!

Младостта е самоуверена, силна и всепобеждаваща. Особено по-образованата. Докато не познае страданието, пораждащо изтощителното самосъжаление. И идва червеят на съмнението, защото невинният е, като прясно засадена фиданка в градина. Самотата го смачква и душата му започва да „чува” тайнствата на религиите. Довършват го житейските бури и тогава настъпва заветният час на църквата и каноните й. Раят примамващо обещава, адът плаши.

По-лесничко е на зрелият мислещ. Той се справя със земния ад, търсейки Бога в недрата на собственото си Аз. Цял живот. А Той е във всеки и всичко. В труда, в любовта и най-вече в изкуството, което ни изпълва изцяло. Щом и църквата го използва. За какво са й иначе музиката, подтискащите като дворци храмове изпълнени с живопис и скулптори, театралната церемония на служенията, с които омайва вечно жадната за духовен елексир душа на човека. Кой ти вниква в съдържанието на молитвата? Тук важни са театърът, ритуалът, внушението.”

Малко след това, когато се запозна и с метеорологичната прогноза Христо си спомни за сензационната новина. Леко се засрами от „еретичните” си помисли и тихо зашепна стих 12: 32 от Матея:

– „… и ако някой каже дума против Сина Човечески ще му се прости; но ако каже против Духа Святого, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” Усмихна се и добави:

– Прости ми Господи! Какво ми остава на мен, грешният? Аз отдавна преборих страха, затова се чувствам по-свободен от всякога!

И стана чудо.

Тази нощ му се яви нов сън.

От небето се спусна жена. Стори му се, че направи с него това, което никоя преди това не беше го вършила по-добре. Имаше алабастрена кожа, гладък корем, малки твърди гърди, нежно прегръщащи ръце, търсещ език и меден вкус в устата. И после дойде онова уж болезнено, а толкова приятно, но всъщност безконечно напрегнато, заради своята недействителност, сладостно сочно, жарко, позабравено усещане в тялото му. Накрая тя се превърна в онзи мощен орел, но вече свободен и горд, който разтвори криле и пое към небето. А то стана пурпурно червено, за миг се разтвори и го прибра.