Истината ни прави свободни

неделя, 12 септември 2010 г.

Пролог

Пролог

Денят преди разпети петък. Сега на смрачаване, докато се хранеше, Христо се опитваше да не мисли за сина си. Някога му беше обяснявал, какво точно означава за хората този период от годишния календар.

Обичаше края на деня. Тук, в мансардата, тази му част принадлежеше само нему, а той се чувстваше добре единствено в самотата си. Още повече, че предстоеше нощта. Няколко часа сън, пренасящи го в света на забвението, мълчанието и покоя. Понякога нарушавани от натрапващи му се едни и същи сънища. Помнеше ги с подробностите. Едни го навестяваха по-често, други не толкова. Най-често се появяваше онзи с баща му. Внезапно целият му ръст изскачаше сред познати от детството му обрани ягодови полета, или между влажните стъбла на незнайна, сумрачна, планинска дъбрава. Заканваше му се с пръст и после бавно се стапяше в сивосинкавата мъглявина зад него. Но най-често сънуваше онзи орел. Мощен, такъв. Той обикновено долиташе от някъде в снежна буря, виелица, или порой. Оплиташе се в някакви си върви, въжета и платнища, махаше отчаяно с крила, докато накрая съвсем се омотае в тях. И щом Христо се протегнеше да му помогне, внезапно всичко свършваше. Така и не успяваше. Никога.

Пусна си радиото. Предпочиташе да слуша ББС. Вярваше им. Искаше да чуе новините на деня и най-вече синоптичната прогноза. Напоследък все валеше. Христо обичаше такова време и искаше да разбере, дали и до кога ще продължи. Предаването беше вече преполовено. Коментираха някакво си откритие край Черно море, около град Созопол. По-точно на островчето срещу него – „Свети Иван”. В основите под иконостаса на поизоставената малка, построена през четвърти век след Христа църква със същото име, намерили реликварий. Христо обожаваше тази част от България. Навремето често я посещаваше и затова му стана интересно. В него имало малка, алабастрена мощеница. От трудно разчитаемите писмени знаци върху повърхността й българските учени и висши свещеници установили, че мощите в нея принадлежат на кръстника на Исус - Свети Йоан Предтеча. „Пренесени” били лично от някой си Judas Thomas. Журналистът добави, че по думите на експертите, тази ценна за целия свят находка се оказала тук благодарение на тогавашни византийски духовници, които всеотдайно работели за разпространението на християнството в най-ранната му епоха сред местното езическо население.

„- Което си е неоспорим факт. Хубавото е, че изобщо са успели да я опазят толкова дълго, защото църквата възниква векове след Христовото разпятие. Чудното в тая работа е как и откъде този Тома се е сдобил с мощите, за да им ги „принесе”? Дано не е някоя от поредните попски измислици. Много обичат да се докарват пред медиите. Най-вече след подобни разкрития, при които изпадат в неприсъщо за тях красноречие поради неадекватността на повечето им фундаментални твърдения. Как ли им звучи на по-младите поколения „истината” за черепа на „горкия” страдалец Йоан, след като за неговото „притежание” претендират, ни повече, ни по-малко, цели четиринадесет църкви по света.” – замисли се Христо, изваждайки филийка от тостера. „– Изобщо, от къде ли идва религиозността? Навярно от неизвестното и страха от него. Освобождава невежия от тях, разказвайки му наивните си истории. Изправен пред тайните и величието на загадъчния живот той избира най-лесното – „Вездесъщата Сила”. Тя е в съдбата му и за зло, и за добро. С всичко се примирява!

Младостта е самоуверена, силна и всепобеждаваща. Особено по-образованата. Докато не познае страданието, пораждащо изтощителното самосъжаление. И идва червеят на съмнението, защото невинният е, като прясно засадена фиданка в градина. Самотата го смачква и душата му започва да „чува” тайнствата на религиите. Довършват го житейските бури и тогава настъпва заветният час на църквата и каноните й. Раят примамващо обещава, адът плаши.

По-лесничко е на зрелият мислещ. Той се справя със земния ад, търсейки Бога в недрата на собственото си Аз. Цял живот. А Той е във всеки и всичко. В труда, в любовта и най-вече в изкуството, което ни изпълва изцяло. Щом и църквата го използва. За какво са й иначе музиката, подтискащите като дворци храмове изпълнени с живопис и скулптори, театралната церемония на служенията, с които омайва вечно жадната за духовен елексир душа на човека. Кой ти вниква в съдържанието на молитвата? Тук важни са театърът, ритуалът, внушението.”

Малко след това, когато се запозна и с метеорологичната прогноза Христо си спомни за сензационната новина. Леко се засрами от „еретичните” си помисли и тихо зашепна стих 12: 32 от Матея:

– „… и ако някой каже дума против Сина Човечески ще му се прости; но ако каже против Духа Святого, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят.” Усмихна се и добави:

– Прости ми Господи! Какво ми остава на мен, грешният? Аз отдавна преборих страха, затова се чувствам по-свободен от всякога!

И стана чудо.

Тази нощ му се яви нов сън.

От небето се спусна жена. Стори му се, че направи с него това, което никоя преди това не беше го вършила по-добре. Имаше алабастрена кожа, гладък корем, малки твърди гърди, нежно прегръщащи ръце, търсещ език и меден вкус в устата. И после дойде онова уж болезнено, а толкова приятно, но всъщност безконечно напрегнато, заради своята недействителност, сладостно сочно, жарко, позабравено усещане в тялото му. Накрая тя се превърна в онзи мощен орел, но вече свободен и горд, който разтвори криле и пое към небето. А то стана пурпурно червено, за миг се разтвори и го прибра.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ