Истината ни прави свободни

понеделник, 13 септември 2010 г.

Глава 2: Решението

Глава 2: Решението

Пистолет „Валтер”. Прекрасна изработка. Казват, че никога не прави засечка. Остана от баща му. Единственият предмет, наследен от него. Зареди, опипа го продължително от всички страни, погали цевта му и го остави на масичката. Въздъхна тежко и отиде до прозореца. Дръпна пердето и отвори едното крило. Невидимите ръце на утрото нежно обгърнаха тялото му. Лъхна го свеж, влажен въздух. Дъждът беше спрял. Чуваше се само капчукът. Тонколоните в дъното на стаята тихо ромоляха клавирното изпълнение на „Утешение” от Ференц Лист.

За тази сутрин се бе приготвил като за пътешествие. Сякаш му предстоеше околосветска обиколка. Някъде в безкрая на физическата му същност душата блаженстваше. Не дълбаеше дупката на своя житейски кристал. Почувства се свободен. Свободен до смърт.

Христо живееше в стара къща до парка. В мансардата на третия й етаж. Купи я от една възрастна дама преди десетина години. Малко преди да се разведе. На името на майка си по обясними причини. Обстоятелствата го прокудиха от семейния апартамент. После се поизмъчи докато изплати борчовете си за това маломерно, но доста уютно „местенце”. Даже се наложи и да погладува за него известно време, но въпреки всичко, успя. Сега, в тези тежки времена и в това си окаяно положение, едва ли би могъл да извърши такъв подвиг.

Искаше да се сбогува с живота. А той беше отвън. Сред ласките на свежия пролетен вятър. Между тополите въздишащи по топлото слънце. В могъщите им почернели от влага, опънати към небето стволове, чийто островърхи краища смело „разгонваха” тежките, сиви облаци. С тази си показна мощ те даваха израз на някаква своеобразна тяхна непоколебима приумица да направят пролуки за животворните слънчеви лъчи към земята, позеленяла от свежа трева.

Христо често им говореше. Предугадили копнежите му по златистата лятна омара, те загадъчно шептяха с листата си. Разбираха го. Повече хубавото, по-малко лошото. След миговете на вълшебното единение тополите го отпращаха с някакъв тайнствен, различен от всякой друг, техен си тътен. Ах, как желаеше за сетен път да им издаде наслоилото се в зажаднялата му за ласки душа. Да види още веднъж живоносния слънчев „прашец” в короните им, пробуждащ неясни желания в изстрадалото му тяло.

Още като юноша разходките сред природата станаха любимо негово занимание. Непреходните й красоти, стремежът към тайнствата в нея и него самия лесно мотивираха бъдещия самотник, придавайки смисъл на младия му живот.

Христо осъзнаваше, че инстинктът за оцеляване го тласка навън. Крещейки неистово, тленното в него мачкаше непокорния дух. Но вечния спор между тях беше отдавна решен. Ирационалналната „нова” социална среда обезсмисли всеки негов стремеж към духовност. От мечтата за свободна интелектуална изява останаха „раните” от незаслужени унижения и досреднощните „диалози” с любимите автори. И ако до вчера се залъгваше с някоя и друга надежда, то днес честта, достойнството и присъщата му логичност трябваше да зарият дирята на отдавна пресъхналия поток. Същите тези, които някога неизменно го правеха необяснимо щастлив от всяка добре свършена работа.

За тези си силни страни от характера Христо винаги бе заплащал твърде висока цена. След всяко, дори и най-малкото преодоляно препятствие идваха завистта, предателствата, разочарованията, душевните болки и безсънните нощи изпълнени с молитви към Бога. Напразно. След време разбра, че от лъжата и лицемерието няма спасение. Това наложи ускореното запознанство, но не със Създателя, а с „тигъра” в него самия. Едно самотно, продължително и изискващо много търпение и сила занимание. А силен го правеха решителните мисли. Целенасочените му помагаха да е устремен, възторжените – енергичен, нежните – обичащ, прощаващ, незлоблив и заради това способен да гледа напред. И обратното. Плахите мисли го правеха слаб, неосъществимите – непрактичен, безнадеждните – безпомощен, а самосъжалителните – окаян.

След романтичното детство и последвалото го семпло съществуване в безвремието на соцреализма, болезненото настояще не даваше никаква надежда за бъдещето. Обезверен от ежедневни предателства, „обезкървен” от агресивната завист на вечно властващата бездарност, Христо с гордост откри, че не загуби единствено себе си. Коя ли младост не е склонна да намира в това смисъла и красотата на своя живот? Докато не се отегчи и прозре, че истината има и други лица.

Един ден Христо откри, че всичките негови въжделения и надежди бяха така деформирани, сякаш през тях бе преминал полицейски конвой. Смътно му ги припомняше единствена все по-рядко посещаващата го мъдрост, но само за да ги скрие още по-дълбоко у него. Увлечен в схватката с войнстващата посредственост и решен на всякакви жертви в името на утопичната победа над нея, той не беше забелязал кога и как се бе превърнал в егоистичен самотник. А за такъв е далеч по-лесно да бъде винаги себе си. Но вече с изпразнена и подменена от времето, никому ненужна, непродуктивна духовност. Особено от момента, след който „завесите” пред очите му започнаха да стават все по-плътни. Затова...

Отиде до масичката, взе оръжието и погледна в цевта му. Само с едно движение на пръста зловещо любопитните му, почти незрящи очи, щяха да „плувнат” в пурпурна плазма и... „Здравей тишина! Приеми ме небесно спокойствие!”. А не е ли всичката тази решителна агресивност към него си финалния зов за помощ към нищото, който той така дълго беше подтискал? Някакъв нелеп опит за спасение на духа от прагматичната логика, присъща на днешния свят. Едва ли. Все пак страданието е най-силния фактор за осмисляне на живота и преценка на загубите от капризите ни. Защото, ако днес възпираме същността в себе си, тя утре сама ще породи нужната ни енергия да се саморазкрием. Но когато и то прехвърли предела на нашите възможности и смачка последните останки надежда, когато загубите се редят в неумолимо темпо с минимален антракт за въздишка? Тогава посрещаме Ада.

Според християнското богословие преди възкресението на Исуса Христа имало два ада: ад на отхвърлените от Бога и ад на Неговите избраници, където патриарсите, пророците и всички светци от Ветхия завет, чакали, докато „възкресението на Месията” им отворело „небесните врати”. С пренебрежителното си отношение към Христо Съдбата недвусмислено му беше доказала, че той принадлежи към „презрените”. Но защо ли постоянно тикаше под носа му „примерното” поведение на вездесъщи бивши комсомолски и партийни секретари, разнокалибрени номенклатурни началници, силоваци от специалните служби и какви ли не още съвременни „светии” обогатили древния списък на богоизбраниците от „райския” ад, в който се взимаха, взимат се и ще се взимат всички важни решения, определящи живота му. В такъв случай къде е грехът, ако след опустошително неравностойните схватки с тези „праведници” не приеме безсилието си и смело пусне в света на интимния си свят „лечебното оловно спокойствие” със свръхзвукова скорост?

Остави валтера и обиколи стаята. В нея присъстваше само една нищожна частица от неговия, иначе постоянно препускащ живот. Ето ги в дланите му двете шишарки от една горичка в планината Витоша. „Мъдреха” се във витрината сред любимите му книги. Отдавна, през една от редовните му разходки сред нея, падайки едновременно от майката бор, някоя от тях го уцели в главата. Напомни му за тленността на живота. И понеже не знаеше точно коя от „сестрите” направи това, взе и двете за спомен.

Опипа и музикалните дискове. Напоследък все по-рядко ги слушаше. Поне тези, които навремето взе със себе си. Повечето остави на сина си, Юлиян, който не беше виждал и чувал вече цели осем години. Набави си и други, но те бяха по-малобройната част. Съдържанието им го вдигаше и след най-тежкия удар от външния свят, който той по неволя и с отвращение вкарваше тук всяка вечер. Всичко в тази стая възвръщаше силите му. Но колкото повече ги получаваше, толкова повече изпитания идваха. Така ставаше все по-силен и по-твърд. Толкова плътен, че щипка любов не успяваше да прониква вече у него. А наоколо, нуждаещи се от нея, колкото щеш. Като него самият. „- Ех Христо, животът е много дълъг!” - каза баща му малко преди да се спомине. Какво ли е имал предвид един генерал от милицията, изричайки такива думи пред сина си, с когото цял живот не можаха да се разберат и за най-елементарните житейски неща.

Въздъхна. Облече якето, сложи оръжието във вътрешния му джоб, взе тояжката, с която откриваше пътя си по-лесно и излезе.

(Досега публикуваните глави на романа можете да прочетете тук: Време да се живее)

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ