Истината ни прави свободни

петък, 17 септември 2010 г.

Глава 5: Случката

Има нощи през, които ни се ще да преосмислим целия си живот. Събитие след събитие. Най-решаващите, разбира се. Обикновено първи от мъглата на миналото изплуват тези от детството ни. Самоналожили се от времето независимо от избора и пристрастията ни. Безкрайно мили, разтърсващо наивни и чисти в сравнение с последващите ги същностни житейски етапи, като образование, създаване на семейство, професионално оформяне...

Обикновено в съзнанието ни се завърта лентата запечатала миловидните остатъци на някогашните щастливи усещания от всичките тях. Христо винаги беше твърдял, че по-значимата от многобройните функции на човешкия мозък е, че забравя. Най-вече, злото. През този, по всяка вероятност дарен ни от космоса човешки орган, постоянно преминават знания и други ги заместват, които също оттичат незнайно как и къде, незачитайки собствените ни „реалистични” самооценки и „законната” гордост от тях. А в същност през всичкото това време подсъзнателният му гений денонощно се е възползвал от това явление за изграждане и усъвършенстване на имунната ни защита от простотията и нейната най-естествена производна – омразата.

Навярно именно едно такова презрително отношение към тази същностна разновидност на агресията някои наричат с противоречащия сам на себе си израз -„елементарна интелигентност”. Но най-стресиращото ни умозаключение за този вечен уравновесяващ природен феномен е не предназначението му, а факта, че за посредствеността всичко това си остава само едно празнодумие. Защото по правило тя разбира от всичко повече от всеки и непоклатимостта на правота й в това отношение е по твърда от елмаз. Точно тези й аргументи и позволяват да изпълва жизненото пространство с войнствена гръмогластност.

За Христо изминалата нощ беше такава. Нощта срещу Разпети петък.

Знаеше, че няма да заспи, но застла леглото си с изпрано бельо. За къщната работа напоследък му помагаше една баба. Навремето самото остатъчно ухание от препаратите го унасяше. Загаси лампата, пъхна се в студената му прегръдка и „филмът” в главата му се завъртя. Опита се да го „спре”с тиха музика. Напразно. Напоследък го „виждаше” все по–отчетливо.

Ето я улицата, на която израсна. Половината е зеленчуков пазар, а другата – същинска градина от рози. Широка цветна алея я разделя на две разнопосочни платна постлани с едри павета. Велосипедчето му по тях подскачаше като лудо, но щом ги покриеше сняг шейната се плъзгаше като лодка.

Дворът им. Голям, просторен. С две къщи. В едната живееше баба му, адвентистка, страхотно свестен човек, а в другата неговото семейство. Баща, майка и сестра му - Людмила. Любимката им.

Ето я и барачката. В по-голямата й част държаха дърва и въглища за огрев, а в другата инструменти и какви ли не „извънредно много” интересни за всяко момченце, неща. Христо много обичаше да се рови из тях. Веднъж в една нейна ниша намери пълнител от пистолет с патрони. „– От нелегалната борба на баща му срещу фашистите!” – гордо обясняваха членовете от семейството на всички след случката.

Пълнителят много добре пасна в малката ръка на момчето, а медните „зърна” в него блестяха, като злато. Колко пъти ги вади и връща, не помнеше. Щракаха приятно и увлекателно. Как да не се похвали на децата отвън! Даже решиха да гръмнат един. Сложиха го на тротоара и с големия камък, та в него. Получи се, но за зла участ куршумът заседна в левия крак на Христо. Разрази се „специфичен” скандал. Строгият родител не се появи в болницата. Нито в последвалата операция, нито в дните след нея. Изглежда, че точно това беше събитието отчуждило бащата от сина му. Какво ли са го правили началниците му от тогавашната милиция за да затрият навеки бащинското чувство у него? Но и момченцето не им остана длъжен в това отношение. Разпознаваше специфичната им миризма повсеместно и през целия си живот. С каквито и ухания да я смесваха.

След това семейството се премести в друг, по-добър квартал, в обширен апартамент с топла вода и без голямата, черна, огнедишаща печка за зареждането, на която се грижеше именно то. Какво означаваше това малкият разбра доста късно, защото за добро или за лошо, него оставиха при баба му. В старата махала.

Така свободата сама се „навря” в ръцете му. И то в най-решителните години за всеки подрастваш. От една страна липсваше цензурата над литературните и музикалните му предпочитания, а от друга авторитета и респекта от милиционерския произход, все пак задочно подпираха гърба на подрастващия. Особено въздействие му оказаха Библейските уроци на Адвентната църква, която по неволя посещаваше заедно с баба си. Отнемаше доста от свободното му за игри време, но постепенно свикна. Впоследствие можеше само да благодари на старата праведничка за наученото от там.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ