Истината ни прави свободни

неделя, 12 септември 2010 г.

Глава 1: Победата

КЪМ КРЪСТА

(първа част)

Глава 1: Победата

Освирепяла от кървавите гледки тълпа ревеше неистово и хвърляше по арената на Колизеума празни кожени мехове от вино, остатъци от хляб и оглозгани кокали.

Огромният чернокож гладиатор едва се държеше на краката си. Многобройните рани по тялото му предрешаваха изхода от двубоя. Все по-еднообразната му отбранителна тактика само забавяше началото на следващото клане и поради тази причина всички присъстващи го ненавиждаха. Досадата отдавна беше обхванала разглезените ерусалимски любители на показната жестокост, чийто впиянчени мозъци бяха допълнително „затегнати” от безплатно раздадения от организаторите долнокачествен алкохол. Подивялата човешка маса с нетърпение очакваше финала на едноседмичните игри. Предстоеше грандиозното сражение между „пурпурните” бойци от Тракия и тъмно сините „колячи” на Арабия и така изразяваше недоволството си от продължителната агония на исполина.

Другият боец от „двойката” сякаш олицетворяваше войнското съвършенство. Оскъдните му доспехи покриваха само най-уязвимото от бронзово блестящото на обедното слънце негово стройно, гъвкаво и потно тяло. То сякаш не участваше в смъртна схватка, а в някакъв своеобразен ритъмен танц на бойното изкуство. При всяко отчаяно нападение на противника русокосият гладиатор го извиваше, като младо стъбло под напорите на затихваща буря. Краката леко разкрачени, непоклатимо забити в жълтия пясък, щитът съдбовно пробляскващ при всяка едва забележима, но съвършено подбрана от него смяна на позиция в боя. А, мечът? Късият му меч сякаш бе сраснал с ръката му. Изсвистяваше зловещо точно там, където бе най-малко очакван.

Чернокожият яростно сечеше „плътния” въздуха около противника си и обречено, безсилно скимтеше. Изведнъж, напълно изтощен от напразни усилия за още живот, загубил кръвта и дъха си, прегъна колене и рухна по гръб в пясъка.

Публиката полудя. Жадуваният жесток край настъпи и всички обърнаха надолу палците си. Черният смелчага беше изстискал търпението им до край и те с радостна страст пожелаха смъртта му.

Настъпи моментът на последния удар. Приканващи жестока разправа с падналия ревове раздираха прашния въздух наоколо. Русокосият гладиатор обгърна дръжката на меча с двете си длани, вдигна го над шлема си и насочи острието му право надолу. А от там, без омраза го гледаха влажните, беззлобни, учудени очи на неговия брат по съдба. Прицели се някъде под тях и в този миг съзря там себе си. Земята сякаш изсмука кръвта му, светът се завъртя и всичко от него се сля в един образ. Образът на безименните жертви от предишните битки, които всяка нощ изплуваха от някаква бездна и нахлуваха непоканени в сънищата му. Сенките им се изнизваха една по една, но погледите им „стържеха” подсъзнанието му. Безбройни, еднакви и живи. Досущ като този. Извика и замахна.

Гробната тишина в Колизеума ставаше все „по-гъста”. Напъваше стените му и сякаш всеки момент можеше да ги срине. Насред него, като статуя на Аполон гордо стърчеше изваяното тяло на „бронзовият” гладиатор. Погледът му се рееше високо, високо в небето. Там някъде. Сред боговете на неговия народ – меровингите. От където сега навярно го наблюдаваше Йехова. Неговият нов Бог, към когото в този момент летеше кратката му молитва. Да го приеме при себе си.

Така и не усети моментът, в който излъганите взривиха затишието. Вдигна ръка за победен поздрав към тях, обърна се и напусна арената през огромните и железни порти.

Остави меча си. Забит в пясъка. Почти до алената от кръв дръжка. Встрани от тялото на пощадения му противник.

Отвън народът се давеше в безсилен гняв. Зрелището беше опорочено. На незачелият волята им се полагаше смъртно наказание. Нищо, че беше любимец на всички. Единствено предстоящото кръвопролитие можеше да ги успокои. Но за кратко.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ