Истината ни прави свободни

понеделник, 15 август 2011 г.

Днес е празникът "Успение на Пресветата Богородица"

Какво разказва църковното Предание

Веднъж, по време на пламенна молитва за по-скоро освобождаване (отрешение) от тялото, пред Приснодевата застанал Архангел Гавриил и със сияещо от радост лице и известил Волята Божия за Нейното успение, което трябвало да се извърши след три дни. Като знамение на Благодатното тържество над телесната смърт, която не ще има власт над Нея и от която тя трябвало да бъде възприета като от тих сън за безсмъртен живот и слава в светлината на Господнето лице, Архангелът дал на Богородица райско клонче, което излъчвало небесна светлина, като заръчал то да бъде носено пред гроба на Преблагословената в деня на погребението на пречистото и тяло.

Ако Господ, по думите на светото Писание, е откривал на своите светии и апостоли тяхната кончина, колко по-достойно и праведно е било да се сподоби с такова предизвестие Благодатната и Пренепорочна Негова Майка. Кому повече приличало да отнесе на Богородица радостната вест, ако не на този от висшите Ангели, който, винаги предстоейки пред Бога, беше предизвестник на всички небесни тайни за Приснодевата.



Успение Богородично. Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент") в Охрид.


Животът й можеше да свърши и по-друг начин, защото ако Енох и Илия бяха взети на небето, без да претърпят смърт, то нима това предпочитание се отказваше на Майката на Този, Който каза "Аз Съм възкресението и живота; който вярва в Мен и да умре ще оживее". Не, тя трябваше подобно на Него да умре, да бъде в гроб и в третия ден, със силата на Неговото всемогъщество да възкръсне, за да се сбъднат словата на Псалмопевеца: "възкръсни Господи, в покоя Твой, Ти и Кивота на Твоята светиня"! Тя трябваше да има обикновен човешки изход, за да не бъде счетена за привидна истината на въплъщението и да не се смущават хората да преминат на небето през същите врати на смъртта, през които мина и Небесната Царица, споделяща участта на родените на земята. На Господа беше угодно Пречистата Негова Майка да вкуси смърт, подобно на всички хора.

Пресветата Владичица разказала на всички това, което чула от Ангела и в потвърждение на своите думи показала райското клонче, сияещо с небесна светлина. Уведомила домашните си, Тя започнала да се готви за предстоящата кончина. Наредила да се украси Нейния покой и ложе, да се запалят тамян и свещи и да се подготви всичко необходимо за погребението. По времето, когато Божията Майка изявявала своите последни желания и утешавала тези, които били около нея, те чули шум и видели, че облаци ограждат дома й. Това били облаци, на които по Божие повеление Апостолите били издигнати и пренесени от различни страни, където проповядвали Евангелието, в дома на Богородица, за да отдадат чест на нейното погребение.

Апостолите, виждайки се един друг се радвали и в недоумение се питали взаимно защо Господ ги е събрал на това място. Тогава св. Йоан Богослов, приветствайки ги със сълзи, пристъпил към тях и им съобщил, че за Света Богородица е настанало време да отиде при Господа. Когато Апостолите разбрали това, те били обзети от дълбока скръб. Влизайки в стаята те видели Богородица да седи на ложето си, изпълнена с духовно веселие и я приветствали с думите: "Благословена си ти в Господа, Който е сътворил небето и земята." Тя им отговорила: "Мир вам братя, избрани от Господа." По-късно дошъл апостол Павел, а заедно с него и неговите ученици Дионисий Ареопагит, Иеротей Дивният, Тимотей, както и другите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички тях за да се сподобят с благословението на Божията Майка и по-благолепно да се устрои нейното погребение. Тя призовавала при себе си всеки от тях по име, благославяла ги, хвалела тяхната вяра и труд в делото на проповедта на Христовото Евангелие, на всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела с тях за мира и благосъстоянието на целия свят.

И ето, настанал петнадесетия ден на август и този очакван, и благословен трети час на деня, в който трябвало да се извърши представянето на Божията Майка. Множество свещи горели в стаята, а светите Апостоли, които обкръжавали благолепно украсения одър на който лежала Богородица в очакване на своя изход, хвалели с песнопения Бога. Внезапно бликнала неописуемата светлина на Божествената слава, пред която помръкнали горящите свещи. В лъчите на Небесната светлина слязъл Самият Цар на славата Христос, обкръжен от Ангели, Архангели и другите безплътни сили, и с праведните души на праотците и пророците, някога предвещали за Пресветата Дева. Той се приближил към Пречистата Своя Майка, утешил я с умилни думи - да не се бои от сатанинската сила, вече потъпкана от Нейните нозе и любезно я призовал с дръзновение да премине от земята на небето. Тя радостно отговорила: "Готово е сърцето ми; нека ми бъде по думите Ти", легнала на ложето си и, взирайки се в пресветлото лице на Господа, нейния Драгоценен Син, без всякакво телесно страдание и като че заспиваща, предала в ръцете Му пресветата Си душа.

"И както Приснодевата носеше на ръцете Си Сина Божи във времето на Неговото земно младенчество, така в отплата за това, Синът Божи понесе Нейната душа на ръцете Си в началото на Нейния небесен живот" - Филарет - Митрополит Московски.

С нежната любов на майка на целия християнски свят, Пресветата Дева от своята небесна висота гледала към оставащите на земята вярващи и с майчинско дръзновение увещавала Родения от Нея: "които си Ми дал, во веки съхрани".

Благодатното лица на Богородица "осветено от Божествена доброта, сияело със славата на Божественото девство", а от тялото й се разливало дивно благоухание. Чуден бил животът на Пресветата Дева, чудно било й Нейното успение.

Преданието свидетелства за много чудесни събития, съпровождащи погребението на Пресветата Богородица. Едно от тях се случило с иудейския свещеник Атоний. Той си пробил път до мястото на шествието и, бидейки силен физически, се хвърлил да събори одъра с думите: "Ето каква почест въздават на тялото, родило лъстивеца, който поруга закона на нашите отци". Но, едва допрял ръцете си до одъра, те били отсечени до лактите с невеществения меч на справедливото Божие възмездие. Откъснатите части останали залепени за одъра, а самият Атоний се хвърлил на земята с вик: "Горко ми!" Ужасен, той се покаял за деянието си и светите апостоли, като чули неговата гласна изповед и видели искреното му покаяние, духовно се зарадвали. Свети Петър му заповядал да отправи усърдна молитва към Пресветата Дева и да допре остатъка от ръцете си към частите, които висели на одъра. Тогава ръцете зараснали и се излекували. Атоний паднал пред одъра и на колене възнасял хвала на Св. Богородица и Нейния син.

Когато шествието достигнало Гетсимания, сред плач и стенания, се извършила последната раздяла с пречистото тяло; привечер светите Апостоли го положили в гроб и закрили входа с голям камък. Те не се отделили три дни от мястото на погребението, извършвайки непрестанни молитви и псалмопения. През цялото това време във въздуха се носело ангелско пеене в прослава на Пренепорочната Дева.




Успение Богородично. Стенопис от манастира Грачаница


На същия този апостол Тома, който със своето съмнение допринесъл за по-голямата достоверност славната истина за Христовото възкресение било съдено да послужи за провъзгласяване на възкресението на Пресвета Богородица. По премъдрия Божи промисъл, апостол Тома не присъствал на успението и погребението на Божията Майка. Пристигнал в Гетсимания на третия ден, този съмняващ се Христов ученик с вопъл и отчаяние се хвърлил пред гробната пещера и дълбоко съжалил, че не се е удостоил с последното благословение на Божията Майка и не се е простил с Нея.

Апостолите в сърдечната си жалост към него решили да отворят пещерата, за да се утеши той, като се поклони на светите останки на Приснодевата. Голямо било удивлението им, когато видели, че там не било Пречистото тяло на Богородица, а лежали само погребалните й пелени, от които се разнасяло чудно благоухание.

Светата Църква нарича кончината на Божията майка "успение", а не смърт, защото смъртта, като възвръщане на пръстта на земята, а духът - на Бога, който ни го е дал, не е докоснала Благодатната.

"Победени са законите на природата в Тебе, Чиста Дево - проглася Светата Църква - съчетала девството с Рождеството и смъртта със живота. Останала дева след раждането и жива след смъртта, Ти Богородице, винаги спасяваш Твоето наследие".

Тя заспа за малко, за да се пробуди в същия миг за вечно-блажения живот и след три дни, с нетленно тяло, да се всели в небесното нетленно жилище. Тя заспа след тежкото бодърстване на многоскръбния Си живот на земята и "се представи на Живота" т.е. на Източника на живота, като Негова майка, която с молитвите Си избавя от смърт земните души и със Своето успение вселява в душите им живо предусещане на вечния живот.

Из "Сказание о земной жизни Пресвятой Богородицы", Издание на Пантелеймоновия манастир на Св. Гора Атон. © Фондация "Покров Богородичен"


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Податливи на всякакъв "контрол на мислите" са именно немислещите

Получих тази сутрин едно любопитно писмо, касаещо темата за т-н- "психотронно облъчване"; публикувам по-долу и писмото, и моя отговор до автора му:

Здравейте, господин Грънчаров,

Случайно търсейки информация за академик Д., който е наш семеен приятел, попаднах на една Ваша статия за психотронното облъчване. Много съм мислил по най-различни теми, свързани с човека по отношение на психиката и т.н. Вие казвате, че мисълта е основното нещо, движещо и изграждащо човека. С това съм напълно съгласен. Мислите на човека се превръщат в думи, неговите думи в действия, а тези действия градят неговата съдба.

Но според мен най-важното е човек да може да има самоконтрол над мислите си. Тогава не може да ме влияят никакви психотронни оръжия и не може да е в някоя матрица, изкуствено създадена от други. Според мен човек трябва да анализира цялата - или до колкото може - информация по даден проблем, да приема всякакви мнения, но да не се влияе от тях и да избере според него начина, по който да се справи.

И по повод това, че над хората се извършва психотронно облъчване - не знам дали и тука също се извършва. Не отричам, че единственият начин и най-съвършен наш, така да го наречем, пазител е нашият разум - и нашият личен контрол над него.

Според мен не трябва да се вярва на догадки и предположения, а трябва да бъдем откровени пред самия себе си - за да видим истината.

С поздрав: И.И.

Здравейте, г-н И.,

От писмото Ви разбирам, че сте прочели статия за т.н. "психотронно облъчване", която обаче не е писана от мен, а, предполагам, е писана от моя съименник от Ботевград, който, за разлика от мен, е привърженик на ако не всички, то на повечето конспиративни теории. За да се различаваме, той си слага прибавка "Елтимир" към фамилията "Грънчаров", тъй че той се води "Ангел Грънчаров-Елтимир", тъй като също така е привърженик на бог Тангра, а моя милост е християнин. Тази грешка, в която сте изпаднал, да сбъркате съименника ми с мен, я правят и други хора, смесват ни двамата, от двамата създават един обобщен образ, и понеже и съименника ми е доста активен пишещ из интернет човек, е възникнал именно образа на някакъв странен тип "Ангел Грънчаров", който веднъж пише едно, после съвсем друго, един вид е сякаш неудържим и ненаред с акъла си. По тази причина много хора, изпаднали в тази грешка, имат недобро мнение към "обобщената персона", носеща името "Ангел Грънчаров", поради което и съименника ми, и аз, сме ощетени, той специално е много недоволен от мен, даже в един момент ме обвини, че ДС ме е подтикнала да пиша, та да го дискредитирам. Но какво да правя, като по рождение се наричам "Ангел Грънчаров", а пък Бог ми е дал талантец да пиша, и понеже имам свобода, аз не се ползвам от нея, пък нека всеки да си мисли каквото иска.

Но както и да е де, това по принцип не е кой знае колко важно. Обаче тъй като, по воля на случайността, писмото Ви пристигна при мен, и понеже съм философ и поставеният от Вас проблем, няма как, ме интересува, ще Ви отговоря на писмото сякаш е писано до мен.

Искам да кажа най-напред, че изцяло споделям Вашата позиция и Вашето възражение спрямо конспиративната теория за "психотронното облъчване", на което ний, българите, сме били подложени, и то, разбира се, не от кой да е, ами от злите и коварни американци. Аз даже по едно време някъде бях чел, че американците, подлагайки ни на безжалостно "психотронно облъчване", били така повредили наште иначе образцови комунистически мозъци, че масовият българин в един момент пощръклял, почнал да иска свобода и демокрация, т.е., по тази теория излиза, че целия наш преход бил дирижиран от американците, които по този начин, именно чрез психотронно облъчване, успели в крайна сметка да разбишкат и развалят оная образцова иначе комунистическа кочина, в която бяхме натикани толкова години. Разбира се, това са глупости, е, естествено и няма как, привържениците на тия "теории" имат претенцията, че се опирали на най-новите постижения на науката, че това именно било някакво "свърхново" и "свръхмодерно" оръжие за американската експанзия по света, наричана именно "глобализация" и прочие.

Аз съм много скептичен, подобно на Вас, относно съществуването на такива технически начини за контрол на психиката и мислите. Разбира се, възможно е да се влияе на мислите на човека, особено пък на психиката на немислещите хора, но по съвсем други начини: именно чрез медийни манипулации, внушения, посяване на масови нихилистични настроения и прочие. У нас специално този метод се използва най-активно от олигархичните медии, в резултат на което на по-голямата част от българите в момента им е все едно, внушено им е, че са безсилни нещо да променят, затова и са така инертни и деактивирани, загубили са си гражданската си активност, от което, разбира се, печелят манипулаторите, именно, посткомунистическата ни, ченгесаро-кагебистка руско-българска управляваща мафия. Точно именно тия сили пробутват на наивниците подобни теории, именно като тази за "психотронното облъчване", аз ги разпознавам по почерка, понеже навремето, в ерата на социализмо-комунизма, същите тия пак ни занимаваха с подобни глупости как американците ни били облъчвали с разни вреди въздействия, как коварно ни били съблазнявали с "прехвалената им свобода" и прочие. Тия същите, тая комунистическа напаст, са непоправими, което обаче съвсем не ги прави по-малко вредни за страната и нацията ни.

А иначе мислещият човек е мислещ доколкото не позволява никой да упражнява контрол върху мислите му. Податливи за такъв контрол, както писах по-горе, са именно немислещите. Единственото противодействие над евентуален контрол над моите мисли е моята мисъл: като мисля самостоятелно, със своя ум, свободно употребявайки го, аз противодействам на всички опити някой да ми внушава или натрапва това или онова, тази или онази мисъл. Докато немислещите, склонните към немислене хора, хората с немощна мисъл, са най-податливи за манипулации, на това именно и се дължи невероятната им наивност. Ние, българите, си патим най-вече от това, този е нашият бич, дето плющи връз главите ни: немисленето, неразумността, неосвободеността от всякакъв род. Спасението е: да започнем да мислим самостоятелно и свободно, да се захванем да мислим самоотвержено и всеотдайно, да търсим истината неуморно, да се ползваме от ума и от разума си, да не се поддаваме на слабостта и на малодушието си.

Това исках да Ви кажа. Дано не съм Ви раздразнил с дългото си писмо; дано това мое писмо с нещо Ви е било все пак полезно.

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 12 август 2011 г.

Този е пътят да се спасим...

Във formspring.me някой човек ми е задал хубав въпрос; ето въпроса задно с моя отговор по-долу:

Г-н Грънчаров, ще ми кажете ли къде според Вас се крие корена на злото? Защо хората сме се хванали гуша за гуша? От надпревара кой повече да има ли е това - пари, власт, жени, имоти? Не може ли с повече солидарност и справедливост да се живее?

Хубав въпрос задавате! И смислен, и добре формулиран! Ще се опитам да Ви отговоря накратко.

Ще бъда директен до циничност: "коренът на злото" се намира в най-голямата добрина, която имаме, и тя е свободата. Зли сме, щото сме свободни. По същата причина, на същото основание, можем да бъдем и добри. Но това вече си зависи от нас, от всеки един поотделно.

Винаги е имало зли и добри хора, злото и доброто, как да кажа, сякаш се уравновесяват, тъй че не вярвам в днешно време хората да са станали извън мярка зли или лоши. Е, има нещо такова, а именно, че в днешно време огромната част от хората сякаш в нищо не вярват, т.е. станали са нихилисти - и също така материализмът, вярата в "сетивните благини", е широко застъпена. И това е лесно обяснимо: щом сме свободни, щом за всичко решаваш сам, изхождайки единствено от себе си, то излиза, че съдбовен става въпроса за критерия на твоя избор, именно, на какво основание решаваш едно или друго нещо. Работите, оказва се, опират до твоите ценности.

На основата на ценности избираме едно или друго нещо. Коварството на свободата е тъкмо в това: уж ти избираш, но има нещо, което сякаш вместо теб избира - това са твоите ценности, другояче казано, твоите вярвания. Твоята жизнена философия, казано другояче. А сега се опитайте да си обясните сам какво ще избере оня, който в нищо не вярва? Оня, на който нещо с ценностите не е наред. Ами, разбира се, ще направи най-неразумното нещо, т.е. ще почне да вреди на други хора, тоест да им прави зло. И на себе си по тоя начин най-много ще навреди.

Ето затова свободата е така коварна. И затова някои искаха да изкоренят самата възможност за всякакви "злини" по един най-прост начин: като забранят самата свобода, като я изкоренят от човешките сърца. Това искаше да стори комунизмът - и в резултат построи царство на всеобщата тъма, царство на злото и на най-разюзданата бесовщина.

Свобода за всички е твърде рисковано нещо, но, за щастие - други ще кажат "за жалост"! - нищо по-добро от нея не може да бъде измислено. По същия начин стои въпросът и с демокрацията. Затова за да се намали триумфирането на злото единственият път е: разпространяването на здравите, на отговарящите на духа на самата свобода, т.е. на автентичните ценности на истината, доброто, красотата, които именно и ще спасят света. Също и човека, така и самото човечество. И човечността най-вече. За нашата цивилизация това са ценностите на християнската вяра и религия, на християнската нравственост. Този е пътя на най-висшата справедливост и солидарност. Трябва да осъзнаем, че сме достойни за доброто нравствени същества, чиято единствена повеля е: "Прави добро, за да се въздаде и на теб самия същото!", сиреч, прави това, което искаш и другите да сторят на теб самия...

Този е пътят да се спасим. Няма друг път. Това е моят отговор на Вашия въпрос. Той, прочее, изобщо не е мой. Това е пътят на нашия Спасител Христос...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 11 август 2011 г.

Живата вяра в истинния Бог


Жак Маритен

В това есе бих искал да разгледам един особен аспект на съвременната духовна криза, а именно – съвременния атеизъм и неговия дълбинен смисъл. Подобна тема – смисълът на съвременния атеизъм – предполага твърде дълбоки и сложни проблеми. Аз не претендирам за някакво тяхно догматизиране – перспективите, които ще предложа, са в известен смисъл експериментални и произхождат от желанието да уловя скритото духовно значение на настоящата агония на света. В уводната част ще се опитам, първо, да анализирам накратко различните видове атеизъм, с които може да ни се наложи да се занимаем, за да характеризираме по-точно атеизма на съвременността.

Второ – ще се опитам да изложа двойната непоследователност, която подобен атеизъм проявява. Имам предвид непоследователността, която следва от факта, че самото отхвърляне на цялата религия е собствено религиозен феномен, а също и онази, която следва от факта, че това отричане на Бога – на истинния, трансцендентен Бог на естеството – е в действителност едно поклонение на фалшивия иманентен бог на историята.

Така ще се насочим към основния въпрос, който бих искал да разгледам: сравнението между атеиста и светеца – кой от тези двамата, атеистът или светецът, представлява по-безкомпромисен и революционен разрив с цялата неправда и измама на този свят? И вероятно ще трябва да заключим, че атеистът – имам пред вид автентичният, абсолютен атеист, с цялата му искреност и отдаденост – е всъщност един неудал се светец и в същото време – лъжереволюционер.

Дистинкцията между различните видове атеизъм може да се направи от две гледни точки: от гледната точка на подхода на човешкия субект, който обявява себе си за атеист, и от тази на логическото съдържание на различните атеистически философии.

От гледната точка на човешкия субект, заявяващ себе си като атеист, бих казал, че съществуват практически атеисти, които вярват, че вярват в Бога, но които всъщност отричат Неговото съществуване с всяко свое дело – те богопочитат света, властта и парите. След това – има псевдоатеисти, които вярват, че не вярват в Бога, но всъщност безсъзнателно вярват в Него, защото богът, чието съществуване отричат не е Бог, а нещо друго. Накрая, съществуват абсолютни атеисти, които наистина отричат съществуването на самия Бог, в Когото вярващите вярват – Бога Творец, Спасител и Отец, Чието име е свръх и отвъд всяко име, което можем да изречем. Тези абсолютни атеисти са се посветили на това да променят цялата си ценностна система и да унищожат в себе си всичко, което подсказва Божието име; те са избрали да заложат всичко свое против божествената Трансценденция и всяка следа на Трансцендентността.

От втората гледна точка – от гледна точка на логическото съдържание на различните атеистически философии – бих разделил атеизма на негативен и позитивен.

Под негативен атеизъм имам пред вид един просто негативен или деструктивен процес на отхвърляне на идеята за Бога, която не бива заменена от нищо друго. Този негативен атеизъм може да бъде единствено плитък и емпирически, подобно на атеизма на либертинистите от седемнадесети век: той отваря вакуум в центъра на мисловната вселена, която се е оформяла векове наред около идеята за Бога, но не се старае да създаде друга такава вселена – той е зает единствено да способства нашето удобно живеене в емпирическата свобода на това да правим каквото си искаме. От друга страна, негативният атеизъм може да бъде дълбоко и метафизически живян: в такъв случай празнотата, която той създава в центъра на нещата, се простира до самия край на мисловната ни вселена и я опустошава; свободата, която той изисква за човешкото его, е абсолютната независимост – един вид божествена независимост, която това его, също като това на Кирилов, при Достоевски, може да утвърди най-вече чрез самоубийството и саморазрушението.

Под позитивен атеизъм имам пред вид активната борба срещу всичко, което ни напомня за Бога – сиреч, по-скоро антитеизъм отколкото атеизъм – и в същото време отчаян, бих казал героически, стремеж да се пресъздаде и реконструира цялата човешка мисловна вселена и цялата гама на човешките ценности съобразно режима на война срещу Бога. Подобен позитивен атеизъм беше трагичният, самотен атеизъм на Ницше; такъв е днес модерният академичен атеизъм на екзистенциализма; такъв е революционният атеизъм на диалектическия материализъм. Последният представлява особен интерес за нас, защото той успява да накара значителен брой люде да приемат сърдечно тази нова разновидност на вярата, и да и се отдадат искрено и без-проблемно.

И тъй, като говоря за съвременен атеизъм, аз имам пред вид онази негова форма, която е най-значителна, която предвещава едно ново и нечувано историческо събитие, защото това е абсолютният и позитивният атеизъм, взет най-вече в аспекта, за който последно споменах. Човешката история е изправена – почти от век – срещу гръмовното разразяване на един атеизъм, който е абсолютен (кара човека всъщност да отрече самия Бог) и едновременно с това позитивен (антитеизъм, изискващ да бъде напълно изживян от човека и да промени лицето на земята). Това разразяване е заключителният етап от тривековната прогресивна деградация на идеята за Бога, към която буржоазният рационализъм прояви особена отзивчивост. То означава "начало на нова епоха, в която процесът на смъртта и процесът на възкресението ще се развиват едновременно, като се сблъскват и борят помежду си".

Бих искал да подчертая, че днешният абсолютистко-позитивен атеизъм проявява двойна непоследователност. Как абсолютистко-позитивният атеизъм се начева в човешкия ум? На това място се натъкваме на един забележителен факт. Човек не става абсолютен атеист като резултат от някакво разследване на проблема за Бога, което спекулативният ум провежда. Без съмнение той взима предвид негативните заключения, предоставени в тази връзка от най-радикалните форми на рационалистическата или позитивисткатa философия, както и старото тривиално твърдение, че научното обяснение на вселената се е отърсило от съществуването на Боза. Но за него всичко това са второстепенни защитни средства, а не първичен подбуждащ и определящ стимул. Той не подлага на критическо изследване нито философските заключения, нито безсмисленото клише. Той ги приема за даденост. Той Вярва в тях. А защо? По силата на един вътрешен акт на свобода, на чието осъществяване той посвещава цялата си личност.

Началната точка на абсолютния атеизъм е, по мое мнение, базисният акт на моралния избор, решаващото свободно определение. Ако човек, намирайки опора за самия себе си и цялостната насока на собствения си живот, обърка отхвърлянето на даден трансцендентен закон с моралната зрялост; ако този човек реши да се изправи срещу доброто и злото в един абсолютно свободен опит, като остави настрана всяка крайна цел и всяко идващо отгоре правило – подобно свободно морално определяне, което засяга първичните ценности на неговото съществуване, би означавало отделянето на целия му живот и мисъл от Бога. Тук, според мен, е точката, от която започва абсолютният атеизъм в дълбините на човешката духовна активност. Но какво друго описах сега, ако не един вид верови акт, един обърнат акт на вяра, чието съдържание е отхвърлянето, а не верността към трансцендентния Бог?

Точно така абсолютният атеизъм е и позитивен атеизъм. "Това по никакъв начин не е просто отсъствие на вяра в Бога, а по-скоро отказ от Бога, борба срещу Бога, предизвикване на Бога".3 Абсолютният атеист е отдаден "на една вътрешна диалектика, която го задължава непрестанно да разрушава в себе си всяко възраждане на това, което е погребал... В същата мяра, в която диалектиката на атеизма се развива в ума му – всеки път когато се сблъсква с естествената идея за и естествения интерес към абсолютните ценности или безусловните норми, или с някакво метафизическо безпокойство – той ще открива в себе си следите на Транцендентното, което все още не е унищожено. Той ще трябва да се освободи от тях. Бог е постоянна заплаха за него. Неговият случай не е този на практическото забравяне, а на все по-дълбокото посвещаване на отрицанието и на борбата"4 – на това, непрестанно да се бори срещу Бога и да променя, да преустройва всичко в себе си и в света на основата на този анти-теизъм.

Какво означава всичко това? Абсолютният атеизъм започва с един преобърнат акт на вяра и представлява завършено религиозно посвещение. Тук срещаме първата вътрешна непоследователност на съвременния атеизъм: той проповядва необходимостта от отмирането на всяка религия, а сам представлява религиозен феномен.

Втората непоследователност е близка до първата. Абсолютният атеизъм започва като претенция на човека да стане единствен господар на своята съдба, тотално освободен от всяка алиенация и хетерономия, тотално и решително независим от всяка крайна цел и какъвто и да било вечен закон като онзи, който би му бил наложен от някой трансцендентен Бог. Не произлиза ли, според атеистическите теоретици, идеята за Бога от алиенацията на човешката природа, която бива отделена от себе си и пренесена в един идеал, сублимиран образ, и чиято именно трансценденция и суверенни атрибути карат човека да се съгласява на едно робско съществувание? Нима не именно чрез освобождаването от този сублимиран образ и от всяка трансценденция човешката природа не ще достигне своята пълнота и свобода и не ще постигне окончателното "възсъединяване между същност и съществуване?"

Какъв е обаче, истинският окончателен край на философията на абсолютната иманенция, която не е нищо друго освен абсолютен атеизъм? Всичко, което преди е било приемано като недосегаемо от времето и причастно на някакво трансцендентно качество – независимо дали идеална ценност или духовна реалност – сега е абсорбирано в движението на земното съществуване и всемогъщия океан на ставането и историята. Истина, справедливост, добро, зло, всички норми на съвестта, сега съвършено релативизирани, стават радикално условни: те са само променящи се форми на процеса на историята; за Декарт те бяха единствено случайни творения на божествената Свобода. Истината във всеки един момент е онова, което съответства на изискванията на историческите порождения. В резултат от това истината се мени с времето. Дадено действие, което сега извършвам, днес е благородно дело, а утре ще е престъпление. И по този начин съвестта ми ще трябва да го отсъди. Човешкият интелект и моралната съвест трябва да станат героически сговорчиви.

А какво става с "аз-а", с личността, с проблема за човешката съдба? Тоталното отрицание на транцендентността логически води със себе си и тотална вярност на иманенцията. Не съществува нищо вечно в човека, той ще умре напълно, в него няма нищо за спасяване. Но той може да се отдаде и да се отдаде напълно, на цялото, от което е част, на безграничната промяна, която е единствената реалност и която движи съдбините на човечеството. Посредством самия си решаващ морален опит и онзи първоначален морален избор срещу всяка крайна Цел (който се опитах да опиша и който предполага едно посвещаване много по-дълбоко от това, на което индивидуалистическият егоизъм или епикурейството са способни) абсолютният или позитивният атеист отдава себе си на всичко-абсорбиращото – социално или космическо – еволюиращо цяло. Той не се задоволява просто да умре в него, като стрък трева в земята, и да я направи по-плодородна със самото си разложение. Той разбира също, че цялото му същество, с всичките му ценности, норми и убеждения, както казах преди малко, трябва да бъде отдадено на Минотавъра, който е историята, човекоядната история. За него дългът и добродетелта са само цялостно подчинение и жертване на самия себе си пред свещената ненаситност на ставането.

На това място ние се сблъскваме с един нов вид мистически "чиста любов" - отказваща се от всяка надежда за лично спасение – една истинска всеотдайност, самоотречение и саможертва, тотална и абсолютна безкористност – но всъщност чудовищна, заплатена с цената на самия "аз", на самото съществуване и достойнство на личността, с цената на това, което в нас е само по себе си цел и образ Божий. Христос е казал: "Който е изгубил душата си заради Мене, ще я запази"5, защото да изгубиш душата си за Бога е да я отдадеш на абсолютната Истина и Благо, и Любов, на самия вечен Закон, който трансцендира всяка случайност и изменчивост на Ставането. Позитивният атеист отдава душата си (и не за да я спаси) на един световен демиург, пристрастен в това да скланя и покорява и да предава човешките умове на произвола на събитията.

Аз не минимализирам духовното значение на моралния подход на абсолютния атеист. Напротив, подчертавам неговата като че ли мистическа безкористност, и елементите на величие и великодушие, които се съдържат в него. Но аз казвам, че този морален подход също така проявява една базисна непоследователност и че целият процес е в крайна сметка провал.

Това скъсване с Бога започва като претенция за тотална независимост и тотална еманципация, като гордо революционно скъсване с всичко, което подчинява човека на алиенацията и хетерономията. То обаче, свършва с покорност и преклонение пред всемогъщото движение на историята, с един вид свещено предаване на човешката душа на слепия бог на историята.

II

Провалът, който току що споменах, ни разкрива един факт, който според мен има дълбинно значение: имам предвид материално твърде силния, но духовно много слабия и измамен революционен характер на абсолютния атеизъм; имам предвид факта, че неговият радикализъм е неминуемо самозаблуден радикализъм – защото един наистина революционен дух не коленичи пред историята, а дръзва да прави история; имам предвид факта, че на абсолютния атеизъм не му достига онзи безкомпромисен протест, онази неподатливост, чиято видимост – заедно с надеждата – го прави съблазнителен за мнозина.

Така с втората част на това есе достигаме до мястото, което особено ми се иска да разгледам. Кой от тези двамата – атеистът и светецът – е по-безкомпромисният и решителният, кой от тях удря брадвата по-близко до корените на дървото? Кой осъществява по-завършено и далеч достигащо, по-радикално скъсване?

Нека да се опитаме да си представим какво става в душата на светеца в решаващия момент, когато той взима първото си неотменимо решение. Да разгледаме св. Франциск Асизки, когато захвърля одеждата си и се явява така пред своя епископ от любов към бедността; или св. Беноа Лабрийски, когато той решава да се превърне в отблъскващ на вид просяк и да се скита по пътищата. В основата на такова действие има нещо толкова дълбоко в душата, че то едва ли може да бъде изразено и аз бих го нарекъл – един прост отказ. Не движението на възставането, което е временно, или на отчаянието, което е пасивно, а по-скоро един прост отказ – един тотален, твърд, пределно активен отказ да се приемат нещата такива каквито са. Тук не става въпрос за знаене на това дали нещата, природата и света са благо в съществото си – да, те са благо, битието е благо, доколкото е битие, благодатта съвършенства природата, а не я унищожава – тези истини нямат отношение към вътрешния акт на разрив, на скъсване, който съзерцаваме. Този акт е свързан с един факт, един екзистенциален факт: нещата, такива каквито са, не са приемливи – позитивно и определено не са приемливи. В действителното си съществуване светът е покварен от неистина и неправда, от злоба и страдание, и нещастие. Творението е повредено от греха по такъв начин, че дълбоко в душата си светецът отказва да го приеме, такова каквото то е. Злото – имам пред вид властта на греха и световното страдание, което той води след себе си, гнилочта на небитието, която разяжда нещата навсякъде – злото е такова, че единственото налично нещо, което би могло да го изцели, и което опиянява светеца със свободата и тържеството, и любовта, е – да се откаже от всичко: от усладата на света, от добротността и превъзходното, от онова, което е и приятно, и позволено – за да бъде с Бога. Това означава тотално да се оголи и да се отдаде, за да достигне мощта на кръста; означава да умре за онези, които обича. Това е внезапното блясване на вдъхновеност и воля над и отвъд целия ред на човешката моралност. Веднъж докосната от това пламтящо крило, човешката душа става странник навсякъде, където и да отиде. Тя може да обикне различни неща, но никога няма да остане при тях. За да изкупи творението светецът воюва из всички негови места с голите ръце на истината и любовта. Тази война започва в най-скритите кътчета на собствената му душа и кръв и тя ще завърши с идването на новата земя и новото небе, когато всичко могъщо в този свят ще бъде принизено и всичко презирано ще се въздигне. Светецът сам прави гроздето на вино и от всички народи на света, никой не му помага.

И аз бих казал, че за тази война, за която току що споменах именно неговият Бог му е дал пример. Понеже като призовава разумните твари за дял в Своя нетварен живот, Бог ги изтръгва от самия живот, на който са били подвластни, като вкоренени в природата и нейната "майа". Иудеите знаят, че Бог е Бог таен, Който крие името Си и Се явява на човечеството в чудесата и духа на пророците, за да обнови лицето на земята, и е Онзи, Който е отделил за Себе Си Своя народ от всички други народи на света. Християните знаят, че Бог е така недоволен от този погубен свят, който Той е сътворил добър и който злото е разрушило – и е тъй възхитен от любовта – че е дал Своя Син и Го е предал на човеците, за да бъде отхвърлен от света и да страда, и да умре, и по този начин да изкупи света.

Именно на този истинен Бог е отдаден изцяло светецът. Но има и лъжебогове; дори, казано накратко, има подправен и изкривен образ на Бога, който може да се нарече царя или Юпитера на всички лъжебогове, великият бог на идолопоклонниците. По отношение на този бог светецът е съвършен атеист, най-безбожният от всички люде – именно защото се покланя единствено Богу. Нека се спрем на този въпрос. И нека разгледаме чисто рационалното, чисто философското понятие за Бога. Това понятие е двойствено: има един истинен Бог на философите, и един лъжебог на философите. Истинният Бог на философите не е никой друг освен Самият Бог – Богът на светците, Бог на Авраама, Исаака, и Иакова – познаван несъвършено и предварително, познаван по природните Му атрибути единствено: такава чисто рационална идея за Бога е действително отворена за свръхприродното.

Но представете си сега една чисто рационална идея за Бога, която, знаейки за съществуването на върховното същество, в същото време пренебрегва онова, което св. ап. Павел нарича Неговата слава, отрича бездната от свобода, която бележи Неговата трансцендентност, и Го приковава към самия свят, който Той е сътворил. Представете си една чисто рационална – и изопачена – идея за Бога, която е затворена за свръхприродното, и прави невъзможни чудесата, които се т а я т в Божията любов и свобода, и неизказан живот. Това би било лъжебогът на философите, Зевсът на всички лъжебогове. Представете си един бог, който е обвързан с природния ред и който не е нищо друго освен върховен гарант и оправдание на този ред – един бог, който е отговорен за този свят без да го изкупва, и чиято гъвкава воля, недостижима за никоя молитва, доволства от и освещава както всяко зло, така и всяко добро във вселената, цялата измамност и жестокост заедно с всичката щедрост, които действат в природата; един бог, който е благословил беззаконието и робството, и нищетата и който принася човека в жертва на вселената, правейки сълзите на децата и страданието на невинните съставна част, без каквото и да било въздаване, на свещената необходимост на вечните кръговрати или на еволюцията. Подобен бог би бил единственото върховно същество, но превърнато в идол, натуралистичният бог на природата, Юпитера на света, великият бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, на беззаконното преуспяване и би бил просто един факт, въздигнат до закон. Опасявам се, че именно такъв беше богът на нашата съвременна рационалистична философия и навярно богът на Лайбниц и Спиноза, и разбира се, този на Хегел.

Такъв е, по съвсем друг начин, не рационалистически, а магически, богът на езическата античност, или по-скоро едно от лицата на онзи двулик бог. Понеже езическият бог е двусмислен: той от една страна е бил и истинният Бог на природата и разума, незнайният Бог, за Когото св. ап. Павел говори на атиняните; от друга страна, това е бил и лъжливият, само-противоречащ си бог на натурализма, който току що описах и който добре се съвместява с княза на този свят.

Можем също да добавим и на християнските секти, и на налудните гностици, и особено на последователите на Маркион, който смята Бога на Ветхия завет за злия демиург, воюващ със Спасителя и погрешно взима Твореца за същия онзи фалшив и абсурден Император на света.

Това което искам да кажа е, че светецът, като извършва величествения акт на разрива, който подчертах по-горе, отрича с един замах, скъсва и отхвърля с безкомпромисна устременост този под-ставен Император на света, лъжебога на натурализма, великия бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, който е нелепа имитация на Бога, но който също е и въображаемият фокус, откъдето почитанието на космоса радиира, и комуто плащаме дан всеки път, когато коленичим пред света. Именно спрямо този бог, светецът е съвършен атеист. Така е – нима не бяха иудеите и първохристияните често наричани атеисти от езичниците във времето на Римската империя? В тази клевета имаше скрит смисъл.

Но нека сега се спрем на съвременните ни атеисти, нашите истински и действителни атеисти – какво може да се каже за тях? Аз бих казал, че в току що подчертания смисъл абсолютният атеист не е достатъчно атеист. Той също се възмущава от онзи Юпитер на света, от бога на идолопоклонниците, на силните, на богатите; той също се решава да се освободи от него. Но вместо да хвърли срещу този лъжебог силата на истинния Бог, и да отдаде себе си на делото на истинния Бог, както светецът прави, атеистът – понеже отрича истинния Бог – не може да се изправи срещу Юпитера на света, освен ако не извика на помощ силата на иманентния бог на историята – и не се отдаде на делото на този иманентен бог. Именно защото той вярва в разрушителната революционна сила на историческото движение и понеже очаква от него окончателната еманципация на човека, атеистът предава собствената си душа на слепия бог на историята. Той обаче е хванат в капан: не след дълго слепият бог на историята ще се покаже такъв какъвто е – да, самият Юпитер на света, великият бог на идолопоклонниците, на силните и богатите, на беззаконното преуспяване, този просто факт въздигнат до закон – същият онзи лъжебог, пременен поновому и коронован от нови идолопоклонници, даряващ нова власт и преуспяване. И за атеиста е твърде късно. Както видяхме това в първата част на нашия опит, той е завладян от този бог. Той коленичи пред историята. По отношение на един бог, който не е Бога, той е най-сговорчивият и покорният от всички верни.

Така неговият разрив със света на неправдата и подтисничеството е само плитък и временен разрив. Той е раболепен към света повече от всякога. В сравнение със светеца, който постига в плътта си своя начален разрив и умира всеки ден, и е благословен с блаженствата на бедните, гонените и всички други приятели Божии, и който се радва на съвършената свобода на онези, които са водени от Духа, атеистът е, както ми се струва, една твърде бедна реплика на освободения ум и героическия бунтовник.

И все пак, както се опитах да изтъкна, именно чрез погрешно насочения копнеж по вътрешната свобода и поради неприемането на нещата такива каквито са, той е бил заблуден. Може би някак парадоксално (но по мое мнение вярно) е твърдението за абсолютния атеизъм, че той лишава Бога и човечеството от някои потенциални светци, като обръща техния стремеж към героическа свобода в провал и усилието им да скъсат със света - в тотално и сервилно раболепие към света.

III

Има и един друг парадокс – в обратна посока. Ако се вгледаме в светеца, струва ни се, че неговият вътрешен акт на тотално скъсване и тотално освобождение от света, което го прави свободен от всичко освен от Бога, неизменно ще прелее от областта на духовния живот в областта на светския. Така например, ако не се посвети изцяло на едно съзерцателно състояние на екзистенция, той ще е принуден да действа като реформатор в социалната сфера и в областта на цивилизационните дейности.

Всъщност именно това става от векове. Църковните Отци са били велики революционери. Тома от Аквино в областта на културата, а св. Винсент де Пол в социалната сфера – са върховни примери на автентични радикали, чиято инициатива е предизвикала решителни обрати в историята на цивилизацията. Векове наред световният прогрес е бил тласкан от светците.

И все пак, парадоксът, който току що споменах е налице - в деня, когато в течението на новата история, една изключително нечовешка структура на обществото, дело на индустриалната революция, направи проблема за социалната неправда откровено решаващ; когато в същото време - човешкият ум осъзна социалното като собствено предмет на познание и дейност и когато първите опити да се създадат работнически организации предизвиква началото на една историческа сила, способна да въздейства на социалните структури - тогава не трябваше ли светци да поведат протеста на бедните и на работническото движение към неговото узряване? В действителност, с изключение на неколцина благочестиви люде, като Озанам във Франция и Тониоло в Италия (те все още не са канонизирани, но някой ден може би това ще стане), тази задача, както знаем, не бе извършена от светци. Не само това, но дори именно атеисти, вместо светци, за всеобщо нещастие, взеха в ръцете си социалните въпроси.

Защо се случва подобно трагическо поражение? Не е възможно, струва ми се, да не видим в това някакво наказание на християнския свят, който за един дълъг период повече или по-малко е предал християнството в своето практическо поведение, пренебрегнал е уроците на светците и е изоставил неизброимото множество на лишените от надежда, чиято нищета и невъзможни жизнени условия са ги приковали в един ад на земята. Нека не бъда разбран погрешно. През времето, за което говоря, не са липсвали светци на земята - през последния век имаше разцвет на светостта. Но светците не преминаха отвъд областта на духовните, апостолски или милосърди дейности; те не прекосиха прага на светската, социалната, секуларната дейност. И така празнотата не бе запълнена. Защото в историческата епоха, в която живеем, единствено индиректното откънтяване на вътрешното възраждане на съвестта върху външните структури на обществото - което си остава базисна необходимост, и посредством което такива социални промени като отмяната на робството постепенно са станали възможни - определено не е достатъчно. Една дейност, която непосредствено да цели подобряването и преструктурирането на светския живот, една подобна специфична социална дейност също е необходима.

Вероятно конкретният пример ще ми помогне да изясня това, което имам предвид. Един беден свещеник на име Котоленго, който беше свят (макар името му да не се намира в Енциклопедия Британика) и който основа в Торино през втората половина на миналия век болница, бързо прераснала в нещо като град на всички видове човешка немощ, установи от самото начало правило - никакви пари да не бъдат пестени и инвестирани в подкрепа на неговата организация, където стотици бедни се лекуваха и хранеха всеки ден. Парите получавани ежедневно по Божий Промисъл трябва да бъдат изразходвани същия ден, "защото доста е на всеки ден злобата му". Нещо повече, една вечер, като разбира, че помощниците му са запазили някаква сума за следващия ден, Котоленго така се възмущава, че изхвърля парите от прозореца - действие, което в нашата мамонска цивилизация граничи с безумието и навярно със светотатството. Това действие, както и правилото да не се събират пари, установено от светеца за неговата болница, само по себе си е съвършено революционно действие, още повече с това, че е успявало. Работата на Котоленго е имала изумителен успех: сега това е една от най-големите институции в Торино и все още работи на същите принципи. И все пак въпросното революционно дело, независимо от целия духовен смисъл, просиял в него, няма никакви социални последици. То е трансцендирало един социален проблем. Социалният проблем обаче трябва да бъде преодолян и решен на свой собствен ред. За половин век хората с добра воля все по-ясно са разбирали, че мисията в света на онези, които вярват в Бога, е да променят положението.

Сега аз говорих за историческите недостатъци на християнския свят. Междувременно, за да избягна погрешно разбиране, бих искал да подчертая, че с названието "християнски свят" означавам една социологическа категория, която е въвлечена в реда и историята на световните цивилизации, и е част от този свят. Християнският свят не е нито Християнството, нито Църквата. Провалът на християнския свят не може да опетни Църквата или Християнството.

Още повече, че относно това има твърде голямо объркване. Нито Християнството, нито Църквата имат за цел да направят човеците щастливи, а да им кажат истината - не да осъществят справедливост и свобода в политическото общество, а да дадат на човечеството спасение и вечен живот. И несъмнено, Църквата и Християнството трябва също така – като допълнителна задача - да ускорят действието на правдата и любовта в сърцевината на временното съществуване и така да направят това съществуване по-достойно за човека. И все пак успехът в случая зависи от начина, по който бива прието от света Божественото послание. Тук именно се сблъскваме с отговорностите на християнския свят, т. е. на социалните групи на наличествуващите християнски деноминации в секуларната история.

Безсмислено е да се упрекват християните, както правят днес някои млади хора, за това, че не са покръстили "Революцията", че не са посветили цялата си мощ на "Революцията". Месианският мит за "Революцията", който е секуларизирано обръщане на идеята за идването на Царството Божие, не е нищо друго освен едно измамно средство да се изврати човешката история, и да бъдат превърнати в провали не-месианските, автентичните и истински прогресивните отделни революции, които трябва да следват една друга, докато човешката история съществува. Не е безсмислено обаче, да бъдат укорявани християните в света, за това, че не са съумели да осъществят в определени времена подобни необходими отделни революции, и като цяло за това, че са грешници, които - те знаят това - в някаква мяра, винаги предават Християнството. Не е лишен от смисъл упрекът към мнозина в съвременността, които лицемерят пред Бога, в Когото за себе си те вярват, че вярват, за това, че фактически са практически атеисти.

Убеден съм, че ако предстои една нова епоха на цивилизацията - не на варваризацията - най-тежкото изискване на такава една епоха би било освещаването на секуларния живот, оплодотворяването на социалното, на светското съществуване от духовния опит, от трудовете на съзерцанието и братската любов. Опасявам се, че няма да се стигне дотам. Понастоящем ние се намираме в най-ниската точка: човешката история е влюбена в страха и абсурда, а човешкият разум - в отчаянието. Силите на илюзията се разпростират из целия свят, изваждайки от строя всички компаси. Дарът на езика е така опозорен, думите са толкова изтъркани и фалшиви, толкова много истини, срещани във всяко ъгълче, в пресата или радиопредаванията са съвършено смесени във всеки един момент с така много грешки, по този начин също афиширани, че хората просто губят сетивото си за истината. Те са лъгани дотам, че като наркомани търсят ежедневната си доза от лъжи, за да се почувстват комфортно. Те я поглъщат заради вкуса, и действат така сякаш са вярвали в нея; и отново - те начеват един вид нелегален ментален живот, в който не вярват на нищо, което им се казва, а разчитат единствено на първобитния опит и първичните инстинкти. Те са заобиколени от всички страни от подправени и фалшиви чудеса, които заслепяват и ослепяват умовете им.

При това състояние на нещата, изглежда, че и най-мъдрите убеждения, и най-красноречивите демонстрации, и най-добрата организация определено не са достатъчни за людете от това време. Днес хората се нуждаят от знаци-знамения. Нуждаят се от дела. На първо място се нуждаят от знамения, но такива с ясно различим смисъл за реалността на божественото. Навсякъде обаче, има значителен дефицит на чудотворци, макар навярно те да са "продукта", от който се нуждаем най-много. Сега ми се иска да припомня отново думите на Паскал: "Ние винаги действаме, казва той, сякаш сме упълномощени да превърнем истината в триумф, докато сме упълномощени единствено да се борим за нея". Не на нас се полага да даваме чудеса на хората. От нас зависи да практикуваме онова, в което вярваме.

В тази връзка може би трябва да подчертаем едно от най-дълбоките значения на абсолютния атеизъм. Както съм казвал при други случаи8, абсолютният атеизъм означава "едно превеждане в груби и неизбежни понятия, един безжалостен двойник, едно отмъстително огледало на практическия атеизъм на твърде много вярващи, които всъщност не вярват". Той е "преди всичко плодът и присъдата на практическия атеизъм и негов отразен образ в огледалото на божествения гняв". Ако това твърдение е истинно, "тогава трябва да кажем, че единственият начин да се освободим от абсолютния атеизъм е - като се освободим от практическия атеизъм." Декоративната вяра днес не е достатъчна. Вярата трябва да е действителна, практическа, жива вяра. Да се вярва в Бога трябва да означава да се живее по такъв начин, сякаш животът не може да бъде живян, ако Бог не съществува. Тогава земната надежда в Евангелието може да се превърне в оживителната сила на световната история.

Жак Маритен е един от най-големите философи на XX век. Това есе е прочетено в Нотр Дам на 23 март 1949 г. в чест на десетата годишнина на сп. The Review of Politics.Превод от английски език: Слава ЯнакиеваТекстът е публикуван в сп. „Християнство и култура”, 2002 г.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 8 август 2011 г.

Още за ефекта на вярата върху душата

Блогърът Св.Александров написа нещо като изповед под заглавие Аз живях християнството, върху която написах първо един коментар, а след това и втори. Сега откривам, че публикацията му е махната; в тази връзка, за да се запази все пак, публикувам тук втория си коментар:

Искам и още нещо да кажа. Не го казвам за друго, а защото се опитвам да помогна на ония, които търсят истината по тия нелеки въпроси.

Да каже човек „Разочаровах се от християнската вяра защото срещнах християни с нехристиянско поведение” е некоректно изказване дори и от логическа гледна точка. Това, че има вярващи с поведение, коренно разминаващо е с поведението на истински вярващия, показва просто, че тия хора не са вярващи; те може само да се представят за такива, ала да не са; може да се мислят за такива, но да не са – всъщност и наистина. Ако попадна на някой неспособен телевизионен техник, който, вместо да ми поправи, още повече ще ми развали телевизора, значи ли, че имам право да се разочаровам изцяло от телевизионната техника и от всички телевизионни техници?! И да обявя тази телевизионна техника за „вредна”, „излишна”, „порочна”, „абсурдна” и каква ли не още – както Вие правите спрямо християнската вяра!

Най-вероятно не сте срещнали в живота си истински вярващ човек, а и да сте срещнали, не сте го разпознали. Защото и това второто е възможно. Само вярващ човек може да разпознае себеподобния си, човека, с когото има същностна и съществена духовна връзка. А ефектите на вярата върху душата, духа и поведението на вярващия човек са така мощни и благотворни, че просто е несериозно да се твърди, при това изхождайки единствено от своята бедна и абстрактна представа „за това какви са вярващите”, че някакви си там хипотетични „вярващи” имали поведение, несъвместимо с поведението на вярващия, на християнина. Пък и индуктивните умозаключения въз основа на твърде ограничен брой примери не само са несигурни, те са и съвсем неоснователни. Точно това обаче правите Вие, изтърсвайки умозаключение, подкопаващо престижа на един учен или просто образован човек: „Срещнах неколцина „християнина”, които ме разочароваха, поради което аз се разочаровах завинаги и окончателно и от вярата, и от християните, и от християнството в комплект!”.

Вярата, ако е истинска, облагородява духа. Вярващият човек затова е необичаен, рядко срещащ се, благороден или просто твърде добър човек. При това той е добър осъзнато, щото вярата всъщност е една практическа философия на добротата. Такъв вярващ в Бога човек – щото именно Бог е доброто начало на битието – е осъзнал онтологическото превъзходство на доброто над злото, затова той е добър съзнателно, добър е с цялата си душа и сърце, тоест не просто има добро сърце, ами добротата се е разпространила върху личностната и върху човешката му цялост. При вярващия човек може да откриеш, разбереш и проумееш какво е, да речем, напълно облагороден ум, щото умът обикновено не зачита никакви морални добродетели, тъй като нашият ум обслужва ориентацията ни във външния свят, а там, в тия отношения, морален аспект липсва. Ум, който никога не би дръзнал да вреди на други хора, който не познава що е суетност и горделивост, който е примирен с човешката слабост ум, а не е високомерен и надменен – ето такъв е облагородения ум на вярващия човек. Тъй че, моля Ви, недейте да съдите вярващите че били такива или онакива, каквито те, ако наистина са вярващи, просто няма как да бъдат. Ако бяхте срещнал в живота си поне един автентично вярващ човек, Вие нямаше да си позволите така надменно да съдите вярващите, и то на основата на твърде елементарни, и, простете, съчинени, „изсмукани от пръстите” представи. Ако пък правите това само за да ни натрапите някакъв атеизъм, имайте предвид, че по този начин ще впечатлите единствено хора, които сами са твърде елементарни, са с крещяща недуховност, са нечувствителни спрямо духовното и затова са склонни да го елиминират по най-груб и недопустим начин.

Знаете ли какво, ще Ви посъветвам да отидете в големия Храм със златните кубета в София и там с поглед да потърсите около или вътре в Храма един престарял човек с бяла брада и облечен с „народни”, със старовремски дрехи. За тоя човек преди време една телевизия направи предаване, понеже той години наред всяка сутрин пътувал от своето село, разположено в покрайнините на София, и по цял ден просел пред Храма или по други места в столицата. Оказало се обаче, че тоя стар и беден човек всички събрани пари надлежно ги внасял в банка, а като се събрала голяма сума, мисля, че беше някъде над 30 000 лева, ги подарил на Църквата, както той се изрази, „за да се строят и поддържат манастирите”. Този именно стар и беден човек се оказало, че е най-големия дарител на Храма със златните кубета в центъра на София, много богати хора били дарявали, ала от сърцето им са се били откъснали значително по-малко пари. А той дал всичко, което имал, което успял да събере. Ето тази негова постъпка показва отчасти и намеква за това на какви „странни”, „необясними”, а всъщност твърде благородни постъпки е способен истински вярващия човек. Правете си сам сметката какви мисли може да има този човек, на какви добродетели е носител и прочие.

И още нещичко: нещата винаги стоят много по-различно от това как си ги представяме. Не бива да прибързваме и да правим заключения на основата на недостатъчен брой предпоставки. Прочее, щом сред множеството на ония, които се идентифицират като „вярващи”, има, както видяхме, хора, чието поведение е несъвместимо с изискванията на вярата, то в такъв случай представяте ли си колко аморални, долни, безскрупулни и нагли хора има сред множеството, за което вярата изобщо не представлява никаква ценност?!

Това само исках да Ви кажа. Мисля, че ако осъзнаете какво всъщност сте направили, публикувайки горния си недостоен текст, би следвало да се разкаете. И също да се извините на вярващите хора, защото дръзнахте да им припишете поведение, несъвместимо с техния мироглед, морал и манталитет.

Ваша си работа дали ще го направите. То всичко това би следвало да си тежи на Вашата собствена съвест.


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

четвъртък, 4 август 2011 г.

Само истински вярващ човек може да почувства мощния ефект, който вярата има върху душата, сърцето и духа

Молекулярният биолог Светослав Александров, бакалавър по молекулярна биология и магистър по растителна физиология е написал любопитен и показателен текст със заглавие Аз живях християнството. Прочее, ако министър Дянков разбере какви теми и проблеми вълнуват нашите учени от сферата на естествената наука, той би следвало мигом да закрие цялата БАН: интересува ги, както виждаме, темата за Бога и за вярата в Бога! В което няма нищо лошо: и учените, както и да го погледнем, също са човеци и имат потребност от вяра.

Какво точно твърди младият г-н Александров всеки може да прочете в текста му. Признавам, аз лично доста се разочаровах като прочетох този текст, щото на места звучи твърде, да ме прощава, несериозно; когато се прави опит да се разсъждава по толкова възвишена тема, елементаризиращите твърдения никому не помагат и могат да впечатлят единствено също толкова елементарни хора. Примерно как ви звучи това:

... Винаги, още и преди да стана вярващ, се бях сблъсквал с известното твърдение: „Християнството е религия, за да се държат хора под контрол”. Но аз никога не приех докрай това твърдение, мислех си, че е нарочно измислено от дявола (естествено, вечният виновник). Тази предразсъдък обаче излезе истина… Видях бащи, които контролират дъщерите и синовете си по начин, който мога да опиша само с една дума – ИЗВРАЩЕНИЕ! Библията наистина учи, че трябва да се покоряваме на всички власти, Библията наистина учи, че децата трябва безусловно да се покоряват на родителите си. Нищо, че родителите могат да грешат – ти си длъжен да ги слушаш безусловно, когато те ти кажат, че си под техен контрол – това означава, че ще се съобразяваш с тях независимо от всичко. Ако се откажеш да се покориш на родителите си – ами аз видях с очите си случай на изгонване на дете от дома на бащата… Бях свидетел на сълзи, на викове, на кавги! И това ми било християнска любов!

Но все пак идете, прочетете, преценете сами. Моя милост като пречете внимателно целия текст реши да напише там, в неговия блог, следния кратък коментар, за да помогна, доколкото мога на автора да разбере какво всъщност е сторил като е написал излиянието си:

Това, което авторът е написал, убедително показва, че той никога не е бил "истински вярващ", т.е. никога не е преживял вярата като висше състояние на духа. Това, прочее, се удава на малцина. Мнозинството обикновено приема за "вяра" нещо, което само я наподобява, но не съдържа в себе си онази сила на духа, която е характерна за вярата в Бога. Явно авторът принадлежи на тази категория. Ако беше честен, би следвало да заяви поне така: "Исках да вярвам, много исках да бъда осенен от благостта и благодатта на автентичната вяра, ала, за жалост, това не ми се случи!".

Повечето хора наистина са достигнали до това ниво, което съвсем не е малко: да искаш да вярваш означава, че интуитивно предусещаш онова блаженство на духа, което вярата дава на истински вярващия. Аз лично за себе си мога да кажа, че все още се намирам на път, т.е. съм нейде по пътя, водещ към вярата, имам силното желание да я постигна, ала... умът пречи. Така винаги се получава: сърцето иска да вярва, умът (или "мозъкът") пречи. На хора като автора, възпитани в научната парадигма, пътят към автентичната вяра е прегладен с непроходими стени. Тъй че не се учудвам изобщо че се е свлякъл до неверието след един младежки полет към благостта на вярата, завършил с провал.

Това, че авторът не е усетил какво е вяра, води до следното следствие: в неговото възприятие ония, които се представят за "вярващи", са нещо като кретени, държат се отвратително и прочие. Само на вярващ човек може да се открие истината за този ефект, който вярата има върху душата и духа. Само истински вярващ човек може да почувства оня мощен ефект, който вярата има върху душата и духа. Тоест, тази истина ни се окрива чрез чувствата, благодарение на сърцето. Истината на вярата е постижима само в чувството, в сърцето, не с ума...

Разбира се, има много хора, което се представят за вярващи, ала поведението им ги издава, че са твърде далеч до вярата. Такива хора, меко казано, се държат странно: но именно такива хора да възприемаш като "вярващи", както това се е сторило на автора, и на основата на тяхното поведение да правиш далеч отиващи изводи за ефектите на вярата, е не просто некоректно от всяка една гледна точка, но то е също така и показателно за това, че този човек, по причина на неверието си, даже и не се е доближил със сърцето си до благодатта на вярата.

Вярата е нещо индивидуално и лично, тя обхваща т.н. сърдечна област на душата и духа. Тъй че всякакви аргументи срещу вярата, които са на почвата на ума, т.е. всички възможни умозрителни и разсъдъчни аргументи, по никой начин не могат да докоснат сърцевината на вярата и, така да се рече, бият встрани, а значи никога не могат да постигнат целта, която си поставят. Умът и вярата са две взаимно допълващи се области, но всяка от тях е автономна, тъй че аргументи на почвата на едното, отнесени към другото, просто нямат сила.

То е все същото един вярващ, но невежествен в науката човек да почне да се произнася авторитетно за разни научни твърдения, примерно, за плюсовете и минусите на теорията на квантовата физика, да речем. По същия начин звучат и разсъжденията на автора на коментирания текст и те могат да впечатлят само хора, които се намират в същата духовна ситуация като него: търсещи вярата, ала непостигнали я, поради което, вместо да недоволстват срещу своята собствена духовна немощ, са се отдали на упреци срещу самата вяра.

А иначе е похвално това търсене на вярата, което въпреки всичко може да се долови като скрит и неосъзнат от него самия мотив: почти всяка тема в блога му е за вярата и неверието. Младите така и трябва да живеят: да търсят, да работят за проясняването на собствените си ценности. По тази причина той заслужава моята похвала: ония, които търсят, един ден ще намерят; тия, които хлопат, тям ще се отвори. Този е пътят за нас, човеците, обречени сме да търсим истината до последния си дъх...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

събота, 30 юли 2011 г.

Професия „звезда”

Иска ми се да опитам да опиша явлението „звездомания”, което, по мои наблюдения, се шири, цъфти и триумфира в нашия публичен живот. За яснота ще подразделя проблема на две части: за „звездното” самочувствие на "звездите" и за психологията на „звездолюбеца”. Тия две страни са дълбоко свързани помежду си: ако нямаше широко разпространена склонност към поклонничество пред звездите, тогава нямаше да има почва и за „звездното” самочувствие на набедените за звезди.

„Какво работиш?”, питат средностатистическата народна звезда по телевизоро и тя озадачено, но умно гледа питащия: как какво, ами сияя?! Светя! Що ми задаваш тъп въпрос?! Какво може да работи една звезда у нас: ами да сияе, естествено!

Да си „звезда” у нас вече е доходна професия и бизнес. Ей-така, сияеш си, и ти плащат за това. Или пък се облагодетелстваш по всевъзможни начини, стига да си у екрано на Телевизоро. Затуй за да сияеш требе да се навираш у медиите. С цената на всичко. Не се ли показваш по медиите как и къде ще сияеш, у кварталната кръчма ли?! Затуй „звездите” у нас жертват всичко, и чест, и достойнство, какво ли не, само и само да са по медиите, у телевизоро, по заглавията на вестниците; аз имам чувството, че тия т.н. „жълти вестници” у нас си ги създадоха самите „звезди”, за да има къде да сияят. „Звездата”, казахме, не прави нищо друго, освен да сияе от екрано на телевизоро. А пък телевизоро е нещо като модерен храм, пред който се моли съвременният оскотял от простотия сънародник. Иконите у този храм са самите „звезди”. Те са подобни на божества, ама от най-пошъл вид.

Вярвам всеки е забелязал многолюдно множество от лакоми за слава – и за пари, естествено! – „звезди”, което гъмжи около и покрай телевизиите и, така да се каже, живее и се храни от своята „звездност”. На това основание смятам, че вече спокойно може да се говори за професия „звезда”, най-желаната професия на този свят, която пък особено у нас е желана повече от всичко друго. У нас и Сульо, и Пульо, и кое ли не, се е вманиачило и се зафанало да се напъва да става „звезда”. У нас, процентно спрямо общото количество на природонаселението, нищо чудно по бройка „звезди” да сме на първо място в целия свят. Днешна България се е превърнала в страна на „звездите”.

Да се класифицират наште „звезди” е трудна работа, щото, казахме, те са твърде много. Тук трябва да отбележим на първо място, разбира се, наште политически „звезди”, сред които сияе, разбира се, с най-ярката възможна светлина, негова светлост дон Бойко Борисов. Той първом беше медийно-телевизионна-вестникарска „звезда”, ала на тая почва вече, както е известно, засия така силно, че се превърна в първа политическа „звезда”. Нито един друг политик не може да се сравни по „звездност” с дон Бойко, просто е излишно да се напъваме в това отношение за да намерим друга „звезда”, сравнима с величината на дон Бойко. Наричам го „дон” по една причина: понеже негова милост произхожда от мафиотските среди, а който се възвеличи най-много сред тия среди, получава заслужено титлата „дон”. Няма да се излагаме сега я, и да наричаме дон Бойко „бай”, „бате” и с други обидни прозвища: он си е дон, неслучайно толкова много е тренирал пред огледалото да подражава на дон Вито Корлеоне, героят на Марлон Брандо от историческия филм „Кръстникът”. След Боко по звездност справедливо иде Гоце, а там по-нататък си ги наредете според собствените си предпочитания.

След политическите ни звезди идват, безспорно, чалга-зведите, които любвеобилното народно сърце обича комай почти толкова, колкото и тях. Чалга-звезди у нас с лопата да ги ринеш, „звезда” до „звезда”, цели „съзвездия”, като се тръгне от най-банално кръчмарско ниво, та се стигне до величината на разните му там Гюрги, Ангелинки, Камелии, простете, ама, за мой непростим резил, хич не им знам имената и най-вероятно неправилно ги изреждам по ранг; пардон, тук първи по ранг, изглежда, са Милко Калайджиев, Азис и Кондю, разбира се. Чалга-звездите се познават по това, че към тях влюбеният до самозабрава народ се обръща както други народи се обръщат единствено към монарсите си: Чарлз, Луи, Кондю, баси величавостта имат наште родни чалга-звезди! Целият съвъкупен народ богоговее пред своите чалга-звезди, щото те са нещо като екстракт или еманация на най-възвишените душевни трепети на цялата нация, най-съкровеното на народа ни. Предполагам, както е тръгнало, скоро самата чалга у нас ще стане религия, съответно с храмове, икони (иконите веч си ги имаме, само дето требе да се нарисуват, с нимби и със злато!), попове, богослови и прочие. То всичко това вече си го имаме де, само дето требе, както се казва, да се институционалира и, ако се наложи, да влезе в Конституцията. Примерно, да си узаконим съществуването на звездна аристокрация, с титлите му там, разни барони и маркизи да се изнародят, щото все пак доста просташки звучи да кажеш „Миро” или „Кондю”, но е значително по-изискано да се наречеш „Барон Миро” или „Маркиз Кондю”. Граф вече си имаме…

След тия първи и най-трансцендентни звездни нива, това на чистата чалга и на чалга-политиката, щото и политиците у нас са ни също така чалга – то у нас какво ли не е чалга?! – та значи след тия най-висши, направо метафизически „звездни” нива иде вече цялата онази медийна паплач, от която отърваване няма. На трона на чисто медийни „звезди” се натискат да седнат, безспорно, Слави Трифонов и професор Вучков, тия двамата се бият безпощадно кой да седне на трона, щото са с най-многолюдни тълпи почитатели. Кой окончателно ще победи засега не се знае, битката обаче е люта.

Прочее, всички до една „звезди”, и чалга, и политико-чалга, изобщо всички, са все медийни звезди по презумпция и по дефиниция. Щото всички се врат по медиите, тъй като именно в медиите може така ярко да сияе славата, която е най-първи звезден атрибут. Но пък за сметка на това има и звезди, които са непосредствено от самата медийна област, затуй аз си позволих да спомена имената на двата медийни титана, към трона на които алчно пълзи цяла една медийна гмеж, опитваща се да ги детронира и извади от народното сърце. Тук имам предвид разните му там карбовчета, тюх, да му се не види, съвсем не помня, за мой срам, имената им, представяте ли си?! И сега не мога да се сетя как се казваха, но вий сами се сещате, тъй че няма нужда и ний тук изрично да ги споменаваме.

В четвъртата категория „звезди” трябва да сложим цялата разнолика сбирщина, що циркулира от медия в медия, там са разни набедени „писатели” („Денди”), „топ-журналисти” (тук веч знам имената им, ще спомена Валерия Велева, Патрашкова, и прочие, все от този сорт „журналисти”), музиканти, с извинение, примерно „Графа” и прочие все от този сорт, с които се събуждате и си лягате вечер, щото тая гмеж е навсякъде из медиите и ви тероризира от сутрин до късна нощ. По-нататък вече останалата сбирщина не се поддава на класифициране, щото вече наистина включва „звезди” от всякакъв род и калибър: като се тръгне от „медийния експерт”, звездния гуру Г.Лозанов, та се мине през Андрей Райчев и останалите все от този тип величия и величавости, някои от които и добри пари направиха, черпейки дивидентите от своята звездност, да речем, като правеха, срещу заплащане, разни угодни на тоя или оня коментари и прочие номерца. Да не вземем да забравим „звездите” от разните му там „Биг брадъри”, що след излюпването си станаха нахални подобно на люспести крокодили и веч никой не може да ги изгони от медиите. Всичко у нас напъва да се възвеличи и да засияе като „звезда”; за малко да забравя за спортните ни „звезди” от ранга на Стоичков и съвременните му там, чиито имена не зная по простата причина, че спортът изобщо не ме вълнува.

Ще каже някой: добре де, но по цял свят го има това нещо, защо си седнал сега да пишеш за някаква си там нашенска „звездомания”, като досущ същото го има и у Америка, и къде ли не?! На този резонен въпрос ще отвърна така.

Навсякъде го има, но има и съществена разлика. По света, както и във всяка друга област, нещата се правят другояче, не както у нас. Първо, по света, за да станеш звезда, се иска талантец и постижения, тук у нас, за да станеш „звезда”, първом се иска нахалство. Там за да се поддържа едно „звездно ниво”, се иска къртовска работа, тук у нас се иска да имаш по-яки лакти, за да се навираш все по-напред и по-напред, изблъсквайки останалите. По света просто няма как да станеш „звезда” с връзки, у нас предимно така се става. У нас „звездността” сякаш се предава по наследство, по родствена линия, предимно на шуро-баджанашки основания. По света изобщо не е така, там хората не знаят какво е това „връзки”. По цял свят славата и звездността са нещо като функция и последица от нещо друго, а тук у нас са първооснование и движещ мотив, докато истинското и същинското изобщо не влиза в сметките. Затуй и у нас имаме, примерно, само една истинска звезда, именно Лили Иванова (е, може да има още една-две като нея!), тя наистина заслужава това име щото много е работила, пък и талант има, докато всичко останало е фалшификат: вместо да сияят като същински звезди блещят като тенекии на месечина. Наистина, кажете ми някоя нашенска звезда от друга област и да преценим доколко звездността й е същинска и същностна: кое, писателите ни ли не са менте?! Цялата тодорживкова „ентелегенция” се преобрази и днес се представят за „звезди” на „капитализъма”, и то по една единствена причина: ами защото яко държат и не изпускат властта в тая област. У нас, за разлика от целия свят, властта е основен движещ фактор, тя е нещо като „котилото”, където се правят бляскави, сияещи като евтини огледала „звезди”.

За психологията на „звездолюбците” сега не ми се пише, нищо че обещах. Някой друг път може. Майната им на звездолюбците, дето гледат със зинали усти любимците си! Които пък, няма как, са същите нещастници като тях самите, само дето са „известни”. Кажи ми кой ти е кумира, за да ти кажа кой си ти самият. Тук безжалостно действа този принцип. Безусловно и без изключения.

Аз лично, примерно, нямам кумири. Аз, вижда се, съм тежък, патологичен случай: и имената на най-популярните български „звезди” не знам, какво искате повече?! За мен единствени „звезди” са непознати на широката публика: Платон, Кант, Достоевски, Хайдегер и прочие. Което пък така ме дискредитира в очите на человечеството, че млъквам най-унизено и позорно…


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

сряда, 27 юли 2011 г.

Знаех си, че ще бъда оценен най-напред на Запад!

Днес по Скайпа получих следното съобщение от моя интернетен приятел Петър K. от Монтана (давам тук само първото му име, защото не съм взел съгласието му да публикувам нашия разговор):

Здравей, Ангеле,

Днес бях в Окръжната библиотека на Монтана за да върна и за да взема нови книги за съпругата ми. Служителката ме насочи към една маса във фоайето да си избера. Бяха повечето нови книги.

И изведнъж виждам позната обложка - "Преследване на времето" на Ангел Грънчаров! Разгънах я, на титулната страница имаше щемпел с надпис "Дарение от автора". Изброих: десет пъти беше взимана от читатели!

Подържах я в ръце и изпитах някакво особено чувство от това, че толкова хора са прочели тази твоя книга. И труда ти, и страданията, които си понесъл докато я издадеш, не са останали напразни.

Поздрави! Жив и здрав да си!

Отвърнах на приятеля си ето това: Здравей, благодаря ти за хубавата новина! Наистина много се радвам, че книгата ми е била четена :)

Петър K. каза: Извинявам се, но и аз не съм очаквал! За малък град от Северозапада това не е малко.

Ангел Грънчаров каза: Така е, не е малко. За философска книга особено това си е направо много. Благодаря ти за този важен, за този многозначителен за мен като автор факт, който пък, от друга страна погледнато, е добър знак и за вкуса на читателите в Монтана!

Знаех си, че ще бъда оценен най-напред на Запад :-) Е, на Северозапад, не съвсем на Запад, е, в Монтана, е, не американската Монтана, а нашата, но все пак си е Монтана! :-) Което ме прави, тъй да се рече, много горд! :-)

(ЗАБЕЛЕЖКА: Заслугата моите книги да стигнат до Градската библиотека в Монтана и да й бъдат подарени, принадлежи, разбира се, на същия този Петър K., който е един рядък човек - свободолюбива личност, естествено, също така демократ и европеец, от само себе си се разбира - с десни разбирания и ценности и прочие. Поне това бях длъжен да кажа за него...)


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ