ЧАСТ ІІІ – ПЪТЯТ НА УСПЕХА
10.Подстъпи към съвременността
Животът на свободните индивиди (или на индивидите, стремящи се към свободата) е история на ставането на тяхната личност, т.е. е лична история – докато животът на несвободните е "мъртво време", безсмислено линеене на жизнени сили, екзистенциална празнота. Исторично е съществуването, което се опитва да прояснява самото себе си и своите основания, съществуването, което умее да се пази от провала и да държи на успеха, разчитайки единствено на самото себе си, т.е. на неотделимата от него свобода.
Неисторична е объркаността, "витаенето в празното", липсата на посока, откъсването от корените. Не може да има история там, където личността е потисната или елиминирана, където единствено господства безличното, където всичко "си става" някак и независимо от нас, където индивидът няма възможността да разкрива себе си, да твори своето съществуване, а с това и самобитието си. Тайната на историчността като същност на проявленията на човешката цялост може да се сведе до тайната на субективното "вместване" в потока на времето, до самоотверженото преследване на времето, до отговорното "справяне" с времевостта, явяваща се дълбок израз на стремящото се към пълнота съществуване, на съществуването, определяно от спонтанността на автентичната свобода.
Историята не е "наука", както повърхностно мислещите и неразбиращите искат да ни внушат, историята е преживяване, отдаденост на живота и на съпътстващата го свобода, порив на самоопределящата се човешка жизненост към тайнството на съществуването, вдъхновена "потопеност" в "гъвкавата сплав" на живот и свобода, която е основа на човешкото достойнство. Затова и разбирането на "историята" (понеже са и недостъпни многоликите истории на безброя съществувания!) е разбиране на живота на човешките същества, които – заедно, а и също за самите себе си – активно творят себе си, а значи и разбиране на човека, въвлечен в "голямата" и особено в личната си история. Следователно разбирането на историята е проясняване на величествения универсум на свободата, схващан като битие на човека, чиято историчност и "времева природа" не могат да бъдат пренебрегнати, напротив, са негова сърцевина (до която трябва да сме "близо", а не откъснати или изолирани).
В темата за историята се събират всички линии на досегашните ни търсения, вникването в историята ще хвърли силна светлина и върху съвременността, в която живеем и която е най-интригуващото, най-значимото, онова, което съвпада с нас самите.
1.Търсенето на смисъла
Историчното (т.е. човечното, субективното в неговата значимост, жизненото като самопостигаща се свобода) е преизпълнено със смисъл, до който трябва да се доберем. Става дума за екзистенциален смисъл, т.е. за смисъл, който оживотворява и дори "оплодява" съществуването, който поражда неговата човечност. Не трябва да се оставяме да бъдем подведени от думата: смисъл не е просто с-мисъл, с мисъл постиганото, онова, в което откриваме мисъл; не за това става дума когато пишем или произнасяме думата смисъл.
Автентично разбраният смисъл е постижимата с цялата душа (не само с мисленето) цялост на съществуването, смисълът е разбиране, добито с нашата дълбинна цялост, смисълът е ценността на човешките феномени в тяхната пълнота и автентичност. Смисълът е пълноценната "мисъл", която е надраснала себе си, която е разчупила рамката на постижимото само с ума, той е "мисъл", улавяна както с ума, така и с чувството, интуицията, усета, въображението, т.е. "мисъл", добивана със сърцето, в нашата съкровена вътрешност и в дълбините ни. В смисъла се "вживяваме", смисълът трябва да се преживява: във всяко човешко действие и дело се ражда придаващият ценността му смисъл, който трябва да бъде постигнат от опитващите се да го разберат, да се проникнат от него.
Човешкото под формата на смисъл и ценност (дори и в случаите, в които "правещите" своята история не разбират задавания от тях смисъл!) може да бъде постигнат само от човек, застанал в съответната позиция и овладян от подобаващата нагласа; в противен случай смисълът може да ни се изплъзне, да "изтече" между пръстите ни, да се окаже "неуловим". Как да се търси и улавя сътворявания от човешки същества смисъл, как се прониква в стоящата зад действията и деянията жизнена цялост, как можем да се "пренесем" в ценността на специфично човешкото – това е главната задача пред "историографията", пред описанието и "предаването" под друга форма на смислеността, оживотворяваща конкретната историчност на едно човешко битие, което винаги е "изправено" пред нашия стремящ се към проницателност поглед.
Историчната реалност на конкретно човешкото, на една жива човечност, разполагаща със свободата си, е "поредица" от действия, голяма част от които са спонтанни и импулсивни, които не са докрай "промислени" и осъзнати, а дори и да претендират, че са такива, че са определяни от една проникваща "докрай" разсъдливост, то това едва ли е така: винаги е налице "ирационален остатък" (непредвидимост на ставащото!), от който зависи много (ако не и всичко!), без който свободата се оказва невъзможна.
Животът ни, разгръщащ се като човешко съществуване (явяващо се израз на свобода – толкова "по-голяма", колкото "по-голяма" е определящата я човечност), така или иначе е "съвкупност" от действия, като при това трябва да се отчете, че тъкмо действието е "носител" на смисъла, е негов "квант" или "атом". Как човек действа? – ето въпросът, от който зависи разбирането на смисъла, "носен" и "понасян" от действащия човек, а също и от човека, опитващ се да разбира действия, които не самият той е осъществявал.
10.Подстъпи към съвременността
Животът на свободните индивиди (или на индивидите, стремящи се към свободата) е история на ставането на тяхната личност, т.е. е лична история – докато животът на несвободните е "мъртво време", безсмислено линеене на жизнени сили, екзистенциална празнота. Исторично е съществуването, което се опитва да прояснява самото себе си и своите основания, съществуването, което умее да се пази от провала и да държи на успеха, разчитайки единствено на самото себе си, т.е. на неотделимата от него свобода.
Неисторична е объркаността, "витаенето в празното", липсата на посока, откъсването от корените. Не може да има история там, където личността е потисната или елиминирана, където единствено господства безличното, където всичко "си става" някак и независимо от нас, където индивидът няма възможността да разкрива себе си, да твори своето съществуване, а с това и самобитието си. Тайната на историчността като същност на проявленията на човешката цялост може да се сведе до тайната на субективното "вместване" в потока на времето, до самоотверженото преследване на времето, до отговорното "справяне" с времевостта, явяваща се дълбок израз на стремящото се към пълнота съществуване, на съществуването, определяно от спонтанността на автентичната свобода.
Историята не е "наука", както повърхностно мислещите и неразбиращите искат да ни внушат, историята е преживяване, отдаденост на живота и на съпътстващата го свобода, порив на самоопределящата се човешка жизненост към тайнството на съществуването, вдъхновена "потопеност" в "гъвкавата сплав" на живот и свобода, която е основа на човешкото достойнство. Затова и разбирането на "историята" (понеже са и недостъпни многоликите истории на безброя съществувания!) е разбиране на живота на човешките същества, които – заедно, а и също за самите себе си – активно творят себе си, а значи и разбиране на човека, въвлечен в "голямата" и особено в личната си история. Следователно разбирането на историята е проясняване на величествения универсум на свободата, схващан като битие на човека, чиято историчност и "времева природа" не могат да бъдат пренебрегнати, напротив, са негова сърцевина (до която трябва да сме "близо", а не откъснати или изолирани).
В темата за историята се събират всички линии на досегашните ни търсения, вникването в историята ще хвърли силна светлина и върху съвременността, в която живеем и която е най-интригуващото, най-значимото, онова, което съвпада с нас самите.
1.Търсенето на смисъла
Историчното (т.е. човечното, субективното в неговата значимост, жизненото като самопостигаща се свобода) е преизпълнено със смисъл, до който трябва да се доберем. Става дума за екзистенциален смисъл, т.е. за смисъл, който оживотворява и дори "оплодява" съществуването, който поражда неговата човечност. Не трябва да се оставяме да бъдем подведени от думата: смисъл не е просто с-мисъл, с мисъл постиганото, онова, в което откриваме мисъл; не за това става дума когато пишем или произнасяме думата смисъл.
Автентично разбраният смисъл е постижимата с цялата душа (не само с мисленето) цялост на съществуването, смисълът е разбиране, добито с нашата дълбинна цялост, смисълът е ценността на човешките феномени в тяхната пълнота и автентичност. Смисълът е пълноценната "мисъл", която е надраснала себе си, която е разчупила рамката на постижимото само с ума, той е "мисъл", улавяна както с ума, така и с чувството, интуицията, усета, въображението, т.е. "мисъл", добивана със сърцето, в нашата съкровена вътрешност и в дълбините ни. В смисъла се "вживяваме", смисълът трябва да се преживява: във всяко човешко действие и дело се ражда придаващият ценността му смисъл, който трябва да бъде постигнат от опитващите се да го разберат, да се проникнат от него.
Човешкото под формата на смисъл и ценност (дори и в случаите, в които "правещите" своята история не разбират задавания от тях смисъл!) може да бъде постигнат само от човек, застанал в съответната позиция и овладян от подобаващата нагласа; в противен случай смисълът може да ни се изплъзне, да "изтече" между пръстите ни, да се окаже "неуловим". Как да се търси и улавя сътворявания от човешки същества смисъл, как се прониква в стоящата зад действията и деянията жизнена цялост, как можем да се "пренесем" в ценността на специфично човешкото – това е главната задача пред "историографията", пред описанието и "предаването" под друга форма на смислеността, оживотворяваща конкретната историчност на едно човешко битие, което винаги е "изправено" пред нашия стремящ се към проницателност поглед.
Историчната реалност на конкретно човешкото, на една жива човечност, разполагаща със свободата си, е "поредица" от действия, голяма част от които са спонтанни и импулсивни, които не са докрай "промислени" и осъзнати, а дори и да претендират, че са такива, че са определяни от една проникваща "докрай" разсъдливост, то това едва ли е така: винаги е налице "ирационален остатък" (непредвидимост на ставащото!), от който зависи много (ако не и всичко!), без който свободата се оказва невъзможна.
Животът ни, разгръщащ се като човешко съществуване (явяващо се израз на свобода – толкова "по-голяма", колкото "по-голяма" е определящата я човечност), така или иначе е "съвкупност" от действия, като при това трябва да се отчете, че тъкмо действието е "носител" на смисъла, е негов "квант" или "атом". Как човек действа? – ето въпросът, от който зависи разбирането на смисъла, "носен" и "понасян" от действащия човек, а също и от човека, опитващ се да разбира действия, които не самият той е осъществявал.
Няма коментари:
Публикуване на коментар