Принципът за разделение на властите, според който отделни държавни институции реализират единната власт, осъществявайки баланс и взаимен контрол, е основа на "добре устроената" съвременна държава. Предложен от Ш. Монтескьо, този принцип лежи в основата на конституционния строй, който извежда властта от последователното провеждане на свободата – разбирана като смисъл на демокрацията.
Демокрацията, или "властта на народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези демократични механизми институциите на властта се избират чрез прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори.
В основата на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът, нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си отделните раз-личности, гражданите като носители на различните екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото.
По същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят. Ето тези зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на "държавната машина".
Лоши са конституциите, които предлагат възможности за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата и я превръщат в играчка в ръцете на партиите. Добрите конституции съдържат гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери.
Добра е конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е "изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот, постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби.
В такива конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози, загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи добре, то за политолозите настъпва страшна… "суша"!).
Демокрацията, или "властта на народа", управлението, осъществявано (чрез делегиране на права и отговорности) от самия народ, може да бъде приведена в действие чрез механизмите на конституционното устройство на държавата. Според тези демократични механизми институциите на властта се избират чрез прилагането на всеобщото избирателно право и в свободни избори.
В основата на "пирамидата на властта" стоят свободните индивиди, които в своята съвкупност и като граждани, образуващи единна нация, имат свое политическо представителство в лицето на отделните партии. Така единното – народът, нацията – се "разпада" на "части" (партиите), които обединяват в себе си отделните раз-личности, гражданите като носители на различните екзистенциално-мирогледни и жизнени интереси. В конституиращата се държавна власт, която отразява преобладаващата воля (волята на мнозинството, уточнявана периодично на изборите, която едва чрез тяхната санкция се трансформира в държавна воля), единството на нацията трябва да бъде възстановено, възсъздадено; това е условие за просперитета на цялото.
По същия начин и единната власт (волята на държавата) се "разпада" на три съотнасящи се власти – законодателна, изпълнителна и съдебна – които в лицето на държавния глава отново постигат единството си: за да не се стигне до ситуация, в която те взаимно да се блокират и обезсилят. Ето тези зависимости подлежат на внимателно "разделяне" и след това на възстановяване на единството, което е залог за ефективното действие на "държавната машина".
Лоши са конституциите, които предлагат възможности за "засечки" или "търкане" на механизмите на властта или пък не предвиждат противотежести на своеволието на партиите в налагането на тяхната партийна воля за държавна воля. В такъв "буксуващ" конституционен строй са заложени възможности за неадекватно отразяване на "волята на електората", за подмяна на тази последната от "партизански боричкания", които обезсилват държавата и я превръщат в играчка в ръцете на партиите. Добрите конституции съдържат гаранции срещу партийния произвол: държавата съществува за индивидите и нацията, а не за партиите и техните самозабравили се лидери.
Добра е конституцията, която съответства на изкристализиралата в традицията съдба на народния живот, на израслата от недрата на нацията обичайна и субстанциално обусловена практика на регулиране на отношенията и на съответстващото на тях управление. Затова добрата конституция не е "изобретение" на "политическата класа", а е творение на народния живот, постижение на реалното битие на неговите традиционни ценности. Честите промени в конституционното устройство на държавата и властта са признак на слабата държава, в която "политическата класа" е успяла да постигне необезпокоявана от нищо хегемония – и така да си играе с бъдещето и със съдбата на народа, позволявайки се всякакви злоупотреби.
В такива конституции липсва придаващият трайност и устойчивост фактор на държавния живот, затова те и пораждат само нестабилност, заплащана скъпо от допусналите да бъдат управлявани така лошо и на почвата на партийния произвол. Ето част от въпросите, които трябва да реши философията на държавата – и които съзнателно и старателно се заобикалят от приближената на политическата класа политология. Ясно е защо: защото държавните кризи са "благодат" на иначе нямащите с какво да се занимават политолози, загрижени най-вече за своето препитание (ако държавната машина работи добре, то за политолозите настъпва страшна… "суша"!).
Няма коментари:
Публикуване на коментар