Истината ни прави свободни

събота, 4 октомври 2008 г.

4.Договорите и конкуренцията

Човешкото битие е битие на свободата и индивидуалността, битие на раз-личността и различеността. Да съществуваш автентично човешки означава да изхождаш от себе си и да държиш на различията си – и едва на тази почва са възможни здравите, пълноценни и многообразни човешки отношения.

Организацията на човешката общност, възникнала по естествен (спонтанен, непринуден, свободно и по своя воля избран, "самоорганизиращ" се и пр.) път, е жизнена и жизнеспособна, тъй като съответства на естеството на човека и живота. (Тук не става дума за това, че, погледнато от друга страна, тя е културен – "неприроден", свръхприроден, "изкуствен" – феномен.) Неестествена е онази човешка общност, която потиска индивидуалните свободни изяви на човешките същества, т.е. организира ги външно, принудително, насилствено, грубо, потъпквайки волята и инициативата им.

Такава общност затова е и безжизнена и нежизнеспособна, тя създава фалшиви и нездрави отношения, които я тласкат към тоталния й провал. Историята и крахът на комунизма – единствената в историята изцяло неестествена, чисто разсъдъчна, фалшива и безжизнена организация, крепяща се само на насилието, на тоталния произвол, на безличността – е пример за несъвместимостта му с естеството на човека, от което произлиза обречеността на такива безчовечни проекти и експерименти, пълната им безперспективност, антижизнената и антиморалната им потенция, водеща до пълна разруха. Ето защо аз тук ще се опитам да очертая "механизмите", лежащи в основата на жизнената организация на човешката общност.

Тази жизнеспособна организация на общността всъщност е организъм, възникнал и функциониращ на основата на "спойка" на "клетките" – индивидите, всеки от които е незаменим – образуващи спонтанно жизнени "тъкани" и "органи" (групите), при което цялото (организмът-общество) се съдържа във всяка своя "част" по същия начин, по който "частта" е незаменима и значима за съществуването на самата цялост. ("Изваждането" на орган от един жив организъм води до смъртта и на двете, те не могат да съществуват един без друг: "присаждането" на органи от организъм в организъм е неефективна даже… медицинска технология – а какво остава да е успешна социална такава!) Подобни органични и организирани спонтанно цялости (те не са "правени" по план, а самият живот ги е родил, те съответстват на естеството на живота и човека) постигат своята здравина по същия начин, по който един жив организъм крепи здравето си – и се съпротивлява на болестта, на разпада, на тенденциите към объркване, смесване и произволна смяна на функциите и местата. В него, в социалния организъм, "всяко нещо си знае мястото" и, грижейки се за своята възобновяваща се жизненост, твори и живота на "общото", на общностната цялост.

Такива наистина човешки общности не разпиляват безсмислено ресурсите си, а ги възобновяват непрекъснато, така те осъществяват и гарантират своя безспирен подем на жизнеността си. Здрава и жизнена е организмичната цялост на човешкото, в която здрав и жизнен е индивидът като нейно ядро, т.е. в която индивидът живее за да засилва своята жизненост, а не за да я разпилява ("потребява", изразходва, унищожава).

Нездрава, слаба и безжизнена е социалната организация, в която дадени органи заболяват, опитвайки се да паразитират, да "смучат" жизненост за сметка на други "части" (органи) или на организма като цяло, да не създават енергия, а само да я употребяват. Комунизмът е пример за такава паразитираща обществена "организация" (организация, построена на принципа на паразитирането, на "паразитизма"), той е организация, която живее за сметка на "тялото", т.е. на все повече намаляващите сили на индивидите, нещо повече, комунизмът е пример за социална организация, устроена по принципа на вампиризма (понеже паразитите все пак съ-съществуват с "носителя" си, докато вампирът изсмуква силата и го умъртвява). По този начин комунизмът вегетира десетилетия, изпивайки жизнеността на цели поколения и на милиони индивиди, включително и в буквалния смисъл изпивайки кръвта им: комунизмът изби милиони човешки същества, за което никога не трябва и не може да му бъде простено. В същото време здравите общества, човешките организмични цялости, осигурили простор на индивидуалната инициатива, все повече засилваха своята жизненост и на нейна основа сътвориха удивителни постижения. Как ставаше и става това? – това е важен въпрос особено за обществата, изтощени от вампиризъм и паразитизъм, за обществата, изтощени от комунизъм.

Индивидите-собственици (казахме, че всеки е собственик най-вече на себе си, т.е. на източника на всички други ресурси и богатства; в този смисъл не може да си индивид, а да не си собственик!) встъпват в многообразни отношения помежду си на основата на договора. Договорността конституира пазарната форма на съществуване на свободните собственици, в нея индивидите съотнасят волите си и постигат удовлетворително и за двете страни съгласие (или пък съгласие за всички: обществен договор). По същия начин договорът е "матрицата", механизмът, който урежда всички други отношения в социалния живот, също и надиндивидуалните (напр. изборите за органите на властта са процедура за сключване на договор между управляващи и управлявани). Онова, което не е договорено, в свободното общество не съществува, никой няма възможността си да налага волята си на други без да е поискал и получил съгласието им, фиксирано в договор.

Договорът затова е адекватният начин за реализиране на свободата, той гарантира запазването на индивидуалността и на различията между договарящите си – съгласувайки волите им на почвата на признанието. В договора съперничествата "угасват", а конкуриращите се (и взаимно зависими) страни стават партньори, сътрудници в преследването на взаимно изгодни цели. Чрез договора се споделя изгодата, тя не се присвоява от едната страна чрез пълното ощетяване на другата (както това ставаше в условията на комунизъм при отношенията "партия"–народ и "партия"–граждани; за комунизма обществен договор никога не е имало, никога комунизмът не е бил наложен на власт по народна воля, чрез избори!). Договорите винаги са конкретни, в тях субективните права получават обективност и признание от другата страна (но не "всички наведнъж", а всяко поотделно и в зависимост от случая: "всички" не могат да решават вместо този или онзи!). Договорът е онова, което у-режда, внася ред в отношенията, той е основата на все по-засилващия се и обхващащ всички сфери на живота спонтанен ред и закон, описан превъзходно от В.-А. Фон Хайек.

Единственият начин на смислено сътрудничество е този, който се реализира чрез договора, индивидите постигат солидарност в правата и възможностите си, а също и суверенитет само чрез и на почвата на договорността. (Казват, че пруският крал не могъл да наложи волята си над собственика на парче земя, през което се налагало да мине държавна железница: съдът, до който се стигнало, защитил правата на собственика, а кралят се примирил!) Договорните отношения поставят на твърда почва човешките отношения, а индивидите привикват да се облягат на гаранциите, които им дава договорността. Възниква автентично съзнание за правата, породени от договарянето, и недостижими по друг начин, индивидите не се "размекват" и дезактивират, а се концентрират в преследването на жизненоважни за тях самите цели.

Никой не чака да бъде "носен" от други и подпомаган без да даде нещо в замяна, такава куха "солидарност", изкривяваща съзнанията, е невъзможна в царството на договорността и свободата, а само в престъпните "братства", не признаващи никакъв договор, а ориентирани към измамата, насилието и лъжата (комунизмът, мафиите също). Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна "солидарност" без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е заинтересован да бъде "носен" от другите, апелирайки към "солидарността" или пък към "братството между хората", както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията, човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията – чиито коренен залог е увеличаване на жизнеспособността, на пространството на свободата и на самобитността – надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата.

В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на своята самодостатъчност – индивидът е свят и дори вселена, стига обаче да разбира свободата си, да се ползва от нея. По този начин възниква атмосфера на благородно – раждащо блага! – съперничество, покълнало на почвата на автентично разбраната свобода, в такова общество никой не разглежда другия индивид като средство за постигане свои цели, а е длъжен да се отнася към него единствено като към цел сама по себе си (Кант), изисква и към себе си такова отношение, и така се приучава да бъде пълноправен член на постепенно увличащата всичко към себе си общност на достойнството, която е душата на "разширяващия се ред" на Фр.-А.фон Хайек. Ето защо последният, описвайки неговите преимущества, справедливо отбелязва:

"Конкуренцията е процедура за откриването на новото, процедура, присъща на цялата еволюция и караща хората несъзнателно да се вписват в новите обстоятелства; и за сметка на по-голямата конкуренция, а не на солидарността, постепенно се повишава нашата ефективност" (Хайек, Фаталната самонадеяност, с.30).

По-нататък той посочва, че "за да води до благоприятни резултати, конкуренцията изисква участващите в нея по-скоро да съблюдават правилата, отколкото да прибягват до физическа сила", т. е. да се облягат на създаваната от договорността правовост и регламентация, пораждаща около себе си една органична система (пропита от единство, от здрава хармоничност в самата спонтанност) от разгърнати правила. Това е един порядък, който "формира сам себе си" (Хайек), т.е. порядък, съотносим с вътрешното и дълбоко естество на живота и човечността. Оттук иде и на това се дължи жизнеспособността на свободното пазарно и договорно общество, несполучливо наричано "капитализъм".

Непрекъснатото съперничество е двигател на обществото на индивидуалния просперитет, то е господарят в "царството на свободата", тази конкуренция е оста, около която всичко останало се върти, тя е извора на непреодолимата динамика в човешката общност, на импулсите към живот, които доведоха до разцвета на модерната цивилизация на свободата. В този смисъл "непрекъснатото съперничество е необходимо дори за да се запазят съществуващите постижения" (Хайек), но и най-вече затова да е непрекъснато открит пътя към нови постижения, пътят, по който устремът към преуспяване и към единение с естеството на живота всекидневно потвърждава себе си, осъществява се неспирно в хоризонта на истински човешкото съществуване.

Накратко казано, от нас като човешки същества се изисква да не се "размекваме" и отпускаме, а да се "втвърдяваме" и "стягаме", да се концентрираме. Силата, която ни държи в постоянна готовност да отговорим на тайнството на битието, е благородното съперничество, поривът към превъзходство, на който силният не може да устои. А слабите и "отпусналите" се, те с това само подготвят своя провал – "нещото", което трябва да бъде непрекъснато отхвърляна възможност на свободния човек.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ