Истинският смисъл на образованието
Идеята на автентичното образование е подпомагане и поощряване на самостоятелното мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало, което не се съгласува с тази идея, е излишна тежест, баласт или пречка, която неизбежно слага своя негативен отпечатък върху умовете на обучаваните, на младите хора преди всичко.
Учителите имат голямата отговорност да не налагат своята ограниченост – всеки човешки ум е ограничен, само Божият разум е безграничен! – върху умовете на своите ученици, а да запазят и подпомогнат природната им надареност, да насърчават всяка проява на оригиналност и самостоятелност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги натрапват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мислят със собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се ползваш от своя ум” (Кант), което е признак на мислещия и свободен човек.
Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук съвсем малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя. Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.
Всъщност при ученето учещият е активната страна, субектът, който всичко сам върши – защото именно в неговото съзнание става дълбоката трансформация на съзнанието, наречена познание, а също и разбиране. Затова самостоятелната активност на учещия е самата въвлеченост на душата му в процеса на учене и познание. И ако тя липсва, тогава никаква методика и дидактика (теории за обучението) няма да ни помогнат, както, впрочем, не са помогнали особено на никой досега!
От тази гледна точка ролята на учителя не е нищо друго освен създаването на подходящите условия – на атмосфера, психичен комфорт, при който душата иска и желае да учи и се чувства приятно при учене – за появата на подобна въвлеченост и активност на съзнанието в заниманията му с наука и познание. Учителят не бива да стреми “да дава” готови знания, които да бъдат след това механично заучавани (зазубряни). Ако един учител си позволява това, той вече се е провалил като учител.
Истинският учител е този, който подобно на Сократ твърди, че “нищо не знае” и затова оставя учениците да правят опити сами да достигнат до знанието – насърчавайки и стимулирайки ги в техните усилия. Ако не възникне ситуация, благоприятстваща ученето, и нагласа, съответстваща на нея, ученето става мъчение и движение по омагьосани кръгове, а излизането от тях е безкрайно трудно. Такова механично учене е по-лошо даже от неученето, което е за предпочитане пред него: защото учейки по неподходящ начин, ние можем да намразим ученето изобщо, да се отвратим от него завинаги. Точно което, за съжаление, става от години от нас. Става нещо непростимо: пилее се интелектуалният капитал на нацията, най-ценният капитал, с която тя разполага. Това е същинско престъпление! Но щом се прави и щом се търпи, логично е да се запитаме: а дали някой съвсем умишлено не се стреми мнозинството от хората да са с непълноценно образование, т.е. да са немислещи, неразбиращи, глупави, инертни, апатични и т.н.
За това доколко порочна и извратена е представата на мнозинството от хората у нас относно ролята на учителя свидетелства поне това, че самите учители считат за най-дълбоко свое унижение и оскърбление ония случаи, в които им се налага да кажат думите “не зная”. Същевременно учениците смятат за безспорно изискване учителят всичко да знае и от всичко да разбира. Затова се срещат учители, разхождащи се със самочувствието на подвижни… британски енциклопедии; подобни екземпляри страшно се обиждат и дразнят от поставен им от техен ученик въпрос, на който те не могат да отговорят. За което сами са си виновни: тяхната позиция е силно уязвима и лесно могат да станат за присмех и посмешище – ако не са станали такива отдавна.
Подобни куриози биха изчезнали, ако всички – учители, ученици, родители, цялото общество – разберат някои прости неща. А именно, че ученето е едно човешко отношение между свободни индивиди и личности, че учители и ученици са партньори и съ-участници в тази най-свободна дейност – човешкото познание – която трябва да се осъществява непринудено, приятно, с желание и въодушевление и за двете страни. В подобна творческа атмосфера, жизнено необходима за ученето, учителят вече е партньор и сътрудник, в чиято опитност никой не може да се усъмни.
Човечността в отношенията ученик-учител е първото условие за появата на благоприятна познавателни ситуации, в които съзнанията им се поглъщат еднакво без остатък, а ученето става откривателство, живо творчество на ценности. Само в такива ситуации душата и паметта на ученика работи интензивно, с целия си капацитет.
В такива редки случаи – а защо и да не станат по-чести, от нас зависи това! – душите изпитват неописуемо наслаждение, така силно, че Аристотел с право е поставил интелектуалните удоволствия на душата на първо място сред душевните състояния, определяйки ги като истинско блаженство на духа.
02 май 2008, петък
Идеята на автентичното образование е подпомагане и поощряване на самостоятелното мислене, на чистата и свободна изява на познавателната активност. Всичко останало, което не се съгласува с тази идея, е излишна тежест, баласт или пречка, която неизбежно слага своя негативен отпечатък върху умовете на обучаваните, на младите хора преди всичко.
Учителите имат голямата отговорност да не налагат своята ограниченост – всеки човешки ум е ограничен, само Божият разум е безграничен! – върху умовете на своите ученици, а да запазят и подпомогнат природната им надареност, да насърчават всяка проява на оригиналност и самостоятелност в разсъжденията, да създадат атмосфера на свободно и непринудено преоткриване на истините на науката от самите ученици – без да им ги натрапват наготово като нещо външно и чуждо на душите им – както, уви, много често се получава днес. Тази е мисията на учителя: да помогне на учениците да мислят със собствените си умове, да възпита неоценимото “мъжество да се ползваш от своя ум” (Кант), което е признак на мислещия и свободен човек.
Човешкото мислене е необятна тема на психологията и философията и явно тук съвсем малко може да се каже. Основното е да се разбере принципа, от който то се определя. Останалото е нещо, което всеки сам може да открие, надлежно прилагайки своя ум.
Всъщност при ученето учещият е активната страна, субектът, който всичко сам върши – защото именно в неговото съзнание става дълбоката трансформация на съзнанието, наречена познание, а също и разбиране. Затова самостоятелната активност на учещия е самата въвлеченост на душата му в процеса на учене и познание. И ако тя липсва, тогава никаква методика и дидактика (теории за обучението) няма да ни помогнат, както, впрочем, не са помогнали особено на никой досега!
От тази гледна точка ролята на учителя не е нищо друго освен създаването на подходящите условия – на атмосфера, психичен комфорт, при който душата иска и желае да учи и се чувства приятно при учене – за появата на подобна въвлеченост и активност на съзнанието в заниманията му с наука и познание. Учителят не бива да стреми “да дава” готови знания, които да бъдат след това механично заучавани (зазубряни). Ако един учител си позволява това, той вече се е провалил като учител.
Истинският учител е този, който подобно на Сократ твърди, че “нищо не знае” и затова оставя учениците да правят опити сами да достигнат до знанието – насърчавайки и стимулирайки ги в техните усилия. Ако не възникне ситуация, благоприятстваща ученето, и нагласа, съответстваща на нея, ученето става мъчение и движение по омагьосани кръгове, а излизането от тях е безкрайно трудно. Такова механично учене е по-лошо даже от неученето, което е за предпочитане пред него: защото учейки по неподходящ начин, ние можем да намразим ученето изобщо, да се отвратим от него завинаги. Точно което, за съжаление, става от години от нас. Става нещо непростимо: пилее се интелектуалният капитал на нацията, най-ценният капитал, с която тя разполага. Това е същинско престъпление! Но щом се прави и щом се търпи, логично е да се запитаме: а дали някой съвсем умишлено не се стреми мнозинството от хората да са с непълноценно образование, т.е. да са немислещи, неразбиращи, глупави, инертни, апатични и т.н.
За това доколко порочна и извратена е представата на мнозинството от хората у нас относно ролята на учителя свидетелства поне това, че самите учители считат за най-дълбоко свое унижение и оскърбление ония случаи, в които им се налага да кажат думите “не зная”. Същевременно учениците смятат за безспорно изискване учителят всичко да знае и от всичко да разбира. Затова се срещат учители, разхождащи се със самочувствието на подвижни… британски енциклопедии; подобни екземпляри страшно се обиждат и дразнят от поставен им от техен ученик въпрос, на който те не могат да отговорят. За което сами са си виновни: тяхната позиция е силно уязвима и лесно могат да станат за присмех и посмешище – ако не са станали такива отдавна.
Подобни куриози биха изчезнали, ако всички – учители, ученици, родители, цялото общество – разберат някои прости неща. А именно, че ученето е едно човешко отношение между свободни индивиди и личности, че учители и ученици са партньори и съ-участници в тази най-свободна дейност – човешкото познание – която трябва да се осъществява непринудено, приятно, с желание и въодушевление и за двете страни. В подобна творческа атмосфера, жизнено необходима за ученето, учителят вече е партньор и сътрудник, в чиято опитност никой не може да се усъмни.
Човечността в отношенията ученик-учител е първото условие за появата на благоприятна познавателни ситуации, в които съзнанията им се поглъщат еднакво без остатък, а ученето става откривателство, живо творчество на ценности. Само в такива ситуации душата и паметта на ученика работи интензивно, с целия си капацитет.
В такива редки случаи – а защо и да не станат по-чести, от нас зависи това! – душите изпитват неописуемо наслаждение, така силно, че Аристотел с право е поставил интелектуалните удоволствия на душата на първо място сред душевните състояния, определяйки ги като истинско блаженство на духа.
02 май 2008, петък
Бихте ли помогнали финансово една книга за българското образование да бъде отпечатана, да види бял свят? Ако сте способни на такъв благороден жест, вижте:Подписка за неиздадена още книга може да спаси от провал намерението да бъде изобщо издадена
Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ
ПРОЧЕТИ електронния вариант на излезлите досега броеве на сп. ИДЕИ
ЗА КОНТАКТ
1 коментар:
Вие си мислите, че обучението е индивидуално занимание, с цел духовно развлечение. Училището представлява разрез на обществото. В него постъпват бъдещата продавачка, санитарка, полицай, учителка, министър, чистач и т.н. Този разнороден сбор от души, с различни душевни сили и духовни интереси, с различен социален статус, възпитание, модел на живот е сглобен като колектив на случаен принцип. Един иска да учи, за да му купят някакъв предмет, играчка, телефон, за да получи лични привилегии и свободи от родителите си, друг - за да научи нещо повече за онзи обект, който е омагьосал въображението му, трети - не знае защо ходи на училище, четвърти - за да се вижда с приятелите си и да си прекара добре времето и т.н. Какво може да интегрира тази разнородна смес и да ги насочи към една точно определена цел - творчество, свобода, духовно търсене? Това, за което пишете, се прилага в друга възраст, когато човек е осъзнал себе си, умът му е събуден, има ниво на познание, от което да тръгне, за да експериментира. Не би могъл да не знаеш нищо и да търсиш. Това, за което иде реч в статията Ви може да се случи в Университета, а не в училище.
Публикуване на коментар