Иво Беров е написал превъзходен поучителен текст под заглавие Борисов и Шамара и подзаглавие Защо Мишо Шамара свърши работата на 40 интелектуалци и на половината ни гражданство. Ето началото на този текст, давам го хем за да стигне нещичко и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, хем пък повече хора да се "зарибят" и да го дочетат, струва си и няма да съжаляват. Ето, четете:
„Защо пък точно на 40 интелектуалци?” – е естественият въпрос.
Нали по нашенско с трън да се завъртиш, повече от трима интелектуалци едва ли да закачиш, пък те и тримата най-вероятно ще имат толкова общо с интелекта, колкото и Христо Стоичков с докторлъка – независимо дали почетен или не дотам почетен (докторлъка).
Е, това образно казано, разбира се. Условно. Като майтап. Донякъде майтап. Може би не са 40 интелектуалците, може да са точно толкова пъти повече или по-малко (като второто е доста по-вероятно). И е напълно възможно ако се завъртиш с трън едно двайсетина пъти, да закачиш все пак някого, наш интелектуалец.
Има нещо обаче, което никак не е условно.
То е, че Мишо Шамара наистина свърши тяхната работа. На интелектуалците, дето ги няма. Защото каза това което те би трябвало да кажат. Не с техните, със свои си думи го каза. А те, интелектуалците, не го направиха, доколкото ги има, ако въобще ги има, последните причини:
1.Те са страхливци. Този техен страх може да е наследен от убийствата след комунистическия преврат, когато всичко що-годе грамотно - поп, даскал, учител, писател, бакалин, офицер, журналист, министър беше убит или пратен в комунистически концлагер.
Онези, които оцеляха трябваше или да се правят на тъпи, или да се правят на комунисти, или двете едновременно. От страх.
Който страх може би не е съвсем неоснователен, доколкото след двайсет години демокрация пак могат да те пратят две години в затвора за една песен, както някога можеха да те пратят в концлагер за един виц.
Нещата с демокрацията, както изрично бе посочено в Европейския доклад за България, хич не са необратими.
Но има и друг довод. Тоя страх е съвсем неоснователен, тъй като след двайсет години демокрация могат и да НЕ те пратят в затвор за една песен, както някога можеха да те пратят в лагер за един виц.
А в Европейския доклад за България никак не пише, че ако нещата не са необратими, то са непременно обратими.
Е, могат сега да те уволнят. Могат да те забранят. Могат да те накарат да водиш окаяно откъм бит съществуване. Имат си начини.
Точно от това се страхуват онези, които би трябвало да са интелектуалци, ако не бяха страхливи, зависими и не дотам образовани.
И тук е уместно да се назове следващата причина за техния страх, мижавост и незначителност.
2.Интелектуалците в България, доколкото ги има и ако въобще ги има, са зависими. Те нямат самочувствието, че биха могли да си изкарват хляба без подкрепата на държавата. Тоест без някой властник, който да им подхвърли трохите от държавната кльопаница. И с право нямат това самочувствие.
Че Сатиричния театър ли, например, да си направи майтап с Бойко? Никогиж. Щото голямото началство - Вежди Рашидов снизходи милостиво да благоволи и да удостои театъра с едиколко си хиляди лева подкрепа (не негови пари, разбира се), та да може театърът да просъществува.
Да се почувстват неудобно артистите от това, че не могат да се издържат от зрителски посещения? Че са по някакъв начин са купени от властта и сатирата им вече ще бъде властоугодническа и безобидна?
Е, по нашенско за такива притеснения са небъдни. Невъзможни тоест.
„Благодаря ви, господин Рашидов, че подпомогнахте българската култура, благодаря ви, господин Борисов, за магистралите и спортните зали…”
Докато при Мишо Шамара няма такива зависимости. Шамара си се издържа от своите „фенки-фенки” и ако иска ще ги призовава да станат „членки-членки” на ГЕРБ (има и такъв призив в една негова песен), ако иска няма. Не му е нужно да се мазни нито на Борисов, нито на Рашидов, нито на държавата, нито на знамето й, нито на химна й.
3.Артистите, художниците, писателите, интелектуалците и всички тия, които са се захванали да се подвизават из поприщата на духовността и познанието, не са виновни за своята зависимост от държавата и властта. Те няма как да се издържат сами от своите умения, познания, творения и изкуство. Просто защото в България няма достатъчно потребители за тия неща – познание, наука, изкуство, творчество, духовност. Има фенки-фенки на Мишо Шамара и членки-членки на ГЕРБ, защото са фенки-фенки на Борисов.
…
За да бъдат истински, интелектуалците в България би трябва да се нагърбят с участта на иноци. На отшелници или герои. Тежко на онова общество, което се нуждае от иноци и юнаци.
4.Интелектуалец е човек, който има какво да каже (образован е, има познания), има смелостта да го каже (готов е да понесе последствията от думите си) и знае как да го каже (умее да предава и споделя мислите и откритията си).
От нарочените в България за интелектуалци има само двама или трима души, които отговарят на тия всичките тия три изисквания. Повечето не отговорят на нито едно.
Мишо Шамара отговаря на две.
5.Образованието, начетеността, духовността и всичките тези явления (за почтеността забравяме) в България са дотам пренебрегнати, отхвърлени и принизени, че за да бъдат припознати повече хора, или поне някои хора за интелектуалци, е необходимо измеренията това понятие да бъдат свити до възможностите на русолявите водещи на сутрешни блокове по телевизора.
При което журналисти като Люба Кулезич и хора като Георги Лозанов вече изпъкват като интелектуалци, а пък в сравнение с разните му златки и други подобни - като безспорни и несъмнени гении.
Споменавам тях защото тъкмо те двамата се изявиха напоследък с укорите си към Мишо Шамара. Което е още един пример за странностите в общественото ни битие, защото се предполагаше, че тъкмо тези двамата и подобните им (хеле пък Лозанов с неговия папиончест либерализъм) би трябвало с общочовешкодемократичнохудожествени свободомислици и либералистически доводи да защитят изцепките на Мишо Шамара и с точни, добре преценени и уравновесено-убедителни доводи да разобличат просташките изцепки на Бойко Борисов и склонностите му към еднолично управление.
Тук, обаче, както и с всичко друго, се получава наопаки.
С уравновесено-убедителни доводи двамата интелектуалци (в сравнение със златките и другите водещи) подкрепят Борисов, а пък срещу Мишо Шамара се нахвърлят с простонародно-махленки лафове (поне едната от тях). А вместо интелектуалците срещу своеволията на властника се опълчва не друг, а Мишо Шамара.
Балкански шарении, мили родни картинки и отохтонски (няма да обяснявам какво означава тази дума) причудливици, чието разковниче лесно може да бъде прозряно и посочено чрез оная дума от четири букви, която обяснява и повечето световни таинства.
Пари, разбира се. Че как Люба Кулезич ще укори за каквото и да било Бойко Борисов, след като телевизията в която работи се издържа от любимата на Борисов банка. Че как Георги Лозанов ще се опре на Борисов и ще измълви каквото и да било в защита на Мишо (а иначе като либерал всякакви изцепки е защитавал, било му е безопасно явно), след като службата му в СЕМ зависи от герберските депутати. (Прочети ДО КРАЯ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар