Има една латинска крилата мисъл, съдържаща безусловна мъдрост: Изреченото отлита, написаното остава. Или, по-точно казано: Verba volant, scripta manent — Думите отлитат, написаното остава. Изхождайки от нея съм длъжен да продължа да пиша историята на моите преживелици, на моите чудни митарства в ПГЕЕ-Пловдив, след като, така или иначе, започнах да пиша – и след като историята вече придоби обществен резонанс, обществен интерес. Ние, българите, пък имаме своя поговорка, валидна в такива случаи: като си се хванал на хорото, няма накъде, ще рипаш - докато свири свирнята.
Разбира се, често се питам за смисъла на цялата тази работа. Разбира се, блогът е мой дневник, а в дневника си аз пиша за всичко, което ме вълнува – вече много години. Повтарям: за абсолютно всичко вълнуващо ме пиша – този е моят принцип. Тази история, признавам си, много ме вълнува; смятам, че се получава чудесен психологически, нравствен, човешки, административен и какъв ли не още казус. Смятам, че тия мои специфични репортажи от… кратера на вулкана – този израз, именно „Репортажи от кратера на вулкана” ми звучи чудесно като заглавие на цялата поредица, а както е тръгнало, ще се получи невероятно интересна и поучителна книга ако събера всичките си текстове по тази история в една нова книга! – та значи смятам, че тия мои репортажи, след като вече съм започнал да давам пълна публична прозрачност на всичко случило се, са едно чудесно приложно изследване, което може да обогати представата ни не само за случващото се в съвременното българско училище, не само за царящите там нрави, но и за нещо още по-важно: за това какви сме ние, съвременните българи, на какви чутовни нравствени и всякакви други подвизи сме способни. Тъй че като изкушен в подобен род изследвания просто няма как да спра на средата на пътя – или посред пътя. Длъжен съм да продължа. Науката, както е казано, изисква известни жертви. Е, готов съм да направя тия жертви. И да предприема съответните рискове. Моя милост за науката – и най-вече за истината, милата! – съм способен, повтарям, на всякакви жертви и рискове. Какво да правя, такъв съм. Такъв ме е направил животът. Такава, както се казва, ми е била съдбата.
Разбира се, апелирам и всички останали замесени и заинтересовани страни – лица, индивиди, институции, овластени администратори и пр. - също да започнат да пишат, водейки се от максимата, че изречените думи отлитат, ала написаното остава. Остава за вечни времена. Остава за писаната история на човечеството. Пишейки, отдавайки се на писаното, по този толкова достоен начин ще спомогнат, в крайна сметка, за развитието на българската наука – и за решаването на ония тежки проблеми, които задушават българското училище, пък и българската общност изобщо. Щото, предполагам, никой няма да дръзне да отрича, че българското училище е място, където се пречупват, като в камера обскура, твърде много лъчи, отразени от общобългарския живот, то, училището, подобно на огледало, отразява и то в най ясен вид, всичко онова, което се случва в българския живот, гъмжащ, бумтящ, клокочещ наоколо, около нас - както гъмжи, клокочи и бумти опитващия се да изригне вулкан.
Тъй че, уважаеми дами и господа, запретвайте ръкави и почвайте да пишете. Проявете смелост и достойнство, дайте публичен израз на ония емоции, които ви мъчат. Не сподавяйте емоциите си, а им дайте израз чрез слово. Обговарянето, вербализирането на душевните ни терзания спомага за преодоляването на ония душевни кризи, които ги пораждат. Тъй че цялата тази работа може да има и благотворен терапевтичен ефект върху всички. Пишете, пишете, пишете! Не мълчете, не мълчете, не мълчете! В тия интересни времена да се мълчи е позорно, е равностойно на малодушие. Ще спечелите ако пишете. Злобният, завистливият, измъчващият се от какви ли не подли страсти наш съвременник може да се избави от терзанията си само ако намери душевна сила публично да заяви онова, което го мъчи – и с акта на изговарянето, по-скоро на изразяването, напрежението, огъня, на който, така да се каже, се пържи, ще намалее. Казвам ви го това като човек, от години занимаващ се с психологически консултации – и като автор на издадена 4-пъти книга или учебник по психология.
Та моя милост решава в този миг да събере всички досега написани текстове по крайно любопитната история в една поредица, в една бъдеща книга. Каня към съавторство в тази книга всички други заинтересовани страни – ученици, учители, директори, инспектори, администратори и пр. Дори самия министър, мой състудент, каня да напише със златни букви своя принос към тази история, която един ден, убеден съм, ще се изучава в университетите, в психологическите и философските факултети, в катедрите по съвременна антропология и къде ли не още. А нищо чудно, не се шегувам, с този литературен труд всички ние да се обезсмъртим и, примерно, защо не, с него да кандидатстваме един ден за получаване на… Нобелова награда, да кажем, в сферата на науките по раздел хуманитаристика. Не съм превъртял, само съм вдъхновен. Ако творческия полет на мисълта е лудост, добре тогава, нека да бъда луд – щом така на някои повече им харесва…
Та тази сутрин започвам с този призив, а иначе имам да пиша за страшно много неща, случили се вчера. Вчера, уважаеми дами и господа, любезни мои читатели, беше велик ден – казвам го с пълната отговорност и с ясно съзнание какво говоря. Сами ще се убедите след малко за какво става дума, за написването на какъв бляскав шедьовър можем да съжаляваме – ех, защо нямах таланта на Омир, или Данте, или на Шекспир, или на Достовски, или поне на нашия Захари Стоянов – или на великия Алеко?! Защото аз, разбира се, не страдам от маниакалността, че мога с нещо да се меря с тия духовни титани на световното и на българското човечество; за жалост, творческият ми потенциал, сравнен с потенциала на гореизброените титани, е твърде слаб. Но каквото мога, доколкото имам сили, ще се постарая, както се казва, да дам всичко от себе си, ако трябва, ще изтискам последната капчица талантец от душата си, но ще напиша онова, което видяха очите ми вчера – и което чуха ушите ми. Ех, защо вчера не беше наоколо съвременния български титан бай Вучков, та той с мощното си перо, та той с художническата си четка-баданарка да изрисува това, що имах късметя да съзерцавам с очите си вчера – и да чуя с очите си. Името на автора на безсмъртната фраза Гледам и не вярвам на… ушите си! вчера, признавам си, често се въртеше в съзнанието ми, когато, примерно, ми се щеше да се ощипя, за да разбера в кой свят съм, за да удостоверя дали пък не сънувам; изобщо не преувеличавам, историята взе за придобива вече най-хипертрофирани, гротескни мащаби и размери, за представянето на които наистина се иска омиров, дантев, шекспиров и прочие талант и дори гений.
Но няма как, ще караме с това, което имаме – и с което разполагаме. Няма как да е иначе. Ала знаменит, направо грандиозен исторически ден беше вчера. Става дума за това, че вчера най-после на сцената излезе уважаваната госпожа директорка – и стана една, която не е за разправяне! Историята протече както в една класна стая, така и най-вече в кабинета на г-жа директорката после. Но всичко по реда си, да караме, както се казва поред. Имайте, дами и господа, търпение! Скоро всичко ще научите. Моето слабо перо, държано от немощната ми ръка, е на ваше разположение. На вашите услуги съм аз, преданият ваш слуга, самоотвержен изследовател на българските нрави, на съвременната българска душа – и всеотдаен търсач на истината, милата! Почакайте малко да подредя вулкана в душата си, който е точно копие на оня същински вулкан, който дими и тлее в реалния живот, и който моя милост се описва да представи с немощната си ръка и перо. Та скоро всичко ще научите. Бъдете търпеливи – и ще бъдете възнаградени богато! Съвсем няма да съжалявате, това ви го гарантирам. Та – до скоро!
Да, съвсем до скоро. А дотогава – чуден есенен ден ви желая! Приемете го с подобаващия ентусиазъм – и неизбежно ще полетите, качени крилете на вдъхновението - в онова бъдеще, което заслужавате…
Няма коментари:
Публикуване на коментар