Преди време в прилив на великодушие, тъй да се рече, реших да подаря на неблагодарното човечество, най-вече на българо-езичната му част, всички до една свои книги; ето, качих ги онлайн на един сайт за да се ползват от всички, за мое здраве, съвсем безплатно, като подарък и дар. Отвреме-навреме получавах сведения на имейла, че еди-кой си си е свалил еди-коя си моя книга, и тази услуга е налична в този най-съвременен начин на общуване автор-читател.
Разбира се, скоро мои приятели почнаха да ме уверяват, че съм направил голяма глупост: щом нечии книги ги било имало онлайн, то продажбите на техните книжни издания (а аз имам книжни издания комай на всички свои книги) неминуемо щели съвсем да спрат. Действитело, вече много време не съм ходил на книжната борса да проверявам има ли изобщо продадена моя книга, а и моят агент там не ми съобщава новина от такъв род, което значи, правя си извода, че нищо чудно да има нещо вярно в тази теория. Други пък мои приятели и доброжелатели ме уверяват, че наличието и на лесен онлайн-достъп до книгите ми щяло непременно да засили продажбите на техните хартиени съответствия: щото човек като се понамъчи да чете някоя книга от екрана на компютъра си, това щяло било да засили желанието му да си я купи и в нейния книжен (хартиен) вариант; така, с тази пазарна стратегия примерно един Паоло Куелю си бил проправил път към сърцата на читателите и към световната слава; може, ама дръжки, така у нас явно не става, факт е, че продажбите на книгите ми сякаш съвсем спряха откакто качих в интернет техните електронни съответствия! И какво да правя сега! Проблемът се усложнява от това, че съпругата ми, милата, вече е решила да ме гони от апартамента, щото в него е пълно с мои книги и с топове от непродадени книжки на списание ИДЕИ, вече няма откъде да се мине, а в дома си се разхождаме в тунели, направени от нови-новенички книги! Така стават тия работи в България, книгата вече е съвсем непотребна на съвременника, да не говорим пък за стойностната, "тежката", философската книга...
И така, в безизходица съм. Много често напоследък се улавям да си мисля, че е дошло изглежда времето да изхвърля всичките си книги на контейнерите за боклук, та да зарадвам поне циганите, които, горките, всеки ден ровят и събират я хартии, а разни други боклуци, та да припечелват нещичко. Или пък не знам какво друго да направя, защото наистина трудно се предвижваме в апартамента си от толкова много книги, чисти и новички, неразпечатани още, миришищи на хубаво, които обаче са нещо съвсем непотребно на нашия прагматичен и мислещ сънародник, който няма да се мине току-така, че да предпочете да си купи една книга - пред това да си купи, да речем, две-три кила апетитни свински пържолки, миличките!
Пак подех същата песен, да се оплаквам, време е да спирам. Напоследък съм се запалил по нова идея: щом се завъдят някакви парички в джоба ми, опаковам големи пакети с по един-два екземпляра от всяка от моите книги и ги занасям до пощата, та да ги изпратя като дарение на някоя градска или селска библиотека из китното ни Отечество. Ето, днес подготвям такъв голям пакет с книги за Градската библиотека в Самоков, който е град, близък до моята родина - Долна баня - и затова заслужава да има в библиотеката си от моите книги; преди време изпращах и на други места, кога с помощта на местни будни хора, било самостоятелно. Иска ми се да имам финансови средства, та да мога да разпратя по библиотеките всичките си книги, да освободя някак апартамента си от тях, та да може да се минава поне през коридорите; тази ми е идеята, тази ми е най-новата, последната "пазарна стратегия".
Ето, като благодарение на тази своя последна инициатива можах да разчистя поне входната врата, гледам, че съпругата ми, милата, като гледа че се освободи малко пространство, обнадеждена, ме подпитва дали не съм продал някоя книга, а аз мълча, казвам, че няма такова нещо, щото кажа ли, че съм започнал да подарявам книгите си на библиотеки, има опасност горката ми жена да се ядоса и съвсем да ме изгони от дома: първо й се наложи да изгладува пустите ми книги, щото ги издадох на свои средства, от заплатата си, а пък сега ще ги изгладува втори път, като ги раздавам ей-така, където сваря, само и само да се отърва от тях; това явно е непоносимо за възприемане от една женска душа. Както и да е, аз поне да разчистя пътя в къщи, но понеже даже нямам средства да изпращам книгите по пощата, работите вървят бавно; най-вероятно ще зарадвам скоро събирачите на боклуци по контейнерите. Е, и това е нещо, и те, хорицата, да спечелят нещо, щом като от книги мъдрият ни народ, оказва се, съвсем няма нужда.
Да моля книжари да вземат книгите ми и да опитват да ги продават в магазинчетата си, "на промоция", примерно на половин цена (и това съм опитвал!) вече нямам сили, гръбнакът ме боли от мъкнене на огромни чанти по книжарниците, книжарите обаче вече съвсем не щат книги "на консигнация", нямало място в складовете им. Такава е съдбата на един съвременен български писач и издател на книги, пиша това, та да се знае един ден какво е било в тия наши славни години, след като вече сме се приобщили към общността на най-богатите и културни народи в Европа, а значи и в целия свят! Да се знае, макар че може и да се предполага как е, нищо че е трудно човек да си го въобрази, че е чак толкова тежко положението. Обаче това е самата истина, такава е самата истина, нищичко не притурям от себе си.
Ще завърша тоя смешно-тъжен опус с една случка, която ми се случи тия дни. Оня ден в Пловдив ме посети един още по-голям странник от мен. Човекът първо ми звъня и ми каза, че ми е изпратил от свои книги, пита ме получил ли съм ги; оказа се, че явно пощальонката ги е оставила пред заключената входна врата, та явно някой циганин е взел пратката за да я занесе директно на вторични суровини, с една дума казано, не стигнаха книгите му до мен. Тогава тоя човек, който е от Габровско, ми каза, че ще се метне на автобуса лично да ми донесе от книгите си, и той, завалията, подобно на един съвременен Паисий, се е видял в чудо що да прави със своите книги. И дойде тоя човек, срещнахме се в кафенето до Народната библиотека в Пловдив. Той пише книги и ги издава под псевдонима АВТОРЪ АВТОРОВЪ, иначе името му е Георги Панайотов, крайно интересен човек, който пише учудващо дълбоки книги.
Разказа ми тоя човек набързо одисеята си: бил напуснал "света" и се бил оттеглил вече да живее в гората, съвсем сериозно говоря! Далеч от "цивилизацията" си пишел книгите, предполагам живеейки в някаква пещера - не ми беше удобно да го разпитвам! - каза ми, че "е лесно да живееш, разписвайки се за заплата", ала ето, той бил дръзнал съвсем да скъса веригите си със света и социума - и се отдал на живот в лоното, както се казва, на Майката-Природа. Поговорихме си с човека половин час, почерпих го едно кафе, но той пък бързаше да се връща в своята си пещера, бързаше да не изпусне рейса обратно за Стара Загора; там, в околностите някъде, му била последната обител. Та ми даде той две свои книжки и няколко свитъка, издадени на принтер (едната книга ме помоли да дам на Народната Библиотека, та да остане все пак нещичко от него един ден, когато се пренесе в по-хубавия свят!), а пък после се разделихме. Той си тръгна към своята пещера, аз - към моята, щото, казах, моят апартамент е същинска пещера с тия топове неразпечатани и непипнати от ръка на читател книги.
Та тоя човек ми обясни как си издавал книгите в тираж... 20 екземпляра, как издателството му било драло по две-три кожи, за да издаде скромния тираж (то той, и Паисий де, си и издал книжицата в още по-малък тираж навремето, когато е обикалял страната, качен на магаре - за да я носи да си я преписват разните му там странници, щото и тогава българинът не си падал по книгите, не само сега е така!), умът ми не ми побира откъде тоя човек, живеещ в пещера, намира пари, за да си издава книжките, кой знае какво е изобретил, но не ми беше удобно да го питам и да "обменяме опит". Личеше си обаче от пръв поглед, че много икономисва от храна (беше слаб като скелет!), нищо чудно да се храни само с корени и треви, Бог знае откъде има компютър и откъде и хванал ток за компютъра си в пещерата (!), в която живее, но ето, факт, има и такъв човек, който, повтарям, пише книгите си учудващо интелигентно, духовно, такова е впечатлението ми като се зачетох. Тия дни и нему ще пращам от своите книги, даде ми адрес на хора, с които общувал, там да пратя книгите, а иначе често от пещерата си пеша биел път до някаква библиотека, където си вземал книги за четене, та там щял да занесе моите книги, като ги прочете, та да не ги изядат мишките в пещарата му. По някакво чудо срещнал попаднала в тази библиотека моя книга, та оттам разбрал за мен, оттам, от книгата, разбрал и телефона ми, та ме намери човекът.
Ей-такива странни истории се случват из нашето свидно отечество, има и такива хора; та си мислех тия дни, че не е съвсем умряла работата ни като народ и страна, щом като има хора като тоя брадат Панайотов, който живее в пещерата си подобно на един нов Свети Иван Рилски, подобно на един нов Свети Паисий Хилендарски. Да, не е съвсем безнадеждна работата ни, щом има у нас и хора като него; пък и като мен, щото и аз съм ненормален де, и аз съм идиот; ама да не се правя на интересен, ами да млъквам, че стана и късно; хайде, лека нощ - и прощавайте...
Няма коментари:
Публикуване на коментар