Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци, а, какво ще кажете?

Пак е неделя. Ранната неделна утрин за мен е най-плодотворното време за работа, т.е. за писане. Понеже е минала съботата и съм си отпочинал поне малко от напрежението на нелекото всекидневие на един български гимназиален учител по философия, т.е. на един (по презумпция) борец с ширещата се наоколо простотия. И който, като капак на всичко друго, по характер е бунтар и свободолюбец, т.е. води безпощадна битка за реформирането "изотвътре" на отношенията в училищната, в образователната общност - поради което е станал твърде ненавистен на доста хора, предимно администратори, тъй като разваля комфорта на покорното, на безметежното, на унизеното, на примиряващото се с всичко, сиреч, на презираното от достойния човек съществуване.

Простете, ако ви звучат прекалено високопарно тия думи, но неслучайно започвам така предизвикателно и дразнещо: моята мисия като философ е да дразня, да не оставям съвестите да бъдат приспивани под леещия се ромон на "прагматичните съображения", каращи ни да се примиряваме, дори да се самоунижаваме непрекъснато, но поне да си съхраняваме спокойствието. Да съхраняваме спокойствието, жертвайки достойнството си. Не, не бива така, затова разбирам задачата си така: да "ровя" в раните, даже понякога да сипвам сол в тях, та да болят - белким повече хора усетят нетърпимата болка. Убеден съм, че мехлемите не помагат, а често се иска хирургическо сечиво - за да оздравее болният организъм. Нашата образователна система е тежко болна не от вчера, болникът според мен вече е на смъртен одър - ала на никому сякаш особено не му пука за нищо. Агонията е удобна за мнозина. Чакаме чудото, което всички вкупом да спаси. За жалост, такива сме. Аз обаче се чувствам призван да правя нещичко, понеже призванието ми на философ не ми дава мира: не подобава за човека да живее примирено; обидно е да търпим, сякаш сме не човеци, а дебелокожи говеда; животът на нас, човеците, ни е даден за борба! Борба за автентичен, сиреч свободен и достоен живот, борба за съвършенство, борба за личен и обществен просперитет. Борба с недъзите, но най-вече борба със собствената склонност към примиряване, борба със собствената инертност и дезангажираност. Непреклонна борба хуманизиране, за очовечаване, за демократизиране и за европеизиране на нашето наистина тежко болно общество - този е призивът, на който трябва да бъдем верни независимо от цената, която ни предстои да платим.

Нека да ми се смеят, нека да ме подиграват мерзавците: вижте го пък тоа бе, за кой се мисли тоа бе, па тоя се е побъркал бе, ало, спри се бе! Ще бъда какъвто моята собствена съвест повелява. Никога няма да предам принципите, във вярност към които ме е възпитала философията. Ще дам пример, че е възможно да се живее и в наше време по един философски, т.е. достоен за свободата ни начин. Понеже философията не е друго, а обучение в свобода. И в достойнство. Аз така я разбирам. И за това работя. Работя неуморно вече 30 години - като учител по философия и като преподавател (работил съм доста години и в университет). За тази своя мисия съм работил и преди това, когато съм се подготвял за нея: като ученик, като студент. Откакто се помня все за това работя. Както е потръгнало, докато дишам, все за това ще работя. Такава явно ми е била съдбата.

Както и да е, дано горното не е подразнило евентуалния приличен читател така, че вече да е захвърлил четенето. Но считам, че бях длъжен да започна така. Не че не можех да започна и иначе. Днес обаче ми е ден, в който мога да пиша, така да се каже, от сърце - а сърцето ми на философ ме зове да пиша по истински важните, най-съдбовно важните теми и проблеми. То кое ли не е важно де, но ще избера най-важното. И за да не се плъзна по плоскостта на общите, на принципните, на чистите разсъждения по най-фундаменталните въпроси - както безброй пъти съм го правил, това не е и толкова лошо, както може да изглежда някому - ще се опитам този път да се придържам плътно до жизнената достоверност. До онова, което лично ме вълнува, което обзема съзнанието ми напоследък. Смятам, че имам за споделяне доста интересни и любопитни неща. Откъде ли да започна?

С битката с простотията, с неразумността, с наклонността ни да подивяваме вместо да се очовечаваме - с това трябва да започна, разбира се! Аз напоследък осъзнавам все по-ясно, че всичко, което правя, е всъщност пряк израз на моята исконна философска мисия - тя всъщност е не само моя, тя на всеки, който се самосъзнава за философ, ала и сред философите у нас, както и подобава, понеже все пак живеем в България (където всичко е наопаки!) е пълно с философски конформисти, които заради личното си уреждане в социалното жертват духа, същината на философската призваност - та значи все повече осъзнавам, че всичко, което правя, прекрасно се синхронизира с мисията на философа да бичува, да се издевателства с простащината, с ширещата се глупост, с неразумността, с идиотизмите, които, като потоп, ни заливат отвсякъде, опитвайки се да ни удавят. Простотията е немирна, тя мирно не стои, тя е постоянно дръзка и нахална. Ще дам няколко примера за такава една простотия, които обаче са сякаш по-безобидни. Доколко са безобидни ще ви оставя да прецените сами. Ето двата примера, взети от училищния живот.

Тия, които не от вчера четат този блог, вече прекрасно знаят до какво се свежда моята философия и стратегия на обучението и образованието - по принцип и в частност по философия. И книги съм писал и издавал, в които всичко съм обяснил пределно понятно и категорично. За тия, които изобщо не знаят, ще кажа, че се мъча да провеждам в условията на неразградена тоталитарно-авторитарна образователна система, каквато е системата на българското образование, едни съвсем модерни и свободолюбиви образователни технологии (в това число и на общуването на учител и ученик), които се възприемат крайно специфично, тъй като, не трябва да забравяме, и господстващите представи на всички участници в процеса все още са моделирани от стереотипите на същата тази неразградена тоталитарно-авторитарна система. Предприемал съм безчет иновации и инициативи, някои от които твърде рисковани, предвид не само господстващите стереотипи, но и атмосферата, която цари, в която всички участници в живота на едно днешно българско училище са потопени. Да, предприемал съм и продължавам да предприемам такива рисковани иновации и инициативи - и въпреки страшния административен натиск от страна на бюрократите смея да декларирам, че няма да се откажа от тях! Та ето до какви интересни резултати стигам.

Завърза се поредица от безкрайно любопитни и показателни административни, психологически, нравствени и какви ли не още казуси. Аз вече много съм писал по някои от тях, тепърва още много ще пиша, сега ми се ще да кажа нещичко, което и така изразително, че повече едва ли може да бъде.

В един от 11-тите класове, в който проблемът с дисциплината не е от вчера, се заформи този казус. Има групичка в този клас от 2-3-ма ученици, които не от вчера се държат безотговорно, арогантно и просташки в часовете; интересен нюанс е този, че един от тях е спортист, футболист, имащ някакви заслуги към отбора на училището, към когото, както е известно, администрацията има някакво по-специално отношение - и на когото много е било прощавано. В моите часове се държат така: капчица внимание не обръщат на това, което се обсъжда, а най-нагличко постоянно си дърдорят, дебнейки преподавателя, за да видят как той ще реагира. В предишна година този същият, спортистът, за да изследва реакцията ми, стигна дотам, че хвърли... пиратка в мой час, да, пиратката изгърмя в класната стая при затворени прозорци и трясъкът щеше да пукне тъпанчетата на всички! Но понеже е спортист, един вид "наше момче", администрацията, както се казва, успя да "замете под килима" това произшествие, "ученикът" оцеля - и, респективно, стана значително по-нагъл, понеже се почувства недосегаем. Няма по-деморализиращо нещо от чувство за безнаказаност, което, щом почне да се шири сред една училищна общност, пиши я тази общност за загинала: анархията, безотговорността и безсилието на властта ще доведат дотам, че общността съвсем скоро ще бъде съсипана и обезсилена. И училището ще заприлича на лудница - Боже, ето, оказва се, че на нещо много по-лошо ще заприлича такова едно училище, но няма дума в речника ни, за да кажем по-точно на какво ще заприлича едно такова училище, в което деморализацията, породена от чувството за безнаказаност, се развилнее, щом като самата власт де факто и на дело почне да я насърчава.

Както и да е, това са ясни, очевидни неща, за които на моменти вече ми е неудобно да говоря и да пиша. Писал съм безброй доклади, в които съм обяснявал как следва да се реагира, за да се предпазим от грозното лице на анархията, ала администраторите, за жалост, изобщо не се постараха да вникнат в сериозността на положението. Тяхната теория е ясна: горкият учител според тази теория бива поставен на "дулото на топа", той трябва сам да се бори, имало било "добри учители", които творят същински чудеса (на авторитаризма предимно!), овладявайки донякъде плачевната ситуация, но има и "лоши", либерални учители, които, естествено, не могат да овладеят ситуацията, и затова такива "лоши" учители биват обявявани за "главната причина" нещата да са такива, тям се приписва и (съвсем неоснователно, впрочем!) пълната отговорност за бушуващата в часовете им анархия. Разбира се, администрацията, за да си измие ръцете, хвърля цялата тежест върху нещастните учители - и всеки от тях, изплезил език, се бори както и доколкото може в ужасните условия, които съзнанието за пълна безнаказаност и ненаказуемост може да породи. На моя милост, понеже не съм склонен да приема така удобната административна "теория", ми се наложи да предприеме нещичко, за да демонстрирам, че нещата съвсем не стоят така, както на някои самонадеяни администратори им се чини. Ето какво направих. Ето моят "експеримент" - слагам тази дума в кавички, щото администраторите смятат, че такива експерименти били крайно нежелателни, дори... незаконни (!), те били "игра с огъня", те, представете си, били нарушавали... "исконните човешки права на учениците" (!!!). Аз пък смятам, че по тази "логика" излиза, че и самият порив към творчество и новаторство е "осъдителен" и "незаконен", но да не спорим тук; този въпрос може да бъде осветлен на друго, на подобаващото място.

Щом като по изцяло погрешната според мен административна теория учителят е нещо като "жертвеното агне", щом като той е нещо като "козел отпущения" (ако можем да използваме този старобългарски израз), тогава моя милост реши да обърне нещата в другата посока: имах наглостта да заявя на учениците във всички класове, че осигуряването на нормални, на подходящи условия за провеждане на учебен процес не е задача на преподавателя, а е проблем на самия клас, който, в сътрудничество с класния ръководител (и, ако се наложи, с администрацията, с директора), трябва да изнамери верните решения - с оглед на това щото във всеки час, при всеки преподавател, да има нормални условия за провеждане на пълноценен учебен процес. Т.е. когато дежурните недисциплинирани ученици почнат да "шумят", не преподавателят трябва да предприема "мерки", а той трябва да спре преподаването и обучението, да заяви, че така не може да се работи, а пък самият клас да направи нужното за озаптяването на ония, които пречат на работата. За да внеса момент на екстремност заявих, че в моите часове, когато вляза в час и се окаже, че почти никой не е забелязал моята поява, т.е. всички продължават сладко да си приказват, аз ще чакам класът да предприеме някакви инициативи за възцаряване на ред и на спокойствие, примерно, дежурният ученик да се сети да изпълни задълженията си, други ученици да му съдействат, да го подкрепят, в резултат на което в един момент вече да се появят потребните условия за нормален учебен процес. Заявих също, че аз повече няма да правя нищо в тази посока и ще чакам нещо да се случи, та да може да започне часът. Нито ще моля, нито ще викам, нито ще призовавам да ме чуят или да започнем. Казах, че се възприемам не за пазач, не и за "умиротворител" на... маймуни, моята работа е друга: да помагам на учениците да изучават философия. За което трябва да има най-приятни условия, в които всеки да може спокойно и свободно да заяви какво мисли и т.н. Казах тия неща, заложих, тъй да се рече, "експеримента", и зачаках с интерес да видя какво ще се случи.

За да си, както казва народът, "вържа гащите", написах специален текст, разясняващ идеята ми, който не само че го връчих на администрацията, но и го сложих за всеобщо запознаване в учителската стая. Никакъв отзвук, както и може да се очаква, не получих отникъде. Явно всички възприеха това като поредната "екстравагантност" на "тоя там Грънчаров", който явно няма скоро да миряса, горкият.

Почнах да наблюдавам реакциите на учениците в часовете. Обикновено в началото на часа повечето с любопитство очакват развръзката на очертаващото се "шоу"; ний, българите, сме такива: обичаме сеира. По-голямата част от учениците мълчат и чакат. Групичката на недисциплинираните ученици обаче се чувства в апогея си. Аз, преподавателят, чакам някой нещо да предприеме, та да започне часът. Чакам пет минути, нищо. Дежурните изобщо не се сещат какво трябва да направят. Е, има момент, в който някой ученик се обръща и казва на дърдорковците: "Хайде стига де, дайте да започнем часа, господинът е тук и чака!". Ако някой го подкрепи, току-виж, в един момент сякаш се появяват нормални условия и часът започва. Но зависи от класа. В други класове никога няма да дойде този момент. Интересни наблюдения имам, ако стане дума, ако има интерес, мога да ги представя. А сега да се върна на онзи клас, с футболиста, за който започнах примера си.

Ами стана много интересно. Оказа се, че един-двамата ученици, които по-специално желаят да се провеждат обсъждания в часовете по философия и биха участвали в тях, също като мен сякаш започнаха да чакат да се види дали някой от наглеците, дето традиционно шумят от последните чинове, ще се сети да млъкне, да призове за ред, да направи нещичко с оглед часа да започне. Разбира се, никой от тях не се сети да спомогне за започването на часа, напротив, нагличко гледаха под очи преподавателя, очаквайки реакцията му. Надяваха се, предполагам, в един момент да не издържа и да се намеся, и то решително. Да, ама не. Аз реших също да чакам, интересно ми стана да видя какво ще се случи. Наближаваха празници. Реших да пожертвам един, след това друг час. Чакам упорито. Тия отзад се чувстват окрилени. Пасивното мнозинство в класа също се отдава на сладки приказки, чакайки нещо да се случи. Чакайки, дето се казва, Михаля! Ония ученици, които вътрешно се възмущават от протичащия спектакъл, демонстративно слагат глава на чиновете и се преструват, че спят. Дежурните изобщо не се сещат да изпълнят задълженията си. Аз пък се инатя и чакам. Всички ме гледат с любопитство. Чат-пат, ако някой ученик нещо ме запита по темата, вметвам някакви думи. Но шумът е такъв, че почти не се чуваме. Иначе си чакам. Голямо чакане се случи да чакаме преди нова година. Вярно, по философия за 11-ти клас има само един час седмично. Чакали сме общо, да речем, три-четири часа. Е, понякога в тия часове аз съм произнасял, доколкото това е възможно, все пак някакви философски речи. Спомням си, че един ден, как стана, въпреки шума, някой нещо ме запита, аз се вдъхнових и им разказах нещичко за Шопенхауер. На моменти в този час сякаш всички се вслушаха в речта ми. Но, дето се казва, "насила хубост не става". Условия за обсъждане обаче нямаше. Аз заявих категорично, че щом няма от страна на класа желание за провеждане на учебен процес, аз няма да им се натрапвам. Казах, че ми е обидно да се натрапвам, сякаш аз, а не те, съм заинтересованият да се учи и да се прави нещо в часовете по философия. Казах, че това се техните, не моите часове. За да налея "масълце в огъня" казах, че в техния клас още от първите минути ми се убива настроението и желанието да философствам, а без настроение и желание няма как човек да философства, поради което обявих, че докато не се появят условия за пораждане на подобаващото настроение не само у мен, но и в техните души, просто няма как да се водят тия часове. На моменти някои от учениците сякаш се замисляха. Изрично съм длъжен да подчертая, че в други 11-ти класове, в които преподавам, и аз, и самите ученици имат чудесно настроение и по моя преценка при тях текат интересни часове. Аз, преподавателят, съм все същият, а ето, оказва се, че от класа зависи всичко. От учениците в класа зависи, от човеците, които съставят този клас зависи всичко. Аксиома. Каквито си направи часовете съответния клас, такива ще бъдат. Това са си техните часове, не моите. И така нататък. Проблемът е голям. Да, знам, че е дискусионна позицията ми. Знам, че съм "уязвим". Нещо повече ще кажа: аз може би точно това сам целя. Толкоз.

И ето че сега стигнахме до сюблимния момент. В миналия понеделник в този същия клас се случи следното. Аз взех думата още в началото на часа и рекох горе-долу следното:

- Моля за внимание! Искам за няколко минути да ми отделите капчица внимание, може ли? Ако обичате! Може ли да кажа нещо? Апелирам за внимание!

И т.н., говорих доста време в този дух. Моите "приятели" от последния чин в един момент взеха да мълвят: "Я го па виж тоя бе, що иска тоа бе?! Кво му става на тоа бе?!" И т.н., все в този дух взеха да роптаят тия "герои на нашето време", а пък някои от тия, дето най-активно се подмазват и подражават на най-главните простеещи, взеха мило да се хилят, чувайки толкова любезните думи на тарторите си - и гледайки ги влюбено право в очите! Аз се опитах все пак да взема думата, молих, какво ли не правих, накрая в един момент сякаш успях да взема думата и продължих ето как:

- Виждате, че от известно време във вашия клас почти не се води никакъв учебен процес. В други 11-ти класове текат някъде интересни часове, другаде не чак толкова, но все пак часовете си текат. При вас решително нищо не се случва. Много интересна ситуация възниква. Губи се обаче ценно време. Не зная дали сте се обезпокоили, но по този предмет вие всичките трябва да имате някакви оценки, вярно, срочна оценка няма, но ако не се предприеме нещо, в един момент ще стане късно, работите ще бъдат изпуснати. Аз предлагам вашият клас да обсъди възникналата ситуация в часовете по философия и да предприеме някакви мерки. Ето, за съм на ваше разположение, готов съм да ви съдействам, моята работа е да ви помагам да учите философия, ала, за жалост, мнозинството от вас сякаш изобщо не желае това. Но оценки всички трябва да имате. Аз никому няма да сложа фиктивна, а само заслужена оценка. И за тройката трябва доста да се поработи. Кажете какво да се прави. Има ли някакъв изход според вас? Кажете, къде е проблемът? И дори искам да ви предложа: ако сметнете, че аз, преподавателят, съм проблемът, ето, направете нещо, примерно, напишете жалба до директора, ако сметнете, че това ще помогне, предложете му да ме смени. Стига работите да потръгнат при друг преподавател, нека, аз не горя от желание непременно да съм ви преподавател. Сами решавайте!

Говорейки в тоя дух, в един момент усетих, че лицата на дадени ученици сякаш светнаха от радост. Алтернативата мен повече да ме няма сякаш им се видя доста съблазнителна. Докато бях в болнични (3 седмици) ме заместваше някакъв млад преподавател (лектор), от който, както чух, имало чудесни отзиви. Момчето им говорил някакви неща и им пишел някакви оценки, като гледам в дневника, предимно доста щедри. Някои ученици дори ми го похвалиха така, че пряко ми заявиха: защо, г-не, не станете като него, защо правите други неща, защо усложнявате всичко, ето, при него всичко беше толкова хубаво и лесно?! Но да оставим това. В един момент един ученик взе думата и промълви:

- Абе, господине, не го приемайте много лично, но да ви кажа правичката: Вие сте проблемът за лошите ни часове. И за лошото държане на някои. Ако Вие се махнете, смятам, работите ще потръгнат. Тъй че аз мисля, че трябва да напишем жалба и да поискаме да Ви сменят. Ей, кво ще кажете бе, бива ли така да постъпим?

Други подкрепиха, давайки да се разбере, че този говори вярно. Така било. Съгласни били. Такава била истината. Е, имаше един ученик, който дръзна да каже друго, привличайки кажи-речи всеобща антипатия; той каза горе-долу следното (не мога да възсъздам точните думи, но смисълът беше този):

- Абе глупости, откъде-накъде господинът да ни е проблемът?! Не е господинът проблемът, ето това ще заявя. Някакви си там лигльовци се държат отвратително, просто в техните села никога не е ставало дума за философия, правят простотии, а учителят им бил виновен, че се държат така?! Откъде-накъде?! Абе, господине, вземете им пишете двойките, що сте ги оставили сами да решават кога да бъдат изпитвани, кога точки да печелят, фраскайте им двойките, те от това разбират, а не от някаква си там свобода! На свине бисери ще давате, не става така! Айде де, ще ми се провят те на интересни.

Нещо такова каза това момче. Има достойнството да го каже, което за мен означава, че не всичко в този клас е загубено, че има шансове нещата да се поправят. Това, че се осмели да го каже е добър симптом; интересно е също така, че тия от задните чинове дори не го охулиха като чуха думите му, както обикновено подобава да стане в нашенските родни условия, което също е добър признак и симптом. Та аз им оставих време да решават какво да правят. Утре, в понеделник, отново имам час с този клас, ще разбера има ли някакъв напредък. Също така смятам утре аз също да кажа нещичко пред класа. Ще им кажа нещо, което едва ли са очаквали. Сега-засега ще си замълча тук, няма да съобщя какво ще им кажа, но скоро пак ще пиша по проблема.

Сега ми хрумва и това: вместо да пиша доклад до директорката по проблема на този същия клас, ще й изпратя ето този, току-що написания текст, да го прочете, интересна ми е нейната реакция. Да, непременно ще й го изпратя. Със съпроводителни думички, под формата на доклад, в които искам нещичко да предложа. Прочее, мога да кажа и тук какво ще й предложа: по повдигнатите в този текст - пък и в други мои текстове, било в блога, било като доклади, касаещи проблеми на училищния живот - проблеми решавам да обявя постоянно действащ семинар под надслов ПРОБЛЕМИ НА УЧИЛИЩНИЯ ЖИВОТ, който в рамките и под егидата на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ трябва да заработи в съвсем скоро време. На този семинар ще каня всички интересуващи се от най-горещите проблеми на училищния живот учители и ученици, пък и, защо не, родители; нещо повече, родителите, обезпокоените родители трябва да са на първо място, ето, каня най-вече тях! Зная, че много родители четат блога ми, ето, каня ви, заповядайте на семинара ми, за да се запознаем лично! Интересно ми е да видя обаче колко хора ще дойдат в крайна сметка. Да, много ми е интересно това. Хората у нас се страхуват. Дали няма да излезе, че ние, българите, сме все още нация, съставена предимно от страхливци? И от малодушници, от подлеци, а, какво ще кажете?

Да, още в другата седмица ще обявя първата сбирка на семинара. Ето, тази тема, за която писах по-горе, например, е чудесна. Има и други, направо страхотни теми, по които загрижените учители и ученици следва да говорят, ала не само на четири очи, както досега ставаше; мнозинството се страхува, нищо че всички тихичко така или иначе роптаят и недоволстват, но така не бива. Трябва да се говори съвсем открито и публично, та белким демокрацията в нашето училище един ден проработи. Тази е моята идея. За това се боря, за това работя. Все пак е крайно време да се разбере, че в съвременна, демократична, европейска България не бива да допускаме повече образователната ни система да продължава да е в клещите на тоталитаризма, антидемократизма, бюрократизма, ретроградността и т.н., а също и на породената в резултат анархия.

Спирам дотук. Желая ви хубав неделен ден, дано не съм ви развалил прекалено настроението с горното писание! Ако пък съм ви го развалил, то е за добро. Бъдете здрави!