От няколко дни не съм писал в блога си, било преди преумора, било поради липса на време, било заради заетост с предимно политически теми (утре е референдумът и се постарах, направих каквото можах да помогна на повече хора да не се оставят да бъдат най-грозно излъгани от лъжците!), в резултат на което ето сега главата ми гъмжи от идеи за най-различни писания. Да, наистина ми гъмжи главата и направо се чудя от къде и с какво да започна. Имам много съблазнителни идеи и стоя ето вече доста минути в пълна нерешителност с какво да започна в тази ранна съботна сутрин...
Примерно наумил съм да пиша две-три важни неща, свързани с образованието и възпитанието на младите; имам да пиша и доклад, свързан с моите изследвания около това как да се реши проблема с дисциплината на учениците в училище; второ, имам да пиша по темата за тиранията на простаците, която се очерта да бъде поредица, а в крайна сметка такива поредици от есета в един момент при мен неизбежно се превръщат в книги, сиреч, другояче казано, има да пиша по бъдещата си книга с условно заглавие било тирания на простаците, било диктатура на простаците, трето, замислил съм няколко теми за текстове по нравствени проблеми; четвърто, една започната книга си стои недовършена, тя беше за богатството и за забогатяването (зарязах я, принуден бях да я зарежа преди повече от 4 месеца), също имам и една отколешна книга за жизнените стратегии, тя пък е зарязана от много повече време, тъй че имам много работа; дори ми се ще да продължа видеокоментарите си по всякакви теми, включително и цели курсове лекции, и прочие. И ето, възниква коварният въпрос: какво тази сутрин да предпочета, с какво за започна? Щото има вероятност поради колебания днес нищичко да не започна и нищичко да не направя...
Хайде, ще започна с това, което стои най-отгоре в записките ми на моето бюро, ето тук, пред монитора: написал съм си две думички, именно консуматори и творци. И от това ми се налага да сътворя цял текст. Да си плюя, дето се казва, на пръстите, и да започвам, щото от двоумене полза няма.
Тия дни с учениците ми от 11 клас разговаряме по теми от раздел онтология, разговаряме по теми за битието. Онтологията е тъкмо учение за битието, пиша го за тия, дето не са чували тая философска думичка. Това са крайно трудни теми. Най-трудните от курса по философия, която аз водя с моите ученици, а и изобщо във философията, по принцип. Поставил съм учениците си в крайно тежка ситуация, сам не си представям как ще намерят достоен изход от нея. Знам добре, че повечето ученици ще се поддадат, ще се подхлъзнат към лесното, именно, ще намерят недостоен изход. Примерно, нямайки нужната настройка за сериозни занимания, каквито аз им предлагам, в един момент, не правейки нищо, да почнат да обвиняват мен за собствените си провали, а именно, да почнат да твърдят, че аз не им помагам, че ги оставям най-садистично да се мъчат, че не им подавам ръка, че не си върша "както трябва работата" и т.н. Защото те отколе са настроени да бъдат именно консуматори, а в никакъв случай не творци в ученето, в обучението. Аз пък се мъча да разруша този страшен стереотип. С крайно трудна работа съм се захванал. Комай отникъде не срещам и разбиране, да не говорим за подкрепа. Но да карам подред. Не ми се ще да се отдам на общите принципни размисли, ще ми се тоя път да бъда по-конкретен, да се движа плътно до жизнените реалии. Ще давам нагледни примери, с които да илюстрирам мисълта си.
Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" - сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! - онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците. Учебникът, да речем, е нещо като "пазарска чанта", пълна с продукти; учителят е нещо като готвач, който от тия продукти и суровини ще трябва да сготви "ухайни манджи", а пък учениците трябва да изсърбат тия манджи с апетит, явно така си го е представял оня, който е сътворил тази, да я наречем, "система". Училището е нещо като "обществена столова" или трапезария, където младите ходят да се хранят, да консумират всякакви там "духовни храни", предимно постни и загорели чорбалъци, яхнии, мазни "умствени баници", "мисловни пици" или "мекици", "дюнери" и прочие. То аслъ точно това се е получило де, само дето като ходят на училище младите съвсем не показват някакъв глад или жажда за разните му там "духовните манджи" и "питиета", дето любезните майстори-готвачи и сервитьори (учителите де), им поднасят с такива старания, но в същото време компенсират с постоянно дъвкане на ония, на другите, на обикновените закуски и ястия, примерно, знаете как е, разните му там пици, банички, дюнери, какво ли не; около всяко училище приятно и задушевно димят разните му там скари, кебапчийници, щото, знайно е, учениците са доста ящни, вечно гладни консуматори на тия храни, които постоянно преживят. Това - от една страна. Запазете го в ума си. Пак ще се върнем до тоя момент. Но сега да се върна на онтологията в моите часове по философия.
Та се чудя как моите ученици ще намерят достоен изход от ситуацията, в която съм ги поставил. Аз нищичко не ща да им давам наготово - тази е моята "преподавателска", или по-скоро "обучителна" стратегия. Всичко ученикът трябва да си го придобие сам. Дал съм им всички необходими за това условия; подготвил съм помагало, в което има всичко необходимо оня, който иска, да се порови, да потърси, да се ориентира, да се постарае да намери нещо истински важно или стойностно, нещо съществено, по неговото възприятие, и като му се роди някаква мисъл (аз това го наричам "извод", продукт на умствената или мисловната активност), да си го фиксира в тетрадката с няколко думи. А пък после, вече в час, да прочете тия свои изводи, там спокойно ще ги обсъдим, ще преценим успял ли е да намери нещо важно, стойностно, съществено. Обикновено съвсем не успяват, но радващо е, че има ученици, които схващат какво искам от тях и се справят; вярно, малко са, но има такива. Мнозинството, дето се казва, тъпее. Нищичко не правят. Аз пък и никого не ща да принуждавам. Привърженик съм на теорията, че насила хубост не става. Разчитам на добрата воля. Разбира се, постоянно убеждавам, че може, че трябва, че е добре да опитат, да се помъчат, говоря им, че няма нищо лошо в това човек да се помъчи, че е доста коварно и неплодотворно очакването, че като някой друг ти сервира всичко на готово, това е по-добрия вариант и пр.; лесното съвсем не значи, че е по-добро, напротив, истинско е трудното, което си успял да постигнеш сам, а не наготово; ето за такива едни очевидности им говоря. Уж ме слушат, уж на моменти кимат с глава, и ето, оня ден, оказва се, от един клас написали... жалба срещу мен, преподавателя си: аз съм им бил виновен, бил съм погрешен, бил съм грешен и грешник, аз трябвало да поема цялата вина за това, че нещата не вървят; трябвало да бъда сменен, трябвало да им дадат друг преподавател, според вкуса им и пр.
Да, и такива неща се случват. За разлика от други хора аз обаче приемам това за нещо съвсем естествено: имаме разминаване във вижданията, имаме нещо като "мирогледни различия", учениците и аз, техният преподавател, няма нищо лошо в това, напротив, то е съвсем естествено. Аз съм дръзнал да поема по значително по-труден, но затова пък по-верен, по моята преценка, път; аз съм заложил на свободата, аз съм направил така, че учениците ми разполагат с огромна свобода, а ето, видите ли, те възроптаха срещу това, разбунтуваха се срещу... свободата си, искат си, видите ли, тиранията, искат си привичното, добре познатото робуване: учителят да им дава всичко наготово, те да "консумират" разните му там знания и информации в готов, смлян, в подходящ за гълтане вид, те да бъдат нещо като примерни папагалчета, да, вярно, няма свобода, ала за сметка на това има сигурност, а така как е: витаеш в пълната неизвестност, уж си свободен, а изпитваш безчет безпокойства. Да, аз зная добре, че "Свобода - это страшная и опасная вещь" ("Свободата е страшно и опасно нещо"), това са думи на Достоевски, знам добре, че със свободата трудно се живее, че тя изисква поемане на огромни отговорности, знам също, че нашият сънародник, без да му трепне окото, е готов да я хариже на всеки, който ще му осигури известно спокойствие и удобства, а пък за такива неща като достойнство, като личност - кой ти мисли за тях в нашенски условия?! Знам тия неща, и въпреки това се инатя, не ща да превръщам учениците си в прости консуматори на готови, добре опаковани благинки, ставащи направо за гълтане, т.е. когато даже и зъби не се искат за да ги сдъвчеш, иска се само по-широчко гърло, сякаш сме не человеци, а... гъсоци!
Хайде сега пак да се върна до онтологията. Уж все се мъча да се върна, а все се отплесвам. Е, не се отплесвам чак толкова де, все пак се движа към ясната си цел, но правя разните му там обходи, щото пътят към нея е доста стръмен, а аз пък нямам... мисловен хеликоптер, с когото да литна право към края, към заветната цел! И така ето нещичко от това, с което занимавам учениците си в класовете, в които заниманията ни все пак вървят.
Аз, общо взето, също съм дефектен, не си мислете, че се мисля за нещо като "света вода ненапита" или за нещо като "светец". Аз пак не млъквам в часовете, подпитвам, задавам постоянно какви ли не въпроси. Чат-пат, когато учениците ме изнудят или ме подведат - на моменти те са и доста хитри! - аз разказвам разни неща, с които да засиля любопитството им. Понякога, не крия, съм си замислил нещо, като се сетя, им го казвам, за да ги заинтригувам. В такива моменти ме гледат с едва ли не зяпнали усти. Аз, като се вдъхновя, ставам добър оратор, знам, че не е добре да го казвам сам, но пък няма и толкова лошо човек да е наясно с онова, което умее. Разбира се, учениците, класът, трябва да ме предразположи и дори... подкупи, за да почна да им давам нещичко от даровете, които се крият в моята доста (може да звучи нескромно, но ще го напиша!), да в моята все пак доста богата философска душа. Рядко, ама не съм чак такъв скъперник, им подарявам някакви духовни дарове от богатата си философска душа - да го повторя, та да подразня тия, дето ми се връзват на приказките. Да дразни - това е част от призванието на философа. И ето сега какво им казвам на моите ученици, дето са успели да не подведат да им дам нещичко наготово, както те си го обичат. Но, повтарям, за да се случи това, трябва да се породи вдъхновение в душата ми, иначе няма как; иска се една доста приятна обстановка; няма ли я обстановката, нищо не се получава. Философията е не прост учебен предмет, тя е духовно общуване между свободни субекти-личности, тя е нещо като свещенодействие и тайнство, тук се искат ред условия нещичко да се получи. В условия като нашите, където простащината е водеща, дето тя е нещо като диктатор, правете си изводи доколко в нашите училища има условия за една такава наистина фина духовна дейност, каквато е философията. Та ето какво им казвам все пак понякога на моите ученици.
"Човекът е същество, към всичко привикващо." Думи на Достоевски. А пък Сартр има една постановка, която аз подхвърлям ей-така, уж между другото. Даже понякога карам учениците да си запишат някоя мисъл на философ в тетрадката. Примерно тази: "Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата". Или тази: "Съществуването предхожда и предопределя същността на човека". При всички други съществувания на този свят е обратното, именно същността, заложена в съответното нещо, предхожда и задава границите на неговото съществувание (което е прост израз на тази зададена същност), но при човека всичко е наопаки, сякаш с краката нагоре, същността е резултат, а пък съществуването е причината. Според това как съществуваш, какво съществуване си избрал, такъв ще станеш. Каквото правя, това и съм. Ако искам да стана добродетелен човек, трябва да се реша да почвам да правя добри постъпки. И в един момент сам ще сътворя себе си, своята същност на добър, на добродетелен човек. Важното е изходното, именно какво съм решил, моята идея, моята мисъл, моето съзнание е водещото. То конституира и задава моето бъдеще, моята участ и съдба са в моите собствени ръце. Никакви оправдания и извинения тук не помагат. За всичко си отговорен само ти. Точка. Има ли по-ясни от тия положения на сартровата, на екзистенциалистката онтология?
Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност! Недей да мърмориш че някой друг ти е виновен за това или онова! Недостойно е! Малодушно е! Никога не се оправдавай! Бъди достоен човек! Бъди свободен човек! Бъди горд човек! Бъди творец, не консуматор! Не чакай нищо наготово! От истината не можем да се спасим, тя винаги тържествува! Истината ни прави свободни! С нея никога не трябва да живеем в раздор! Лъжата е гибелно нещо! Самозалъгването е причината за тоталния жизнен провал на човека! И т.н., все в този дух. Ето, тия са опорните точки на моята философия, която съм разработил в ред "взривоопасни" учебни помагала, които системата, разбира се, не ще да признае, напротив, мъчи се от години да забранява - а пък мен да изкара "престъпник". Представяте ли си, аз съм човек, аз съм учител, който се мъчи да си гледа работата съвестно, с максимално творческо себеотдаване, аз съм човек, който работи от десетки години като вол, ден и нощ, който страшно много неща е успял въпреки всичко да направи и постигне с оглед обучението по философия да бъде на едно модерно, най-съвременно и дори бих казал световно ниво, и точно мен системата ме обявява за... "излишен", за "вреден", за "опасен", за "ненормален"! Ето, това е положението! Българска му работа, какво друго да каже човек?!
Но да оставим мен. Учениците са важни. Виждате ли те обаче как са опорочени и развратени от прогизналата от разврат система?! Те искат да са консуматори. Те се смятат в правото си да са консуматори. Творческите подходи, личностно центрираните методи на обучение, които аз им предлагам, биват оценявани едва ли не за ерес. За насилие над техните, представяте ли си, "човешки права" да бъдат безлични, да бъдат унизени, да бъдат... роби!!! Е, аз добре знам, че не всички ученици виждат в мое лице техен най-зъл враг, не, това изобщо не е така. Има ученици, и те съвсем не са малко, които възприемат доста позитивно това, което аз им предлагам, което се мъча да правя - въпреки трудностите и провалите. Има ученици, които ме насърчават. Има ученици, които са ми благодарни. Има ученици, които ме разбират. С които се разбирам и с една дума. В чиито очи гори все същият пламък. С които аз съм нещо като... "съзаклятник". И въпреки в общи линии враждебната среда с тях съвместно успяваме да продължаваме отчаяната си битка. Да, битка. Да, дори война, изпълнена с конфликти. Битка за личностност! Битка за съхранение и развиване на собствения ти личностен потенциал. Става дума най-вече за оня страхотен личностен потенциал в душите на младите хора, който коварната и безпощадна система пропилява без капчица жалост всеки ден. Е, това не бива да бъде повече допускано. Защото точно това е истинското престъпление: да се пилее без полза и смисъл личностния и духовен потенциал, вложен в душите на младите от нашия Творец, от милостивия и толкова великодушен наш Родител, именно Бог. Ето това прави престъпната, нетърпима развратена и порочна система. Която обаче мнозинството търпи, въпреки доказаните и очебийни всекидневни вреди. Въпреки пораженията, които нанася на младежта - бъдещето на нашата многострадална и окаяна нация.
Още един малък онтологически етюд ми се ще да разиграя. За да видите, че философията не е така безполезна, както на мнозинството се чини. Ония, които навремето са учили недоразумението, наречено "марксистка философия", дето са им пълнили главите с глупости за "материята" и пр., с основание смятат заниманията с такава една философия за губене на време. Но философията, автентичната търсеща и творчески разбирана философия съвсем не е това. Тя няма и нищо общо с всеки вид догматизъм. Най-отвратителното е именно догматизмът. Противоотровата срещу него е тъкмо творческият подход. Истината има мощен духовен заряд само когато е екзистенциално преживяна и почувствана. А нашето училище пълни главите на горките ученици по един изцяло догматичен подход не с друго, а само с догми. С изветрели, миришещи на оцет "истини". Ето затова младите хора у нас са така осакатени откъм най-важното: умението да мислят самостоятелно. Със собствените си глави. Да търсят истината. Да изследват. Да разговарят и с общи усилия да вървят към нея. Да се подпомагат. Нашето училище, уважаеми дами и господа, българи и българки, произвежда всеки ден духовни и умствени инвалиди! С най-голяма сериозност и отговорност ви го заявявам. Аз съм български учител с 30 години стаж вече. И университетски преподавател съм бил доста време. Повярвайте ми, знам какво говоря. Не си хвърлям думите на вятъра. Истината говоря. Тъжно е, знам, но е така. За жалост е точно така.
Та когато ме предразположат моите ученици да пофилософствам, им заявявам следното в тия толкова тежки часове по онтология с 11-ти клас, които тия дни водя. И заради които един клас, който, прочее, не умее заради неколцина... - хайде, да не ги обиждам, няма да ги нарека както заслужават, ами заради неколцина... дърдорковци, дето развалят обстановката постоянно - та значи един клас, който не умее да ме предразположи да философствам, се вдигна на бунт срещу собствената си свобода! Та като ме предразположат учениците ми, им казвам ето какво:
От нищо нищо не възниква, така ли? Не може да възникне нещо от нищото, така ли ви се чини? Нещо възниква все от нещо, дали е обаче така? Я да се замислим върху самата дума възникване? Или думата генезис. За да има възникване, не трябва ли да има сътворяване, и то не иначе, а от самото нищо? Щото ако нещо се превръща в нещо, трансформира се само, то тогава нямаме възникване, а имаме... преход, трансформация, промяна, преминаване от една форма в друга. В този последния случая нямаме право да говорим за същинско възникване. Ако всичко в този наш свят става все така, и то от вечни времена, ако има само преходи, но няма сътворяване, не се ли стига до цяла една поредица от абсурди? А именно, ето един: неизвестно защо, най-вероятно по чисто случайни причини от вечни времена си съществува всичко, както е и сега, което само се движи и пулсира, и вечно се повтарят все едни и същи неща и съществувания, а съвършено и принципно нови неща няма и не може да има. Не се ли обезсмисля всичко по този начин? Случайността, от която всичко се движи, не обезсмисля ли всичко?! Като сложим самото безсмислие, или абсурдът в основанията на всичко, какво ще постигнем в крайна сметка. Пак абсурд, нали така?
Да, но има и друг вариант: Бог е сътворил всичко от нещото в един великолепен, грандиозен творчески акт, достоен за такъв велик Бог, какъвто е нашият! Божията мисъл е така мощна, че ето, Бог, заявявайки "Да бъде свят!", мигновено твори тоя свят! Всичко бива подвластно на една такава грандиозна творческа мощ на Божията мисъл. В Божия разум е възникнал в един момент проект за свят, населен, примерно, с много живи твари, един прекрасен земен свят, увенчан с най-скъпото Божие творение, именно човекът. И Бог в същия този миг, пожелавайки такъв един чуден свят, го сътворява, понеже наистина Божията мисъл разполага с колосален творчески потенциал и заряд. Че е точно така ние имаме свидетелство: това, че и нашата мисъл разполага с един такъв творчески потенциал, вярно, значително по-слаб, но не по-малко възвишен. В съзнанието на изобретателя в един вдъхновен момент се ражда, проблясва един вид от нищото, една идея за бъдещето изобретение; той се чувства "бременен" с нея; в един момент, след време, след много усилия и пот, той ще роди идеята си, ще придаде битие на онова, което първоначално е било едно "духовно нищо"; по същия начин от нищото художникът твори своите картини, композиторът - своята музика. Философът - своите идеи, които тъпоумното общество приема първоначално с присмех. Или пък историческият деец, успявайки да увлече след дръзновената си идея много хора, успява в един момент да промени самата история, да измени хода и тенденцията й. Така стават тия неща. Ти сам, ако си "обикновен човек", би следвало творчески да се отнасяш със собствения си живот: всеки ден да сътворяваш нещо ново, да "извикваш" самия себе си - такъв, какъвто искаш да бъдеш! - от небитието, да се отнасяш творчески към всяко нещо, да не бъдеш прост изпълнител, консуматор, безволева пасивна вещ, а да бъдеш творец! Тази е нашата велика човешка участ. Всичко друго е измяна, подмяна, предателство, позор...
Ето на такива "лоши неща" уча учениците си. Понякога им изнасям такива речи. А иначе им имам доверие и съм ги оставил сами да се справят с невероятни трудности. Не ги жаля. а иначе винаги съм им "под ръка" и могат да ме питат за каквото си искат, да ме използват колкото им е угодно. Ако искат де, аз не обичам да им се натрапвам. Знам, че най-добрите сред учениците ми ще са ми вечно благодарни (не правя обаче всичко заради това, а защото просто си върша работата, смятам, че младите могат да имат полза от мен, но стига сами да пожелаят да се възползват), знам, че ще има мнозина, които няма да ме разберат и ще ме мразят, ще ме подиграват, ще ме смятат за смахнат и за какъв ли не, тяхна воля, аз на такива не ща да влияя никак. Пък и много не ми пука, че така мислят. Проблемът си е изцяло техен.
Искаше ми се повечко да поразсъждавам за толкова вредната настройка учениците да бъдат прости консуматори в училище. Но казаното, струва ми се, е предостатъчно. Всеки сам вече може да си направи длъжните изводи. Погрешна е толкова разпространената представа за "добър учител". Изцяло сгрешена е тази представа. Нали знаете каква е тя? Ето каква: той, нашият учител, или по-скоро нашата учителка - понеже в нашите училища се подвизават предимно дами, рядкост са такива идиоти като мен, които си жертват всичко, въпреки че са уж мъже, за да се посвещават на толкова неблагодарната учителска професия! - та нашата учителка, питайте сина или дъщерята си, те ще ви кажат точно това, е толкова добра, възхитително добра, тя така хубаво ни преподава, всичко ни дава наготово така разбираемо, приятно, ясно, просто се иска да си само една попивателна; и аз, представяш ли си, урока си го научавам направо в училище, още в час!!! Ох, колко съм щастлив или щастлива, зависи от пола на разказващия, че съдбата ни даде такава добра учителка! Няма съмнения при нея, всичко в нейния свят е ясно, подредено, класифицирано по рафтовете, ухайно сготвено, направо да сърбаш, да сърбаш, и то до преяждане! Това е положението. Е, имаме и един идиот Грънчаров, нашият учител по философия, който, представяте ли си, ни е оставил сами да се оправяме, сами да си подготвяме... ястията, поради което ний си оставяме предимно гладни в неговите часове, но това вече е съвсем нетърпимо! Трябва да се вземат някакви мерки, така не може повече да продължава!
Спирам дотук. Да, аз предпочитам учениците ми да останат съвсем гладни, да почувстват глада, защото това е предпоставка да им се появи апетит. А яденето идва с апетита. Знае се тази френска мъдрост. Щом се появи апетит, ситуацията коренно се променя. Важното е младите да огладнеят, а не да са така преситени, преяли като тлъсти свинчета консуматори, изпитващи вече отвращение към всякаква (има се предвид духовна) "храна" (щото онази, недуховната, а обичат толкова много че повече от това не може да бъде!). Щом огладнеят и ожаднеят, нещата вече ще си тръгнат и ще си отидат един ден по местата. Аз затова на моменти пиша и говоря, че е за предпочитане неученето пред сгрешеното, на невярна основа поставеното учене, че е значително по-добре непреподаването пред поставеното на невярна основа, пред сгрешеното преподаване. Дори неходенето на училище е значително по-добро и полезно нещо от стоенето в едно поставено на изцяло неверни основи монополно и несвободно държавно училище и образование. Да, такива кощунствени мисли си позволявам понякога. Защото знам, че като почувстват глад и жажда младите души, тогава те, разбира се, ще съумеят някак да задоволят глада и жаждата си. И тогава учителят ще може да им даде безценна помощ. Но иначе работите са крайно опорочени и омърсени даже. И затова изобщо не вървят.
Безсмислени неща съвсем не бива да си позволяваме. А образователната ни система е проядена отвсякъде от безсмислие. Това така повече не може да продължава. Но кой ли ти мисли като мен?! Кой ли се е обезпокоил? Не, няма такова нещо. Всички са така уверени в... копаенето в нищото, че човек се чуди на ентусиазма им. Безсмислието, в което си позволяваме да живеем като нация, ще ни довърши един ден; ако не се ужасим колкото се може по-скоро от него! И от себе си де, щото то, безсмислието, прозира не другаде, а в нас, в собствените ни души...
Няма коментари:
Публикуване на коментар