Продължаваме разговора си (чрез писма) с моята събеседничка E.I. - виж предишния ни разговор, публикуван под заглавие За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение - като този път разговаряме с няколкодневно принудително прекъсване; ето какво си казахме този път, засегнахме немаловажни, и точно затова така старателно отбягвани от съвременниците (и сънародниците) ни теми:
Здравейте! Благодаря Ви за времето, което отделихте за общуването ни! Започвате с това, че много неща бихте искали да ми кажете, което ми подсказва, че все пак разбирате начина, по който Ви пиша и казвам някои неща! Дано не се бъркам!
Първо искам да отбележа, че за първи път се интересувате от моята същност и задавате въпрос - какво ли всъщност съм аз и с какво се занимавам? Е…аз предпочитам за мен да не се говори нищичко!
Вашият възел от проблеми, който Ви стяга, е само отражение на неосъщественото минало, което и досега се опитвате да търсите в бъдещето, ако мога така да се изразя! Търсите го и искате да го осъществите! На прага сте! Много малка крачка Ви дели от това, което търсите! Наистина! Има само едно малко камъче, което Ви спъва винаги… и всеки път, спъвайки се в него, неосъзнали своята грешка, Вие го правите по-голямо, а то от своя страна Ви спъва все повече и повече… и така - докато не го преборите или то не погуби Вас! Затова внимавайте! Предвиждайте другите нива…
Според Вас във всеки от нас прозира общата българска съдба. Аз Ви питам - защо така мислите???
А за книгите Ви - те определено са Вашият динамит. Именно методът на преподаването, който аз поддържам… ако бях на Ваше място щях по същия начин да се боря учениците да достигат до същността сами!
Прочетох докрай написаното от Вас към мен… искам да ви отговоря, да Ви напиша отклик на всяко Ваше написано изречение, но… не мога… разстроих се… съжалявам…
“Нацията ни ще продължава да лази като... жена, която си е изгубила скъпоценна брошка и я дири, ровейки в някакво огромно бунище…“
Тук и аз мога да напиша, че усещам безчувствеността, в която ме потапят, понеже… не очаквах такива необмислени думи от Вас (защото по този начин поставяте под общ знаменател всички жени, а и подронвате техния авторитет!!!)… както и да е!
Има неща… доста фини… и не на всеки се отдава да ги усети и да продължи спрямо техните релси… Вие написахте:
“Чувството провокира мисълта...“ - това, г-н Грънчаров, е вярно и действащо като особен закон!!!
Свикнали сте на Змиите… съжалявам, може да съм жена, но страня от тях… не съм змия. Разбира се, винаги може да се съмнявате! Вашата интуиция ще Ви подскаже! Но отговорете ми тогава - какво е змията - избягваща змии?
“Но ето, сега още съм в един интензивен етап на живота си - след романтичния период на младостта, който е не по-малко интензивен, напротив, определено е значително по-интензивен. Затова работя като вол в тия години, ден и нощ, без никаква почивка. Бера плодове. И ги излагам на сергийката си. Който иска, нека да вкуси от плодовете ми. Дори съвсем безплатно ги предлагам (блогът ми)“
:-)))))))))))))))))) Много симпатично изказване… А дали Вие не искате с тези плодове да примамите някого? (Знам, че не е така… нарочно го пиша, понеже ме раздразнихте с по-горното си изказване, съжалявам… но ми стана неприятно и реагирам по начин, по който не искам, но нямаше как…)
И знаете ли - плодовете Ви не са нито стипчиви, нито горчиви, нито лютиви, нито кисели или сладки, нито даже безвкусни… Те са плод и комбинация на това ястие, което ще усетят и подберат, ръководейки се от Вашите "рецепти и съвети" евентуално хора, които се стремят към… … … … …
За съжаление не можах да Ви отговоря така както исках... а Вие в своя стил, така неизменен, ми написахте дълго писмо... написахте за доста проблеми на нашето общество... обрисувахте ги идеално. :-) Вашето Дар-Слово ще се впише много добре и за бъдещи порицателни филми, които липсват именно сега!!!
Знаете ли... г-н Грънчаров... аз... през цялата ни кореспонденция... каквато и да е била тя... искам да се нахвърля яростно към всички младежи и да ги попитам: "Кой беше най-щастливият момент от миналото ви?"
А ето сега моя отговор на горното писмо, който започвах два пъти:
Здравейте! Наистина трябваше да уточня за каква жена става дума, примерно "лекомислена", "глупава", "сребролюбива" и пр., така казано, просто "жена", наистина е крайно некоректно и нетактично от моя страна; приемете извиненията ми! Иначе ще Ви пиша по-късно, сега нямам време, днешният ми ден ще бъде много напрегнат (трябва да ходя по болници) Хубав ден!
Здравейте, сега вече ще се постарая да Ви отговоря по-пълно. Като този път ще се постарая да бъда кратък, понеже дългите словесни опуси, няма как, дотягат всекиму, пък и аз поставям хората в деликатно положение: даже и да им е интересно да четат, чувстват неудобство да признаят, че всичкото можеше да се каже със значително по-малко думи. Те, думите, са коварно нещо: винаги е за предпочитане да са по-малко. Това специално за философите трябва да е едно златно правило, спазвано безпрекословно.
Първо, не е добре това, че Вашата личност предпочитате да я държите в пълна тайна; щото по този начин, оказва се, ще говорим само за мен, моето пък, от друга страна, като се откривам и дори "разголвам" (душевно, разбира се) всецяло, почва да прилича на маниащина. Или на нарцизисъм. На мен ми се струва, че всекиму трябва да е интересна преди всичко собствената личност, ала ето, у нас хората мислят иначе: повече предпочитат да крият личността си. Не се издават. Аз това го възприемам и оценявам като неизживян недостатък, втълпен на народа ни от комунизма, когато именно хората бяха възпитавани да мислят, че личността, особено пък собствената, изобщо не била интересна. Нали помните прословутото: "Какво там значи някаква си личност?!" на Вапцаров, което така много се харесва явно на толкова много хора... както и да е, всеки сам решава как, кога, доколко и какво ще разкрива или няма да разкрива от личността си. Интересът пък към чуждата личност (в нашенски условия), чини ми се, е опаката страна на горното, на това, което току-що се опитах да поясня. Нормалното, струва ми се, е всеки да се интересува на първо място от собствената личност, като, безспорно, ние (не двамата с Вас специално, говоря по принцип), разговаряйки, взаимно се съизмерваме като личности, съпоставяме се, и само по този начин може да се откроят както различията ни, така и близкото, родственото помежду ни.
Да, обаче както я подкарах, се очертава да напиша цял трактат. А пък нямам толкова време. Трябва да опитам да продължа иначе.
Говорите (всъщност: пишете), че съм бил на малка крачка от това, което търся. А, както се казва, "дано", дано сте права. Само дето сам не зная какво точно търся де, но това е подробност. Много неща търся, разпилявам се, което значи, че е възможно и нищо да не постигна. Голяма работа: важното е търсенето, в него е истината! Блажени търсещите! Само цитирам, мисълта не е моя, въпреки че я споделям и тя се кипри на доста места в книгите ми...
Задавате по-долу хубав въпрос, именно този: Според Вас във всеки от нас прозира общата българска съдба. Аз Ви питам - защо така мислите??? Голяма тема. Аз съм се обосновал по нея в книгите си, примерно, в тия двете: БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие "Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността") и СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"). И в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството") много съм писал за тия неща. Всичко, което мисля по тия въпроси, съм казал и написал пределно откровено и цялостно в тия две мои съвсем непотребни за съвременниците ни книги. В резюме тук мога да кажа само това: няма как да е иначе, във всеки от нас, доколкото е човек и българин, се пречупва човешкото и българското, то тия, последните, иначе и не могат да съществуват, те са налични единствено в това как се проявяват при нас, милионите конкретни индивидуални съществувания. Ако искаш да разбереш живота на нацията си, разбери собствения си живот. Ако искаш да разбереш кой живот подобава за човека, опитай се да вникнеш в смисъла на собствения си живот, защото в твое лице за теб съществува именно човекът! Толкова е ясно и просто това! Съжалявам, че не мога тук да се разпростра и, както се казва, "обоснова", но ако проявите интерес, може още да поговорим по тия въпроси. На мен лично те са ми много близки. Аз всъщност всекидневно това правя: опитвайки се да постигна и изразя в пълнотата им собствените си реакции, аз по този начин, пречупено през тази призма, се стремя всъщност да разбера най-значимото и същественото в общия ни български, пък и не само, т.е. и човешки, живот. И не само аз, а това, чини ми се, го прави всеки човек, даже и да не го съзнава; повечето изобщо не го съзнават. И то може дори да е и за добро, щото иначе много щяха да се терзаят, а пък така са приспани - и спокойни.
Говорите за... змиите, кои са змиите?! Бихте ли го казала по-определено, щото мен ми е неудобно да предполагам. Няколко пъти говорите за тях, но не се доизказахте. На мен пък ми е неудобно да се представям винаги като някакъв самодоволен "всезнайко", ето, питам Ви сега: кажете ми, моля, нещо по-определено, за тия т.н. "змии". Моите предположения по темата засега предпочитам да си ги спестя. Първом Вие се изкажете. Много ме вълнува този въпрос. Аз също така съм срещал доста змии в живота си, та ми се ще да схвана правилно ли схващам тази дума. Прочее, не зная защо го казвам, но много ме е страх от змии, от ония, истинските де, уж са символ на мъдростта, а пък аз треперя даже само като си представя змия, камо ли пък да я видя реално, на земята, пред себе си! Е, виждал съм, и съм убивал змии. Има някаква дълбока онтологическа неприязън между човека и змията, която, знайно е, е добре показана от Великата Книга на човечеството, Библията. Не зная Вие четохте ли моите нескончаеми беседи с разни атеисти, които периодично възникват в блога ми? Вие лично вярвате ли в Бога? Какво е Бог за Вас? Ето, това за мен е една от най-вълнуващите ме теми, темите на живота ми. И на философията ми. Прочее, при мен философия и живот са едно и също нещо. Старая се да е така де, едва ли съм го постигнал все още...
А това, което казвате накрая в писмото си, то силно ме заинтригува: обръщате се към младите и им казвате нещо. За мен е безкрайно важно да разбера какво става в душите на младите, щото, не крия, цялата ми надежда за "оправянето на България" вече я свързвам само с тях. Разбира се, ние, старите (имам предвид себе си и такива като мен, поколението на Вашите родители и още по-възрастното; Вие сте към младите), би следвало да си изпълним мисията: да подпомогнем младите, да им предадем нещичко от горчивия си опит. Аз и с книгите си, и в преподаването, и изобщо, в общуването с млади хора, примерно, с моя син (той е горе-долу на Ваша възраст), се мъча да правя точно това: не да наставлявам младите, не да им давам съвети, а само да им помогна да осъзнаят по-ясно ситуацията си, да им помогна да създадат и да се почувстват в ония именно условия, които са предпоставка да изнамерят самостоятелно своите решения на проблемите. Не знам доколко успявам в тази своя съзнателно поставена задача, но всъщност, като се погледна, аз предимно това правя. Като философ и като вече зрял човек смятам, че това, така да се рече, ми е не само дълг, но и нещо като призвание.
Ами да спра сега дотук. Желая Ви хубав ден! Дано не съм Ви омръзнал с тия мои "празнословия". Както обикновено наричат писанията ми хората от дадена категория. Горките...
Няма коментари:
Публикуване на коментар