Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка

Докога в страна ни бащина ще вилней таз страшна простащина?!

(Радой Ралин)

Майчице, налага ми се да пиша днес цял един доклад! Или нещо като „доклад” де, щото моите доклади обикновено се превръщат във философски есета. А темата ми е по един крайно щекотлив и сложен въпрос: как да се реши проблема с дисциплината в училище. Много имам да казвам по този въпрос, много наблюдения, изследвания, анализи имам, а сега трябва всичко да обобщя и да сведа всичко в един кратичък, за предпочитане, доклад, който искам да изпратя до институциите от различни нива. И ми се ще той да бъде в помощ на всички, които са заети с решаването на този въпрос: учителите в училищата, администраторите в образованието, родителите, дори самите ученици, защото, колкото и да ви изглежда чудно, оказва се, че без съдействие от страна на самите заинтересовани – учениците, младите хора – този проблем никога няма да бъде решен. Както и да е, и така, запретвам ръкави и започвам; Бог да ми е на помощ!

Предпочитам да се предпазя от общо говорене и писане и ще се постарая да бъда съвършено лаконичен и аналитичен; ситуацията е ясно каква: тежка, пределно тежка, катастрофална даже. Най-големият проблем по моя преценка обаче са напълно неверните, погрешни представи, с които са обременени всички до един участници в този процес; тази е причината да няма и да не може да има някакъв съществен напредък в търсенето на ефективните решения. Всички са объркани, стискат зъби, мъчат се, а работите не вървят и не вървят; възниква усещането, че се копае нещо като тунел под земята с оглед да стигнем и открием… Америка – като прокопаем на ръка, с кирки и лопати, съвсем по социалистически, цялото земно кълбо!

Най-опасното е обаче, че всички се стараят да държат в тайна случващото се: тъкмо заради неверните представи, на които се робува. Ако един учител даде подобаваща гласност за това, което се случва в часовете му, рискува да бъде обявен за... негоден, за неспособен да се справи с проблема! Затова всички крият реалните проблеми и всеки се старае да се представя за "добър учител", който сякаш владее някакво "секретно магическо разковниче", тайнствен ключ, отключващ всички ключалки, благодарение на който е успял да реши, в частност, и проблема с дисциплината. Вероятно всеки си има някакви инструменти, на които разчита, в това няма нищо лошо. Но има и дотам извратени – да, не се боя да употребя тази дума! – учители, които без капчица неудобство заявяват: "Аз пък нямам никакви проблеми с дисциплината на учениците! Абсолютно никакви! При мен всичко тече по мед и масло! Аз съм велик(а) майстор (майсторица) във владеенето на класа и в справянето с всички проблеми, дори и с простотията!". Има и такива учители. Не са малко дори. Сами си правете сметка какво означава да се държиш така. Аз ще си спестя анализа. Лесно е да се проумее същината на едно такова пъчене и самохвалство...

Във връзка с казаното се налагат следните изводи:

1.) Глупаво е да се държат проблемите "под похлупак" с оглед да не би, не дай Боже, администрацията да си помисли нещо лошо за мен като учител! Страхът някой да си помисли "този е слаб като учител щом не умее да владее положението в класа" е крайно неразумен и вреден; показният бабаитлък на учители пък е твърде неуместен;

2.) Винаги трябва да се дава пълна откритост и гласност на онова, което се случва реално в часовете – за да се очертае точната картина на положението; това означава, че всеки учител е длъжен да документира всяка, абсолютно всяка проява на ученик, разминаваща се с нормите за добро, за приемливо поведение; веднъж документирана, тази реална негативна проява в никакъв случай не бива да остава без никакви последствия;

3.) Когато е налице системно арогантно поведение на даден ученик или на група от хулиганстващи в клас ученици, с поведението си правещи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, трябва да се вземат неотложни ефективни мерки за озаптяването на тия ученици; трябва да се възприеме, че лошото, грозното поведение на дадени ученици в дадени часове не е проблем на съответния учител, който преподава в този клас, то е проблем на самата институция; ако институцията не прояви непримиримост в решаването на проблема, ако покаже безсилие или подценяване на проблема, ако в лицето на администрацията възприеме удобната теория "Всеки да се оправя както може!" или "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се!", то това неизбежно води до възникване на ситуация на безвластие, на анархия, на безнаказаност, на всепозволеност;

4.) В решаването на всеки конкретен случай на недисциплинирано и грозно поведение на ученик или на група ученици трябва да се осъществи действено взаимодействие и смислена координация на усилията на всички реални участници в училищния живот: на първо място класът като цяло (решаващ всичко фактор в едни демократични отношения), класният ръководител, администрацията (факторът, разполагащ с реалната власт), педагогическият съветник (психологът), общността на родителите; не се ли осъществи такова едно действено взаимодействие, остане ли се на удобната теория всеки да се оправя сам и както може, проблемите с дисциплината никога няма да се решат, напротив, ще се влошават с всеки изминал ден;

5.) Недопустими са: престъпното безразличие и безхаберие, търпенето на издевателствата, преструването, че "проблеми всъщност няма", а ако има, те са проблеми на "лошите, на неспособните учители", насърчаването проблемите да се крият и търпят до безкрайност, "замитането на проблемите под чергата или под килима", държането им под похлупак, за да не би, не дай Боже, да разбере за тях администрацията и да си направи "лоши изводи" за съответния учител, показният бабаитлък на "героичните и самоотвержени майстори" в авторитарното справяне със ситуацията; "подливането на вода" от страна на учител спрямо друг учител, от страна на администрация (директор) спрямо учител(и) и пр.; за жалост, такива абсурдни прецеденти се случват в живота, което е симптом за ширещата се анархия;

6.) Трябва да се осъзнае, че когато ученик си позволи да се държи грозно и арогантно с учител, той отправя страшно предизвикателство спрямо самата институция, която бива олицетворявана от учителя; проблемът следователно не е "личен проблем" на съответния учител, а на цялата институция; ако институцията не подкрепи с цялата си власт учителя, ако го остави да се справя и да търси изход сам, това означава, че институцията дезертира от своята същностна възпитателна роля и функция; за жалост, това е честа практика: различните нива на институцията са склонни да си прехвърлят "горещия картоф" или "топката", позволяват си да играят нещо като тенис, а това за сетен път насърчава безотговорните ученици, усетили безсилието на институцията, да продължат да се гаврят с нея - в лицето да учителите най-вече, на кой друг, особено пък на по-човечните, на по-либералните, на по-неавторитарните сред тях;

7.) Недопустимо е представители на администрацията да говорят (както често се случва), че било имало "лични" или "личностни" конфликти между еди-кой си учител и еди-кои си ученици; такова едно говорене е израз на скандално невежество и показва крещящо неразбиране на сложността на ситуацията в съвременни условия; "лични" по характер конфликти между учител и ученик по принцип не може да има, понеже учителят като учител се изявява не в лично качество, а като лице на самата институция, ученикът като ученик - също; "личното" и "личностното" в едни такива строго специализирани отношения няма как да е водещ момент, то винаги е на заден план и е пречупено през призмата на педагогическото взаимодействие, което именно е водещото; педагогическото отношение винаги е личностно обагрено, но този момент е подчинен и стои на заден план, той не и не може да е водещ; учителите, които не съзнават това и си позволяват да флиртуват с учениците с оглед на собствения, личния комфорт, рушат естественото отношение педагог-ученик и по този начин неизбежно започват "да подливат вода" на другите учители, което е крайно неколегиално;

8.) Ако не е налице пълно единство и цялостно единно взаимодействие от страна на всички участници от страна на институцията в т.н. "конфликтни ситуации", именно между учителя, в чиито час се е случило произшествието, другите учители, които преподават в същия клас, класния ръководител, педагогическия съветник (психолога), директора или представителя на администрацията, класът като цяло, по-специално групата на отговорните, съзнаващите интереса си ученици, то в такъв случай реалните участници в процеса сами си отрязват шансовете за справяне със ситуацията;

9.) Тежките реални проблеми с дисциплината и с арогантното поведение на хулиганстващи и недисциплинирани ученици на практика се дължат на липсата на взаимодействие и координация на изброените участници и звена в рамките на институцията, т.е. на практика се стига до абсурдното положение самата институция (организация), заради бездействието и неорганизираността си, не само да провокира затягането на проблема, но и на дело да насърчава вилнеещите хулиганстващи и недисциплинирани ученици; от което следва, че осъществи ли се на практика препоръчваното взаимодействие и координация на усилията, проблемът ще бъде решен – или намален, притъпен в поносима степен;

10.) Безспорна истина и аксиома е, че правилата на самата организация (представени в т.н. „Правилник на училището”) трябва да се изпълняват безпрекословно от самата нея, в противен случай организацията сама слага динамит под своите основания, под своите темели; ако организацията сама дава пример в неспазването на собствените си правила, то с това тя сама провокира неспазването на същите тия правила и от самите ученици; респективно, ако организацията или институцията се захване с това безпрекословно да спазва собствените си правила, това неминуемо ще доведе дотам, че всички участници в процеса ще се видят принудени да започнат да спазват правилата; законът, законността са гаранция за спазването на правата на всички – и за уреждане на отношенията на приемлива, човечна, съвременна основа;

11.) Не бива да се залага на нито един отделно взет метод за т.н. „педагогическо въздействие”, а само на всичките в тяхната цялост; т.н. „метод на убеждаването” може да бъде ефективен само ако е подкрепен от метода за налагане на справедливи и строги наказания на провинилите се; всеки трябва да знае, че ако си позволи лукса да не спазва някое правило, го грози незабавната санкция на закона; а законът не бива да е милостив, а справедлив, пък и макар да е хуманен; когато се установи неотвратимо действащ механизъм провинение-наказание, тогава именно съблазънта (изкушението) да се нарушава закона ще бъде притъпена или направо попарена;

12.) Огромна е ролята на властващото звено в организацията, нейната „глава”, именно ролята на администрацията в лицето на директора; това звено трябва да излъчва аурата на строгост и справедливост, на безкомпромисно защищаване на коренния интерес на всички участници в процесите и на самата образователно-възпитателна институция; липсата на яснота, на добре осмислена и разумна, при това действена, именно ефективна стратегия и политика за решаването на проблемите във всички области на училищния живот води до дезорганизация и деморализация на самата организация, т.е. е предпоставка за развалата й;

13.) Разумно е към директора да съществува овластен от него чрез делегирането на права помощен орган по решаването на визираните проблеми около дисциплината на учениците; т.н. „комисия за борба с противообществените прояви” би могла да изпълнява тази функция, стига да преосмисли идеята и инструментариума си; тя трябва да играе ролята на нещо като „върховен трибунал”, който да съди и да решава най-тежките конфликтни ситуации, чрез призоваването на провинилите се, даването на възможност да се защитят и пр.; от само себе си се разбира, че е добре да се промени и актуализира наименованието на самата комисия; нейният председател следва да бъде с ранг на помощник-директор, комуто директорът е делегирал властта си по решаването на проблемите в тази сфера;

14.) Административният метод обаче не е панацея в съвременни условия; той трябва да бъде подпомогнат чрез включването на ресурса на нравственото въздействие, нравственото проповедничество, наставничество, възпитаване и убеждаване; учителите като цяло спешно следва да преминат вътрешен курс по ефективно нравствено наставничество с оглед да осъзнаят най-често срещаните грешки (имащи злокобен бумерангов ефект) в тази фина духовна област, по която просто няма как всички да сме „природно надарени” и вещи, а по която не само можем, а сме длъжни да се развиваме и доусъвършенстваме постоянно; ресурсът на психологическото въздействие също следва да бъде използван в пълна мяра; тук също се правят безчет недопустими грешки, резултат на усвояването на неверни и дискредитирани остарели представи и стереотипи; нуждаем се спешно от усвояването на новостите на световната и авангардна съвременна психология, без което сме осъдени на неминуем провал в усилията си да овладеем кризисната, направо катастрофалната ситуация;

15.) Разбира се, няма рецепти, които да са ефективни за лечението на всяка болест и на всеки един заболял организъм; основните принципи в търсенето на ефективни решения във всеки един конкретен случай са: конкретност, съобразяване с индивидуалностите и на учителите и на учениците, творчески и иновативен подход, свещено право на новаторство, свободолюбие, толерантност; човечност, безусловно уважение към човешкия морал, законността, ценностите на традицията, на завета на предците и т.н.

Ще спра дотук. Горното нека да се схваща като предизвикателство или просто като покана за разговор по тия проблеми. Това са нелеки проблеми, нека да имаме благоразумието да не ги подценяваме. Някои, убеден съм, ще кажат: от тия проблеми нека да се интересуват ония, които имат проблеми с дисциплината, ала ний, понеже сме се справили и се справяме бляскаво с тия проблеми, понеже съвсем нямаме проблеми в тази област, няма смисъл да се интересуваме от тях, за нас тук няма загадка! Добре, нека да си мислят така.

Но аз бих си позволил все пак да поставя въпроса ето как: щом сте така напреднали, щом сте разгадали всички тайни, защо тогава не благоволите да ги споделите с нас, търсещите, с нас, лутащите се, с нас, дето не сме облагодетелствани от Създателя с такива велики таланти като вашите?! А, мили ми щастливци, дето нямате "абсолютно никакви проблеми", защо не благоволите да споделите частици от безценния си опит с нас, несведущите, с нас, нещастните?! И още нещо бих дръзнал да кажа, понеже, знайно е, съм със скверен характер, чут-прочут съм с това, че умея да настройвам хората срещу себе си чрез казването в очите им на "неудобните истини": хей, хора, опитайте се да се вразумите поне малко, замислете се дали вашият проблем не е точно този, а именно, че си въобразявате, че нямате проблеми?! Крайно опасна е една такава самонадеяност: да си мислиш, че нямаш проблеми; тя означава, че просто не съзнаваш проблемите си!

Да, голям, най-тежък, фатален направо проблем е да се поддадеш на илюзията, че нямаш, представете си, никакви проблеми! Живият живот е преизпълнен с какви ли не проблеми. Имайте благоразумието да ги забележите, имайте доблестта да ги признаете. Не се самозаблуждавайте, че нямате никакви проблеми. По-специално в тази област, именно в областта на нравственото възпитание на съвременната младеж – щото този е фокусът, в който се пречупва анализирания проблем с дисциплината – да каже някой, че е преуспял и няма никакви проблеми е, позволете ми да отбележа, твърде тъпичко…

И много ви моля още нещо: не се мислете за непогрешими! Няма по-глупаво нещо от това, имайте го предвид, ето, казвам ви го пределно ясно и категорично. Ето аз, примерно, не крия, че постоянно греша. Даже умишлено се старая да греша с оглед да бъда гъвкав, да провокирам, да дразня. Това се определя от призванието и мисията ми на философ. И да ви кажа: не се срамувам от това; да, съвсем човешко е да се греши. Даже това, че ви пиша този доклад, може да е грешка, но какво от това?! Аз нали казах какво мисля, на мен нали ми олекна на душата, пък вий ме обявете пак за "грешник", какво от това?! Оня, който не мисли, който нне търси, който не работи, само той е застрахован от грешки, ала аз светец да съм не ща. Мерси, не ми отива на главата аурата. И ангелче да бъда не ща. Срамувам се от крилцата, пък имам и алергия от перушината...

И още нещо да добавя: няма такива неща като "индулгенции за непогрешимост", които се определят от мястото на тоя или оня в йерархията; стигнало се е дотам, че у нас се смята, че "старшият учител" мисли винаги "по-добре" от "младшия", "главния" от "старшия", а пък г-н директорът, естествено, е винаги и за всичко прав; да не говорим за г-н Инспектора и за г-н Министъра, които, естествено, са непогрешими директно като римския папа или като аятолаха на Иран. Простотии са това, моля ви се, имайте предвид и този фин детайл, който е обаче така вреден. Мислете със собствените си умове и никога не се оставяйте да бъдете жертва на тая абсурдна казармена или унификационна представа за училището. Съвременното училище не е и не може да бъде казарма, ерго, залагането на казармените методи е анахронизъм - и ефектът от това е изцяло бумерангов. А е факт, че категорията на "непогрешимите" учители, ония, дето били нямали "абсолютно никакви проблеми", е обременена обикновено с такива дози казармен авторитаризъм, че повече от това не може да бъде. Толкоз. Спирам дотук, да не кажа нещо излишно.

Битката за решаването, за търсенето на верни и работещи решения по изнамирането на изход и справяне с т.н. проблем с дисциплината в училище е частен случай на по-общия проблем за търсенето на някакви противодействия и оказването на съпротива срещу ширещата се арогантна простотия, която в социо-културен план ни залива отвсякъде. Учениците, няма как, са носители на разпространените в обществото като цяло, господстващи „културни” модели на поведение, а пък училището е арена, където се сблъскват две култури: исконната духовна и традиционна нравствена култура на човечеството и съвременната мутренска и менте култура на чалгата и на простащината, която, за жалост, е твърде влиятелна и дори господстваща у нас. Нещата трябва да се схващат в подобаващия общ контекст. Когато един ученик си позволява просташко държане или грозни изцепки в час спрямо съучениците си и по-специално спрямо учител, той всъщност оказва грубо предизвикателство спрямо оня културен модел, на който от векове е олицетворение учителят, а и училището като цялост.

Духовността и бездуховността в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка. Ако училището като институция дезертира от призванието си да бъде люлка на духовността и страж на морала, ако прояви малодушие и не изпълнява упорито ролята си да озаптява простащината, ако е безсилно спрямо арогантното поведение на някои самозабравили се типични представители на господстващата в обществото чалга-„култура” на нравствения нихилизъм, аморализма, безсрамието и безпардонността, та значи, ако училището, а в негово лице и общността като цяло се примирят с тия така нагли предизвикателства, то това означава, че в един момент обществения организъм ще загуби изцяло съпротивителните си сили, имунитета си спрямо грозното, лъжливото, злото и пр.; това пък в своята съвкупност ще означава пълна капитулация на духовността пред простащината, на човечността пред обезчовечаването, пред израждането и пред подивяването…

Ще си позволим ли лукса да се затрием като човешки същества и като нация чрез оставянето си на една такава духовна смърт, чиито конвулсии вече все по-зримо се усещат?!