Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата...

Моята толкова приятна събеседничка от Фейсбук г-жа E.I., с която преди време започнахме един разговор около проблеми на образованието и духовния живот у нас, оказва се, ми била отговорила на последното писмо, ала аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, явно не съм забелязал това; и ето, аз чаках отговора й, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм я разочаровал с моите философски недомислици и тя е решила да се оттегли безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче получавам напомнящо съобщение от нея, с което ме пита как съм, дали съм добре - и защо не съм й отговорил още на писмото; зарадвах се, ето писмото й, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до събеседничката ми:

"... Всъщност философът трябва да умее да чувства нещата според мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвкавост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си."

Все така мъдро се изразявате! Отново ми написахте толкова съдържателни думи, т.е. сентенции направо, което аз разбирам и виждам от онзи ъгъл, през който гледате Вие! Единственото, което не ми харесва, е може би това, че Вие през цялото време повтаряте и явно се стремите от нашата дискусия да се възпроизведе диалог, достижим до другите... Разбирам Ви, че желаете други хора да вникнат в мисълта Ви, във Вашите прозрения, но мен лично това малко ме дразни... аз не искам нашата дискусия да е достояние за всички... или поне някои мисли, смятам, че би трябвало да си останат "инкогнито", понеже те... няма и никога не биха Ви разбрали - и Вие го знаете! Да, може би мислите, че съм млад представител на обществото и Ви уверявам, че изобщо не сте изостанали, именно те са изоставащите и нежелаещи даже да осъзнаят своята стремглава деградация... А мен не ме възприемайте като млада, опитайте се да си представите, че съм жена на 50 години.

Разбирам Ви напълно, че когато усетите портал за истинско събеседване, Вие се открехвате и искате подробно да изразите мисълта си и Ви уверявам, че въпреки дългите Ви писания никога не сте написали нещо излишно и точно обратното - винаги е интересно да прочета всяко Ваше изречение! Но - както сам се опитахте да се коригирате с лаконичността и ефективността на есенциите на великите философи - така и се постарайте да го направите! Ето, аз Ви отговарям със закъснение понеже нямах възможността по-рано да го направя! Винаги има смисъл от диалог! Вие го казахте и аз съм на същото мнение! Без значение кой на каква възраст е! Единият учи другият на нещо и обратно - това е цикъл на междуепохието. :-) Обичам неологизми. :-) Разбирам Вашия устрем да се опитвате да предразположите младите сами да достигнат до своето АЗ!

И престанете да мислите в насоката, че между нас ще се получи добра поредица от мисли, диалог, дискусия или обсъждане на каквото и да било... в смисъл... всичко това се получава в общуването ни, но не искам да го възприемате така! Аз исках да си пишем по друг начин... не в името на другите с цел да ги просветяваме в нещо, за което даже нямат усета... аз исках да си пишем с Вас малко по-приватно... но явно Вашите цели са други, надявам се не сте напълно обладан от тях защото това ще Ви прави винаги нещастен!

Предлагате аз да поставям "проблема" на обсъждане... добре... хрумва ми... Идеята за 6-тата раса, децата-индиго, непреживяният Край на света... цялата вселенска информация, която е достъпна за малцина хора на земята, които виждат минало и бъдеще... на какви ли честоти и сензорни връзки с космическата информация все пак е способен човешкият мозък, а може би-душа... Аз имам много идеи и любопитство, а и усет за различни теми, които са извън човешките, както и в човешките способности теми. :-)

Как сте Вие иначе? Как се отнасят към Вас на работа?

С уважение - Е.И.

П.П. Не мога да се сдържа и искам да Ви напиша още два реда! Понеже виждам, че сте борец за истинското и за труднодостъпното за всички провидение към онова, което искате да им покажете и да им улесните пътя, ще Ви напиша едно:

"Не хвърляйте бисери в краката на свинете! Те ще си останат свине, а вашите чисти бисери ще бъдат потъпкани в калта! Не измъчвайте себе си, не се тормозете, не се впрягайте в името на нещо, което е плевел, която е толкова многобройна, даже безкрайна и не бихте съумели да я изтръгнете, колкото и да искате! Дайте си спокойствие, приемете действителността на полето с плевели и не се борете с тях - защото те ще погубят ВАС!!! А Вие не искате това!!! Те отдавна се опитват да Ви погубят защото не сте като тях, защото никога и няма да бъдете като тях! А това ги дразни! Плевелите не обичат чистата вода... те обичат да си растат на посоки, увивайки се към чужди хора, мисли... и да усукват нещата по своя си тертип, обладавайки истинската продуктивност на природата, обичат да задушават и убиват... те са като хлебарките - издържат всички "климатични"(емоционални) катаклизми и пак оцеляват... защото не са на онова по-фино сензорно и душевно ниво, на което сте Вие!

Затова САМ се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя - там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други - там, където ще се чувствате добре и истински - това, което сте!!!

Отговорете ми на нещо забавно: Представете си, че сте в банята и погледът Ви се спира на една плочка: Какъв цвят виждате подред в 4-те й ъгъла?

Здравейте! Какво става с Вас?! Не отговаряте? Притесних се, не знам какво се случва с Вас!!!!!!!!!!! Отговорете ми, моля Ви! Не Ви познавам, но някакси ми е некомфортно за това, че не отговаряте! Искам да се чувствате добре, да сте в добро физическо и духовно състояние, наистина! Аз съм с Вас, подкрепям Ви!!!!!!!!!! Наистина!

Здравейте, Е.,

Първо искам да Ви се извиня за това, че не Ви отговорих до този момент. Ще Ви кажа съвсем искрено причината за това: аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, не съм забелязал светването за ново съобщение в лентичката отгоре на страницата ми във Фейсбук; и ето, аз чаках отговора Ви, чаках, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм Ви разочаровал с моите философски недомислици и сте решила да се оттеглите безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче открих напомнящото Ви съобщение, с което ме питате как съм, дали съм добре – и защо не съм Ви отговорил още на писмото; зарадвах се, ето сега сядам да Ви отговоря. Така стана всичко, моля да не си мислите, че съм бил засегнат нещо от писмото Ви, че съм замълчал, понеже съм решил да се оттегля от кореспонденцията ни; не, не е така, причината, да го наречем така, е моята разсеяност – пък и потопеността ми в толкова много други неща: писане, преподаване, издателска дейност, направо изнемогвам от работа, ако щете ми вярвайте, така е.

А сега ето и моя отговор. Поставяте твърде интересни проблеми, по които си заслужава да се помисли и повече. Но аз съм такъв, отговарям винаги спонтанно, вярно, често правя грешки, но поне пък винаги казвам каквото мисля „на момента”, както се казва. Прекаленото обмисляне може и да е полезно, особено за философите, ала аз не съм от този философски тип. Нещо не ми е по вкуса, не знам защо.

Това за моята наклонност да пиша и да изразявам мислите си не само към Вас лично, а един вид към… човечеството, към читателите на блога ми, това, признавам, наистина е доста дразнещо, точно така е, да, точно такова е! Напълно Ви разбирам и си представям как аз бих се чувствал на Ваше място: най-вероятно бих се ядосал, понеже това си е чиста проба маниащина, какво друго да е: той, видите ли, не ще да си пише само с мен, той винаги гледа да пише за… човечеството, егати идиота!!! Ами пиши си тогава бе, само че без мен, щото на мен ми е обидно, че се опитваш да ме употребяваш по този начин, а пък аз съм все пак жив човек, не е приятно да бъдеш използван и употребяван! Да, така бих се почувствал и бих реагирал дори по-остро, отколкото сега пиша. Наистина е много дразнещо моето поведение, съзнавам това! Права сте да реагирате така, дори Ви се възхищавам колко дискретно показвате обидата си, напълно заслужена, впрочем. Да, аз се отнасям по обиден за Вас начин, фактически използвайки Ви за събеседник, и то в една поредица от текстове-беседи, която, ако се продължи известно време, би могла дори да се превърне в нещо като… книга, защо не?! И двамата събеседници да бъдат съавтори, виждате ли колко съм опорочено от това проклето писане, та винаги гледам в тази посока: да се направи нещо по-значимо, по-полезно, да има по-голям смисъл отколкото, дето се казва, да си чешем само езиците, в случая – върховете на пръстите си, щото пишем, а не говорим. А аз, като пишещ човек, и то пишещ не от вчера, съм опорочен до крайна степен: излиза, че за да не отидат „безценните ми мисли” на вятъра, всичко публикувам в блог, та да ощастливя човечеството с тях, виждате ли колко извратено е това?! Така е, извратено е, но защо го правя все пак? Ами защото съм… как да кажа???... ами правя го, защото наистина съм голям извратеняк. Прочее, т.н. писатели, като са писали навремето писма до разни хора, дори и без да са писали „за публикуване”, пак са писали, един вид, преди всичко за човечеството, а не конкретно и само до конкретния адресат. Аз смятам, че този порок е неостраним. Щом даден човек е решил да си пише с… говедо като мен, именно с пишещо говедо, той няма как да се спаси от такава една евентуалност да бъде използван, за да се обръща пишещият към читателите си, към публиката, към човечеството изцяло.

Знаете ли какво ще Ви кажа в тази връзка: няма спасение от това, дори и да си обещаем, че ще си пишем само ей-така, за двамата, това винаги ще си присъства и между нас ще има един трети човек, т.е. читателят. Няма как това да се избегне според мен. Не може да се избегне. Дори и нищичко да не публикувам занапред от нашите текстове, Вие откъде ще знаете, че аз няма да си оставям едно копие от писмата, ей-така, за всеки случай, за да не се изгубят съвсем „безценните ми мисли”, и тогава каква е разликата, че това не е публикувано веднага? Никаква. Защото един ден ще се публикува пак, именно, когато „писателят Ангел Грънчаров” все пак пукне, а пък човечеството, да предположим, изпита един позакъснял интерес към тоя нещастник, който ще си умре с издадени от него самия книги, които най-вероятно ще бъдат изядени от мишките в складовете, така и така непипнати от ръка на читател, защото, не зная дали съм Ви казал това, моите книги са удостоени със специалната чест единствени изобщо да не стигат до книжарниците, не знам защо е така, но имам тази специална чест, държат книгите ми арестувани в складове и борси, майната им, но е самата истина това!

Та това е. От друга страна аз наистина си търся събеседници, понеже страшно много си падам по хубавите, по смислените разговори и диалози, в които се обсъждат наистина важни въпроси. Да, обаче не намирам такива събеседници, рядко намирам такива събеседници, като намеря такъв събеседник, го използвам колкото мога, водим дълги и хубави разговори, в резултат на които горкият мой събеседник обикновено… капва от умора, а най-вероятно и от досада, и обикновено изчезва яко дим, изчезва в небитието! Даже и мои приятели-философи много се стараят да не влязат в такива диалози с мен, щото сякаш само аз съм останал на този свят, който да обича толкова хубавите и смислени разговори по наистина важните теми. Да не говорим колко много съм омръзнал по тази линия на горките мои ученици и студенти навремето, когато работих в университет! Та това е положението. Търся си такива събеседници, като намеря някой, го използвам колкото мога, „изстисквам” го безжалостно както се изстисква лимон, „изпивам сока”, дето се казва, а оня, изнемощял, изчезва някъде в небитието, а пък аз тръгвам, като вампир, да си търся новата поредна жертва. Ето, в момента такава една жертва сте Вие, съжалявам, такава Ви е била съдбата, с нищо не мога да Ви помогна!

А темите и въпросите, които поставяте за обсъждане, може би са чудесни, ала аз в момента специално не мога да подема разсъждение по никоя от тях, иска се явно специална нагласа; ще видим в бъдеще как е, е сега в писмото си поставяте толкова много важни неща, че искам още малко да попиша, докато всичко изопача – доколкото и както умея.

Лошото е, че разговора ни мина изцяло около моята „специална” и „суетна” личност, а това ме кара да се чувствам неудобно. Примерно, много бих искал да поговорим и за Вашата личност, не само за моята. А иначе сте напълно права за това, че аз винаги ще си бъда нещастен, че продължавам да правя крайно глупави грешки да хвърлям на свине бисери, това, което сте написала за плевелите – за „човеците-плевели” – е превъзходно, във възторг съм, много добре сте го казала, така е, да, точно така е! Но, уви, мъдрият съвет, който ми давате, а именно този

Затова САМ се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя - там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други - там, където ще се чувствате добре и истински - това, което сте!!!

уви, за мен е изцяло непостижим, нищо че е така разумен и правилен. Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата, по-голямата част от тях, допускам, съвсем може би неоснователни, пресилени, излишни, не знам си какви още, да, такива са, но ето, владеят душата ми, а аз не мога да се абстрахирам от тях, оставам си в техен плен. И така ще е най-вероятно завинаги, докато съм жив. Какво е това моето? Маниащина? Суетност? Какво ли? Знам само едно: не се преструвам. Истинско е. Не лъжа. Така чувствам нещата. Изглежда такава ми е била съдбата – да бъда такъв, какъвто съм! – и от съдбата си човек, явно, съвсем не може да избяга. Изглежда е така. Де да можеше да не е така…

Ами това е засега. Пак се олях. Много дълго стана, а не исках да е така. Дали да публикувам Вашето писмо в блога и моя отговор до Вас – Вие кажете. Вие решете. На мен ми е общо взето, както вече писах по-горе, все едно. Както решите Вие, така да бъде. Няма никаква разлика обаче между двете. Чисто „приватен” разговор едва ли ще се получи с мен. По простата причина, че съм философ. Не човек, а философ. Пишещ философ. От това не мога да избягам. Дори и да искам, не се получава.

Прочее, един млад човек преди време дойде при мен за един курс по философско консултиране. На живо. Платен. Проведохме чудесни разговори на живо с този млад човек предимно на пейка в парка, понякога, когато беше много горещо – в кафене. Чудесни теми обсъдихме, направо велики, думи нямам! Получиха се чудесни разговори, той беше доста интересен събеседник. В един момент той изчезна. Обеща да се обади, но изчезна съвсем. А на мен често в главата ми се появява ето тази мисъл: още съжалявам, че не записах (тайно, на аудио само) тия разговори с джиесема си; какво богатство за човечеството пропадна безвъзвратно!!! Ужас! Кошмар! Виждате ли какъв съм?! Опасен човек съм, такъв съм…

Поздрави!

Извинявайте, но понеже писах преди малко неделната си статия за блога, съм капнал от работа, затова писмото към Вас може би излезе глупаво на места, прощавайте, но наистина съм крайно изморен, а пък не искам да отлагам писането на писмото до Вас, щото иначе, ако съм отпочинал, може да стане километрично, затова стига толкова… Хубав неделен следообед Ви желая!