Що е съветска “комуналка”?

Продължавам описанието си на тема как живях комунизма…

И тъй, в 1980 г. аз, на 21 години, стъпих на гарата в Санкт Петербург, тогава наричан… “Ленинград”. (Някои… “тикви” и досега го наричат така, понеже, явно, им се чини, че градът на Петър е основан от… Ленин!) И ето, ние, трима българи, приети да учим във Философския факултет на Университета, директно попаднахме в… ада, наречен “общяга” (“общежитие”, сиреч… “комуналка”).

Няма да е справедливо обаче ако не кажа още сега, че въпреки всичко, което преживях в този град, Санкт Петербург е един страхотно красив и велик град; наричат го “северната Венеция” и имат известно право. Но в качеството му на “Ленинград” той беше доста пострадал – по същия начин, по който са страдали и хората, живеещи в него. Тук в 1917 г. избухва болшевисткия метеж, с който започва “ерата на комунизма”, така безславно поминал се наскоро, но и досега още жив в много глави.

“Комуналката” е символът на комунизма, неговият най-изразителен и пълен образ. Не може да се разбере какво е комунизъм ако човек не е почувствал с всичките си сетива какво е това “комуналка”. А на мен ми се удаде тази възможност още на 21 години, и аз, разбира се, изпитвайки погнуса най-напред от “комуналката”, намразих завинаги и комунизма. Длъжен съм сега да предам своето усещане особено на по-младите, защото у нас, в България, съвсем не се разбира какво е това “комуналка” – този “апотеоз”, този modus vivendi на съветския комунизъм – най-истинския комунизъм на земята. Комунизмът трябва да бъде запомнен с “комуналката”, тя е неговото най-голямо постижение и изобретение.

Всичко в “комуналката” е създадено така, че да унижава безкрайно и всекидневно човека. Но да не избързвам, нека първо да кажа какви са моите първи възприятия на “комуналката”, в която попаднах някак си уж “на шега”, изневиделица, неочаквано…

Да, неочаквано, защото в София, когато ни “убеждаваха” да отидем да учим в СССР, ни бяха казали, че ще живеем в… “невероятно добри условия”: по двама в стая, с душ и отделна тоалетна, с “прекрасни условия” за учене и живот. И ние, нещастниците, се съгласихме. Ето обаче какво видяхме…

Таксито ни остави пред една пететажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са… сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Общежитие № 4” имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше “мъжко”, а другото, съответно – “женско”. На входа ни посрещна усмихната вечната бабичка-портиерка и ни поведе из… “катакомбите”, защото точно тази дума изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридорите на “нашия общ дом”. Първото, което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи червени букви, на които пише как човек следва да… мисли, да… живее, да… харесва и т.н., а също така какво следва да… обича, да… мечтае, дори да… яде (”Мясо вредно!”, сиреч “Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като минахме през 4 етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катакомбите” явно е замислено като “общо запознаване” с “външния вид” на съветската комуналка!), ние накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за… затвор: общягата-комуналка всъщност си е един затвор!)

Така похвалената ни в София стая се оказа не за 2-ма, а за… 5 човека! Стаята иначе е големичка и с висок таван, но… понеже всяка стая има само 4-ъгъла, най-големият проблем е къде да бъде поставено… петото легло. Тази “епопея” с петото легло си заслужава отделна сага, но да видим как “съветския човек” се е опитвал да оцелее в тези ужасни условия. Впрочем, тоалетната и умивалниците се намираха на същия етаж, в края на коридора, и там постоянно имаше, естествено, “очередь”, сиреч… “опашка”; обясниха ни, че било… “нехигиенично” тоалетна и умивалник да се намират в самата стая. “Опашката”, наред с “комуналката”, е другият най-изразителен символ и най-голямо постижение и изобретение на съветския комунизъм (пък и на нашия).

По-късно разбрахме, че да живеят много хора (и дори… семейства!) в една стая за руснаците си е нещо едва ли не обичайно: например в обявите за наем на жилища често можеше да се срещне обява с такъв чудноват текст: “Давам под наем… ъгъл от стая”, и да си наемеш именно… “ъгъл” означава, че си истински… “щастливец”! Защото представи си какво означава да ти се падне… “петото място” в една комунална стаичка!

Та за това как хората са оцелявали в комуналките. Знам само как оцеляваха студентите в нашето общежитие: всеки, докопал се до… “ъгъл”, си заграждаше своя ъгъл с… шкафове, кашони, всякакви дървени плоскости, одеала, завеси и каквото там падне под ръка – и така си осигуряваше свое малко, но лично пространство. Представете си какво се получава в крайна сметка, когато не само четиримата щастливци от ъглите, но и “петият излишен” си направи една такава… дупка, дето се навира, за да избяга от комунизма и от “системата” за мачкане на човешкото достойнство, наречена комунизъм. Много често, за да стигнеш до своята “дупка”, ти се налага да отидеш дотам “на четири крака”, напипвайки в тъмното пътя към заветната цел. Но веднъж като отидеш в своя ъгъл, вече си автономен и независим и единственото, което постоянно, методично, денонощно, системно те тормози, е само… шума, невероятният шум от комуналката, от който спасение няма. Зад шкафовете, завесите и преградите някъде там, съвсем наблизо, нещастниците правят, примерно, секс, или пият (обичайно занимание на унизения човек от съветската комуналка!), или се бият, или се карат, или слушат музика, или си казват… нежни думи: и ти винаги си “свидетел”, чуваш тази “гълчава”, това постоянно боботене, характерно за съветската комуналка: от него спасение няма, дори и да си запушиш ушите. Комуналката е най-префиненото средство за вечен терор и постоянна гавра над човешката личност: тя именно затова е най-великото постижение и изобретение на съветския комунизъм…

В общежитието, в комуналката, естествено, никога не се спи: нека ако някой не ми вярва, да прочете нещо от Андрей Платонов. В нея не спят не просто затова, защото и “врагът не спи”, но и защото как да спиш, когато около теб, в образцовата съветска комуналка, тече и бучи вечната фиеста, вечният “празник” на така чудноватия комунален живот?! Това комунално “пиршество на живота” никога не утихва, всички са постоянно будни, и... живеят, сиреч пият, крещят, реват, шептят си нежни думи, бият се..., а ти всичко чуваш: спасение няма.

И ето, ние, тримата млади българи, стоейки на прага на “своята стая”, дето ни посрещнаха ухилени нашите нови “събратя по участ” – грузинец и “русский человек” – се чувствахме като “ударени с мокър мръсен парцал по лицето”: как ще се живее тук пет години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна смрад и воня, смесица от мирис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!). Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата “прелест” на една обикновена съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това решавахме какво да правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и накрая се решихме, останахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та нали бяхме философи?!

И мисля, че не направих грешка че останах. Ако не бях останал, как ли щях да се насладя на цялата “прелест” на съветския комунизъм?! Ако не бях останал може би и аз сега щях да съм от ония кретени, които най-нагло заявяват: “Какво пък толкова, та в комунизма се живееше добре?!”. Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял, но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова “развит” както съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това “неописуемо щастие”.

А бях само на 21 години…

В името на справедливостта - в навечерието на Деня на народния будител

До госпожа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив

ТУК

КОПИЕ: До г-жа Камелия Стоянова, председателка на учителската синдикална организация към Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ "Подкрепа"

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор,

Вчера разбрах за писмено Ваше нареждане, според което всички ние, учителите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно”, провеждан по Ваша инициатива в дните около Деня на народния будител, трябвало да подадем молба за излизане в платен отпуск в деня, в който участниците в семинара щели да бъдат в „платен служебен отпуск”. Оценявам това като несправедливо, като особен вид дискриминация спрямо нас, ощетяваща ни включително и в материално отношение - да не говорим пък за морално! - поради което, в името на справедливостта, предлагам следното:

Предполагам че ние, учителите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно” по най-различни подбуди – психологически, нравствени, обикновени житейски и прочие – нямаме нищо против и също желаем да си проведем свой собствен, отделен семинар, и то тук, в Пловдив, без да идем чак до другия край на България по принципа „Щом Мохамед не ще да отиде до планината, то планината ще дойде до Мохамед”. Затова моя милост предлага – при това съм длъжен да уточня, че правя това изцяло по своя инициатива, без да съм питал никой от неучастващите в знаменития великотърновски квалификационен семинар, в който вие, участващите, ще черпите от упоителната Божествена амброзия на педагогическата нàука директно от устата на някое велико търновско академично светило – та значи, уточнявам, че правя това свое предложение изцяло по своя лична инициатива и почин, без да съм питал никой друг, а пък темата на отделния, тукашния семинар предлагам да бъде: „Най-горещите проблеми на училищния живот в ПГЕЕ-Пловдив – и стратегии за намиране на изход, за разсичане на кълбото от проблеми, примерно този за дисциплината, за съвременните и най-ефективни форми на общуване учител-ученик и пр.” Темата, както виждате, е достатъчно актуална и значима, тъй че моля за Вашето разрешение да си проведем ние дискусия по тази тема по времето, в което водената от Вас група ще бистри същите тия проблеми, общувайки с някой велик представител на търновската академична школа.

Това е моето скромно предложение. Смятам, че и ние имаме право да си проведем семинар. Разбира се, може да си уточним темата, да си изберем и друга тема. Предполагам, че и други хора ще заявят участие в такъв един семинар – от средите на неучастващите в търновския „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване”. И, вярвам, ще приемете, че е справедливо всички учители, и пътуващите до Търново, и искащите да заседават тук, в Пловдив, да бъдат поставени в равни условия, т.е. всички да бъдем в платен служебен отпуск. Вярвам, няма проблем на 2 ноември т.г. да наредите да ни отворят училището за да можем спокойно да си проведем нашия семинар.

Надявам се, че ще отговорите положително на този мой доклад.

С УВАЖЕНИЕ:

(Подпис)

Пловдив, 30 октомври 2012 г.

Начена се раждането на нова книга с примерно заглавие "Репортажи... от кратера на вулкана"

Има една латинска крилата мисъл, съдържаща безусловна мъдрост: Изреченото отлита, написаното остава. Или, по-точно казано: Verba volant, scripta manent — Думите отлитат, написаното остава. Изхождайки от нея съм длъжен да продължа да пиша историята на моите преживелици, на моите чудни митарства в ПГЕЕ-Пловдив, след като, така или иначе, започнах да пиша – и след като историята вече придоби обществен резонанс, обществен интерес. Ние, българите, пък имаме своя поговорка, валидна в такива случаи: като си се хванал на хорото, няма накъде, ще рипаш - докато свири свирнята.

Разбира се, често се питам за смисъла на цялата тази работа. Разбира се, блогът е мой дневник, а в дневника си аз пиша за всичко, което ме вълнува – вече много години. Повтарям: за абсолютно всичко вълнуващо ме пиша – този е моят принцип. Тази история, признавам си, много ме вълнува; смятам, че се получава чудесен психологически, нравствен, човешки, административен и какъв ли не още казус. Смятам, че тия мои специфични репортажи от… кратера на вулкана – този израз, именно „Репортажи от кратера на вулкана” ми звучи чудесно като заглавие на цялата поредица, а както е тръгнало, ще се получи невероятно интересна и поучителна книга ако събера всичките си текстове по тази история в една нова книга! – та значи смятам, че тия мои репортажи, след като вече съм започнал да давам пълна публична прозрачност на всичко случило се, са едно чудесно приложно изследване, което може да обогати представата ни не само за случващото се в съвременното българско училище, не само за царящите там нрави, но и за нещо още по-важно: за това какви сме ние, съвременните българи, на какви чутовни нравствени и всякакви други подвизи сме способни. Тъй че като изкушен в подобен род изследвания просто няма как да спра на средата на пътя – или посред пътя. Длъжен съм да продължа. Науката, както е казано, изисква известни жертви. Е, готов съм да направя тия жертви. И да предприема съответните рискове. Моя милост за науката – и най-вече за истината, милата! – съм способен, повтарям, на всякакви жертви и рискове. Какво да правя, такъв съм. Такъв ме е направил животът. Такава, както се казва, ми е била съдбата.

Разбира се, апелирам и всички останали замесени и заинтересовани страни – лица, индивиди, институции, овластени администратори и пр. - също да започнат да пишат, водейки се от максимата, че изречените думи отлитат, ала написаното остава. Остава за вечни времена. Остава за писаната история на човечеството. Пишейки, отдавайки се на писаното, по този толкова достоен начин ще спомогнат, в крайна сметка, за развитието на българската наука – и за решаването на ония тежки проблеми, които задушават българското училище, пък и българската общност изобщо. Щото, предполагам, никой няма да дръзне да отрича, че българското училище е място, където се пречупват, като в камера обскура, твърде много лъчи, отразени от общобългарския живот, то, училището, подобно на огледало, отразява и то в най ясен вид, всичко онова, което се случва в българския живот, гъмжащ, бумтящ, клокочещ наоколо, около нас - както гъмжи, клокочи и бумти опитващия се да изригне вулкан.

Тъй че, уважаеми дами и господа, запретвайте ръкави и почвайте да пишете. Проявете смелост и достойнство, дайте публичен израз на ония емоции, които ви мъчат. Не сподавяйте емоциите си, а им дайте израз чрез слово. Обговарянето, вербализирането на душевните ни терзания спомага за преодоляването на ония душевни кризи, които ги пораждат. Тъй че цялата тази работа може да има и благотворен терапевтичен ефект върху всички. Пишете, пишете, пишете! Не мълчете, не мълчете, не мълчете! В тия интересни времена да се мълчи е позорно, е равностойно на малодушие. Ще спечелите ако пишете. Злобният, завистливият, измъчващият се от какви ли не подли страсти наш съвременник може да се избави от терзанията си само ако намери душевна сила публично да заяви онова, което го мъчи – и с акта на изговарянето, по-скоро на изразяването, напрежението, огъня, на който, така да се каже, се пържи, ще намалее. Казвам ви го това като човек, от години занимаващ се с психологически консултации – и като автор на издадена 4-пъти книга или учебник по психология.

Та моя милост решава в този миг да събере всички досега написани текстове по крайно любопитната история в една поредица, в една бъдеща книга. Каня към съавторство в тази книга всички други заинтересовани страни – ученици, учители, директори, инспектори, администратори и пр. Дори самия министър, мой състудент, каня да напише със златни букви своя принос към тази история, която един ден, убеден съм, ще се изучава в университетите, в психологическите и философските факултети, в катедрите по съвременна антропология и къде ли не още. А нищо чудно, не се шегувам, с този литературен труд всички ние да се обезсмъртим и, примерно, защо не, с него да кандидатстваме един ден за получаване на… Нобелова награда, да кажем, в сферата на науките по раздел хуманитаристика. Не съм превъртял, само съм вдъхновен. Ако творческия полет на мисълта е лудост, добре тогава, нека да бъда луд – щом така на някои повече им харесва…

Та тази сутрин започвам с този призив, а иначе имам да пиша за страшно много неща, случили се вчера. Вчера, уважаеми дами и господа, любезни мои читатели, беше велик ден – казвам го с пълната отговорност и с ясно съзнание какво говоря. Сами ще се убедите след малко за какво става дума, за написването на какъв бляскав шедьовър можем да съжаляваме – ех, защо нямах таланта на Омир, или Данте, или на Шекспир, или на Достовски, или поне на нашия Захари Стоянов – или на великия Алеко?! Защото аз, разбира се, не страдам от маниакалността, че мога с нещо да се меря с тия духовни титани на световното и на българското човечество; за жалост, творческият ми потенциал, сравнен с потенциала на гореизброените титани, е твърде слаб. Но каквото мога, доколкото имам сили, ще се постарая, както се казва, да дам всичко от себе си, ако трябва, ще изтискам последната капчица талантец от душата си, но ще напиша онова, което видяха очите ми вчера – и което чуха ушите ми. Ех, защо вчера не беше наоколо съвременния български титан бай Вучков, та той с мощното си перо, та той с художническата си четка-баданарка да изрисува това, що имах късметя да съзерцавам с очите си вчера – и да чуя с очите си. Името на автора на безсмъртната фраза Гледам и не вярвам на… ушите си! вчера, признавам си, често се въртеше в съзнанието ми, когато, примерно, ми се щеше да се ощипя, за да разбера в кой свят съм, за да удостоверя дали пък не сънувам; изобщо не преувеличавам, историята взе за придобива вече най-хипертрофирани, гротескни мащаби и размери, за представянето на които наистина се иска омиров, дантев, шекспиров и прочие талант и дори гений.

Но няма как, ще караме с това, което имаме – и с което разполагаме. Няма как да е иначе. Ала знаменит, направо грандиозен исторически ден беше вчера. Става дума за това, че вчера най-после на сцената излезе уважаваната госпожа директорка – и стана една, която не е за разправяне! Историята протече както в една класна стая, така и най-вече в кабинета на г-жа директорката после. Но всичко по реда си, да караме, както се казва поред. Имайте, дами и господа, търпение! Скоро всичко ще научите. Моето слабо перо, държано от немощната ми ръка, е на ваше разположение. На вашите услуги съм аз, преданият ваш слуга, самоотвержен изследовател на българските нрави, на съвременната българска душа – и всеотдаен търсач на истината, милата! Почакайте малко да подредя вулкана в душата си, който е точно копие на оня същински вулкан, който дими и тлее в реалния живот, и който моя милост се описва да представи с немощната си ръка и перо. Та скоро всичко ще научите. Бъдете търпеливи – и ще бъдете възнаградени богато! Съвсем няма да съжалявате, това ви го гарантирам. Та – до скоро!

Да, съвсем до скоро. А дотогава – чуден есенен ден ви желая! Приемете го с подобаващия ентусиазъм – и неизбежно ще полетите, качени крилете на вдъхновението - в онова бъдеще, което заслужавате…

Кратко критично представяне на книгата на Е.Дайнов "Науката е слънце"

Наскоро прочетох книгата на Евгений Дайнов "НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ" (с подзаглавие Реформата на училищното образование в следкомунистическа България), изд. от издателство на НБУ. В противоречие с всички общоприети нашенски "нравствени" правила, изискващи да не пишеш в никакъв случай за книгата на автор, който не ти е личен приятел, шеф, големец и пр. решавам да представя книгата на Дайнов и да напиша за това как я възприех. Аз обаче не се свеня да направя един благороден жест, като, естествено, изобщо не очаквам в някой момент самият Дайнов да отвърне по същия начин към някоя от моите книги за образованието - а аз в последните години също издадох такива книги, и то три. Имам намерение много неща да кажа за неговата книга, ала, за жалост, ще се принудя да бъда все пак пределно кратък - поради дефицит на време, не заради нещо друго.

Книгата е неголяма по обем, приятна за четене, съдържа ясни тези, личи си, че авторът е премислил добре това, което си позволява да твърди. Излишно е да казвам, че концепцията, от който той изхожда, а именно, че българското образование в периода след комунизма се нуждае от дълбоко реформа по пътя на либерализацията и осъвременяването му, е концепция, която и моя милост споделя. Разликата е - и искам още тук да наблегна на това - че г-н Дайнов смята, че в основни линии реформата на училищното образование в България вече е привършила след управлението на "големите реформатори" министрите Даниел Вълчев и Сергей Игнатов, докато моя милост съвсем не смята така, напротив, аз смятам, че същинската реформа тепърва предстои. Прочее, не прави добро впечатление това, че периодът на министерстването на Даниел Вълчев е представен в книгата като "исторически повратен момент"; предполагам, че причината за такава една апологетика са лични и субективни, а не принципни; не бива така да се пише, примерно това, че когато Д.Вълчев е бил министър е, да допуснем, облагодетелствал с някакво проектче по някакъв друг начин политолога Дайнов или неговата организация, или пък че двамата са лични приятели не е достатъчно основание да бъде обявен за "велик реформатор" и най-талантлив управленец, както е станало на практика в книгата. Тази ми е единствената критична забележка, не мога да я преглътна, а иначе впечатлението от книгата ми е добро, положително - ако изключим принципното ми несъгласие с начина, по който е интерпретиран периода на министерстването на Даниел Вълчев.

Отбелязал съм си ред важни моменти от тази книга, които ми се ще да изтъкна тук, ала едва ли ще имам време да го сторя в тази публикация. Но ето все пак нещичко, доколкото ми стегне времето.

Справедливо е изтъкнато, че за първи път сериозни реформаторски намерения в сферата на образованието има едва правителството на Иван Костов - с министър В.Методиев. Тогава именно е дефинирано ясно намерение за реформаторска политика, като целта на образованието е дефинирана като "развитие на човека" - не на нацията, държавността, нуждите на производството и пр., както и било дотогава, а човекът е поставен в центъра. Разработва се ясна програма за промяна, следваща препоръките, съдържащи се в доклада на Жак Делор под заглавието "Образованието - скритото съкровище". Логиката на Делор изисква усилия за промяна на самата философия на образованието, и то в следните направления: "Уча за да знам", "Уча за да мога", "Уча за да живеем заедно" и "Уча за да съм".

По времето на В.Методиев се провежда сериозно намаляване на натовареността на учениците, въвеждат се "избираемите" предмети, а също и стартира изучаването на майчин език в училище. Показано е развитието по такъв важен, възлов момент: новите правила за назначаване на училищни директори, изцяло на конкурсен принцип и конкурентен подход, когато трябваше да бъдат уволнени 3 000 директори (!). Авторът внимателно анализира различни документи и доклади на външни анализатори за ситуацията в българското образование, в които има интересни констатации, но които тук не мога да приведам поради това, че нямам изискващото се за това време.

Аз вече казах, че не споделям оптимизма, с който са пропити анализите за стореното по времето на Д.Вълчев. По тази причина ще приведа кратък откъс от заключителните думи, за да видят и читателите на мая блог, че такъв прекален оптимизъм звучи, меко казано, странно:

"Към момента на завършване на тази книга (лятото на 2009 г.) изглежда, че реформата в училищното образование е тръгнала, дава първите резултати и най-вероятно ще продължава да се развива като системо-преобразуващо усилие. Най-малкото и при привителството на ГЕРБ реформата отново попада в ръцете на министър (Сергей Игнатов), който напълно разбира нейната необходимост - и има както волята, така и опита да я прилага по най-решителен начин. Остава още много работа: постигане на пълна прозрачност и подотчетност, решаване на изолацията на малцинствата, промяна на учебното съдържание и на методите на преподаване, свързване на училището с общността и на цялата система - със страните по въпроса."

Доколко тия надежди се оказаха неоправдани си личи най-очебийно в този момент, есента на 2012 г.: нищо реално и съществено, уви, не беше направено от екипа на С.Игнатов. Той се оказа заложник на интересите на бюрокрацията и аз лично много се съмнявам, че изобщо е имал някакви сериозни реформаторски намерения по посока на орязването на нейното всевластие, напротив, този човек по манталитет обича да служи на силните, а не да рискува комфорта си заради някакви идеални реформаторски цели и подбуди. Поради което и т.н. "реформа" не просто забуксува, напротив, забелязва се връщане назад.

Но въпреки изказаните по-горе критични забележки общата ми оценка е, че книгата на Дайнов е една твърде полезна и необходима книга. Тя би следвало да стане настолно четиво на самонадеяните администратори, които продължават "да колят и да бесят" в сферата на образованието, да държат, както казва мъдрият ни народ, "и ножа, и сиренето", пък и хляба - и да лапат до преяждяне, без изобщо да се смущават, че остават най-гладни тъкмо ония, за които съществува самата система - младите хора, учениците.

Защо Сократ е мой пример?

Попаднах в интернет на една добре, сполучливо казана мисъл, по която ми се ще да поразсъждавам; ето я тази мисъл: „Помолих Бог да ми даде сила, Той ми даде трудности – за да ме направи по-силен”. Така наречените „трудности” всъщност са изпитания, а изпитанията са проверка: ако издържиш, несъмнено си бил силен, а също така, в крайна сметка, си станал и по-силен. Възможно е и да не издържиш, възможно е да се прекършиш – но във всеки случай си заслужава да се бориш, да опитваш да победиш, да не се предаваш предварително, да не си позволяваш да бъдеш слаб, малодушен.

Да, в трудностите и изпитанията, които животът всекидневно ни поднася, се каляваме, ставаме по-силни – само ако обаче не се предаваме, само ако се борим, само ако посрещаме трудностите смело, без капчица малодушие. Тия неща се разбират от само себе си – и вероятно някой вече се пита: „Защо тоя пък ни повтаря такива очевидности и баналности? Какъв е смисълът? Та това се знае и без специално да ни бъде напомняно и изтъквано!”.

Искам да разкажа вкратце и една друга история: тази на Сократ. Би трябвало да е известна на всички, ала много се съмнявам. Та Сократ цял живот имал едно занимание, на което служел всеотдайно: той търсел истината. Прочул се, приживе бил провъзгласен за „най-мъдрия от всички гърци”, но от тази слава не се възгордял, напротив, останал си все така човечен, достъпен, бих казал дори прост в отношенията си. Нито забогатял – все пак сред неговите ученици били младежи от най-знатните родове на Атина – напротив, останал си все така беден, ала съвсем не се смущавал от „бедността” си; прочее, не знам дали чувствате колко чудато и чепато звучи този израз „Сократ бил беден”; как така, та той има невероятни богатства, той направо е баснословно богат, ала е богат от съвсем друг род, не с богатствата, за каквито си мислим обикновено, а със съвсем други - именно богатства на духа, мисълта, душата, личността, мъдростта! По цели дни и дори понякога и нощи Сократ си прекарвал времето в най-сладки философски разговори по най-важните, съдбовните за човека въпроси с всякакви хора, на всяко място: на улицата, на пазара, на площада, на палестрата (място за гимнастика) или на стадиона.

Неотменно, като сянка, го съпровождали учениците му; той, разбира се, не вземал никакви пари за своеобразното „обучение”, което им давал, той не бил като други учители, които направили такива добри пари от… „частни уроци”, както ги наричаме сега; нищичко не донасял в къщи, за разочарование на горката си жена, знаменитата не по-малко от него самия Ксантипа, която така страдала, че съдбата й била отредила толкова лош мъж-безделник. Още много може да се каже за това как живял Сократ, как минал живота му, има безкрайно много интересни случки, има останали от онова време чудесни, вдъхновени разговори, в които той участвал, описани предимно от най-знаменития, от най-близкия му ученик Платон, но обикновено най-често се говори и пише не толкова за живота, а най-вече за смъртта на Сократ. Оня ден на един XI-ти клас – и моя милост е учител по философия – разказвах тия неща и забелязах, че учениците ме слушаха със затаен дъх; аз често им говоря за Сократ. И за Платон, за другите велики философи. Та ме гледаха с блеснали очи моите ученици, понеже става дума за една прелюбопитна история: великият Сократ умира понеже получава смъртна присъда (!) на специално организиран съдебен процес, иницииран от група негови „недоволни ученици”, които се пожалвали, че той им бил нанесъл страшни вреди, именно „развращавал младежта”, и, на второ място, бил също обвинен, че отричал съществуващите богове и си измислял нови.

Сократ бляскаво се „оправдал” на процеса, макар че, така казано, пак звучи чудато: та за какво да се оправдава, че търсел истината ли, че помагал хората да се освобождават, да се отървават от заблудите си ли, че изследвал най-трудните, съдбовните въпроси, затова ли да се „оправдава”, че учел младите на добро, човечност, учел ги да се чувстват, че са богоподобни, понеже човекът има разум, може да търси мъдростта, достойнството, справедливостта - какво има тук за "оправдаване"?! Да, обаче срещу Сократ имало, както се казва, настроение, не само, казах, сред част от учениците му, но и сред съгражданите му, сред атиняните; и ето, мнозинството на процеса гласува „Виновен!” и Сократ бил осъден на смърт; тогава определяли смъртната присъда съвсем демократично, с гласуване на присъстващите пълноправни, зрели мъже. Е, Сократ си имал и ученици, които го боготворели, които го обичали, които му били благодарни, такива имало и сред съгражданите му, ала явно са били малко, уви, твърде малко. И знаменитият Сократ, украшението на толкова бляскавата в духовно и всякакво друго отношение Атина бил принуден да изпие чашата с отрова, чашата с извлек на растението бучиниш, както се изпълнявали тогава, съвсем „хуманно”, впрочем, смъртните присъди. И умрял. А пък преди това, малко преди да умре, държал една от своите най-гениални речи. Такава била съдбата на Сократ, който си остава пример за всички философи. Сократ живял и умрял за истината, за нея се борил до последния си дъх.

Това станало преди 24 века. Мислим си, че са много тия 24 века, ала ако се замислим повече непременно ще открием че не са чак толкова много. „Културната история” на човечеството съвсем не е дълга. Сметнете колко поколения са минали оттогава. Не са толкова много. Аз лично имам чувството, че това със Сократ се е случило вчера.

Изобщо не съм обезумял дотам, че да си помисля, че мога да си сравнявам със Сократ. Но не крия, че чувствам този същия Сократ твърде близък. Все пак и аз се занимавам като него с философия, всекидневно, и то ето, вече стават 30 години, общувам с младите по какви ли не философски теми, разговарям търпеливо, мъча се да ги предразположа да се замислят. В някакъв смисъл това, което правя, сякаш е по-трудно и от това, което някога Сократ правел с такава лекота, с такъв финес: днес времената са други, хората са други, младите са други. Други, други, ала ето, има и нещо общо. Доживях и аз тия дни момента, в който и на мен се иска… смъртта! Леле, не съм очаквал такова признание: да съм заплашен да ме сполети същата съдба като съдбата на Сократ!!! Та получих бележчица с ето този възклик, съдържащ толкова сърдечен стон:

Не махай коментарите, психо, където ти пиша, че имаш грешки... Накратко: смърт за Иван Костов и за теб!

Това, че този благожелател иска и Костов да мре заедно с мен е подробност, нямаща особено значение; то е болезнена особеност на нашето време. За Костов искат да мре по съвсем други причини. При мен положението е коренно различно. Същественото е, че някой се е сетил да поиска моята смърт. Признавам си, чак такава висока оценка за това, което съм правил до този момент като философ не съм получавал. Да искат да ме сполети съдбата на Сократ – нима аз, мизерникът, съм заслужил с нещо тая висока чест?!

Аз не знам кой и какъв човек ме е чак толкова превъзнесъл, че да ме приравни със самия Сократ. Дано е мой ученик, ама се съмнявам. Все пак, честно казано, аз не мога изобщо да се меря със Сократ. Вярно, има, предполагам, мои ученици, които съм дразнил така, че е възможно да ме мразят, но чак пък толкова да ме мразят, че да искат смъртта ми, едва ли. Аз нямам таланта, аз нямам гения на Сократ. Тъй че не може да е истина, че съм така мразен както са мразили него. Но не може да се отрече, че се старая в това отношение де. Доста хора ме мразят. Не само сред учениците ми. Сред началството ми особено също има хора, които крайно много ме мразят, че не могат да ме търпят изобщо. Чудят се как да ме посекат. Е, не буквално да ме посекат, днес времената са цивилизовани, но поне да ме уволнят, да му унизят, да ме изкарат некадърник, да направят така, че да излезе, че съм недобросъвестен, че съм „рушител на покоя” и смутител на спокойствието, и в крайна сметка да ме изритат от училището, в което работя вече толкова години - това искат. И не го крият че го искат така съкровено моите началници това. И са на път да го постигнат, щото се борят кански за да „организират” тоя краен резултат и ефект. Знайно е, днешните наши началници каквото искат, го постигат. Погледнете Бойко, върховният ни началник, има ли нещо, което да е поискал и то да не е станало? Няма такова нещо. Той е същият като Азис. На Азис нали такава му беше рекламата: каквото поиска, то става. Та такива са ни началниците в днешно време. Отгоре - до долу. По цялата йерархия. От министъра до последния шеф на последното училище. Каквото искат, го постигат. Те са безпощадни. Ний, господа, живеем в мутренска държава – и ни управляват хора с манталитета на мутри. Или, да си го признаем честно, ни управляват направо мутри. Както и да е. Това е политика.

Понеже съм обвинен, че всеки ден в блога си „бълвам” – не мога да разбера как така ги бълвам, не мога да разбера защо употребиха точно тази дума?! – цели „тонове най-мръсна и гнусна кал” (това е цитат, казан по мой адрес от една нежна душа, предполагам, влюбена в директорката ни), та ето, и днес да напиша нещичко. Нещо малко де, не много, ама да е колкото се може „по-мръсничко”. Е, приятели, чудесно нещо е свободата, в това число и на мисълта (най-вече на мисълта е чудесно нещо свободата!), ала у нас това нещо, свободата, явно е забранено – или е поне скандално! Ето, това, че пиша какво мисля и как аз виждам нещата във всекидневието си на един български учител се оценява като невиждан скандал! И кое му е скандалното?! Иди разбери – ако можеш. Аз, признавам си, не мога. Дали пък няма да съм първият блогър в света, екзекутиран заради това, че си е позволил лукса да мисли и пише свободно по „тайни, служебни теми” – и е дискредитирал „институцията”. Не мога да разбера каква е тази институция, която се бои от истината, която не смее да влезе в открита и свободна дискусия по проблемите, които я раздират вътрешно…

Получих и една друга, също не по-малко ласкава бележчица-коментар, ето го, но имайте предвид, че смятам да го поправя, да отстраня грешките му, с които е бъкан; или да не ги отстранявам? ОК, няма, нека за автентичност да стои така, само го преведох автоматично от латиница (някой явно се е постарал да го напише на латиница, та да не се появи подозрението, че авторът е учителка по български език и литература примерно); та ето какво пише тая нежна душа:

щом чакате директорката да ви оправия авторитета пред учениците това е много жалко за вас , вие не сте способен ли? не сте ли философ, психолог..? от пловдивски университет много добре ви познават защото сте изгонен от там. жалко че в ПУ не ви оцениха а и учениците не ви ценят явно защото не сте ги научили на нищо освен на празнословие...

Сюблимно е, нали? Спор няма. Мен отвсякъде ме гонят, щото съм некадърен явно. Аз, дами и господа, съм един некадърен празнословец. Уча младите само на празнословие. Аз, явно, съм доста вреден човек в такъв случай, нали така? Е, заслужавам си да ме гонят и уволняват. От ПУ ме уволниха в 1992 г. Прочее, заедно с мен от ПУ изгониха и философията, ама да не придиряме сега чак толкоз. И аз тръгнах подир философията та се настаних в едно училище, в една гимназия, където се приюти прогонената от университета философия. Тя се настани в гимназиите, а аз пък тръгнах след нея. Тя, за мен специално, философията де, ми е нещо като жена, като любовница, като съпруга даже. Неслучайно истинската ми съпруга, милата, толкова ме ревнува заради тая мощна съперница за моето сърце: философията. Та ето, сега искат да ме изгонят и от училището, в което работя. Искат да ме разделят от моята любимка – философията. Завинаги искат да го сторят. Понеже след този великолепен скандал около моето уволнение кой ли друг директор ще дръзне да ме вземе на работа като учител по философия? Никой, разбира се, няма да дръзне! Защо ли не направят така тия, които сега кроят уволнението ми, „най-законното” ми уволнение: направо лично Министърът да ме уволни, но едновременно от всички гимназии на Царството, пардон, на Републиката ни. Да ме лиши от преподавателски права, повече да не бъда допускан в нито едно училище. Щото как може доказано вреден човек като мен да отиде в друго училище и там също да почне да разваля покоя?!

Ще завърша с една невероятна, фантастична, абсурдна, но крайно мила обаче история, която ми беше разказана преди време. Моля, не ме мислете за луд, щом дръзвам да я разкажа. Казвам каквото зная. Ония, които ми разказаха тази история, се кълнат, че я знаят от най-достоверен източник. Ето тази фантастика, аз, да си призная, не че вярвам, че това е възможно да е станало точно така, но пък имам и подозрението, че има някаква частица истина в тази чудата, не знам как да я нарека вече история. Но ме сърби езика да я разкажа. Ето какво ми се каза.

Става дума за онова време, в което моя милост предложи училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив да си избере за патрон самия Стив Джобс. И стана тогава една, която не е за разправяне. Медиите като „хищни птици” нападнаха пребиваващото в такова блажено спокойствие наше училище. Всеки ден репортери от националните медии препускаха с камери през двора. Директорката, съвсем нова тогава, даде издаде забрана репортер да бъде допускан в сградата. Такива идиоти като мен, дето се осмелиха да говорят пред репортерите, слизахме долу, на входа, да даваме интервютата си. За няколко дни – у нас нали знаете как е, всяко чудо е за два-три дни най-много! – ПГЕЕ-Пловдив и идеята за Стив Джобс влезе във всички усти. Моя милост стана нещо като медийна звезда, почти като Митю Очите за малко да стана. Както и да е. Директорката обвини мен за тоя „нечуван скандал”, бил съм славолюбив, правел съм си „пиар” за сметка на авторитета на училището, нанесъл съм му бил неизчислими щети със своята суетност и т.н. На „оперативка” – на нашата директорка любимите й мероприятия са оперативките от 5 минутки, където тя спуща заповеди за изпълнение и те се приемат за изпълнение без обсъждане, какви са тия демодирали демократични неща като съветите, където всичко се обсъжда до безкрайност?! – бях обруган по недопустим начин от крещящата във фалцет по мой адрес директорка; аз имам голяма уста и отговорих; стана превъзходен скандал. Слава Богу, че медиите изгубиха скоро интерес, иначе щеше да стане нещо като революция, нищо чудно и с кръвопролития! Та всичко уж мина и замина, патакламата се позабрави. Но ето какво след това ми биде казано от най-достоверен източник.

Директорката по повод на тази история със Стив Джобс и, предполагам, във връзка с други мои „волности” и „нарушения” била написала огромен доклад до г-н Министъра с едно-единствено искане: Ангел Грънчаров да бъде уволнен лично от него като човек, крайно вреден за българското образование! Събрала, дето се казва, „факти”, пратила старателно написания доклад и зачакала.

За продължението на тази чудата, повтарям, и невероятна дори история злите езици говорят следното. Министърът – знаете, предполагам, че по един каприз на съдбата сегашният Министър е мой състудент от университета в Санкт Петербург, гдето сме учили по едно и също време преди години, живели сме в едно и също общежитие и се знаем лично прекалено добре, но приятели не сме, щото сме твърде различни, нищо че имаме общи приятели и до ден днешен – та злите езици говорят, че Сергей Игнатов извикал нашата директорка и й отвърнал, че той лично Ангел Грънчаров не може да го уволни, щото не той го е назначавал, но че може за миг да уволни самата нея, щом си позволява да го занимава с такива глупости!

Наистина голям гаф е сторила нашата неопитна тогава още директорка - ако наистина е писала такъв доклад. Аз лично си мисля, че има голям процент вероятност да го е написала, още повече, че получих това сведение за тази сюблимна история от пет независими един от друг и напълно достоверни източника, които ми докладваха немедлено за чудатата случка; и понеже ми докладваха все в един и същ момент, имам усещането, че такова нещо може и да се е случило, въпреки че, повтарям, коренно се разминава с нормите на здравия смисъл, на разсъдъка, на логиката, на морала и на каквото там още се сетите.

Ще завърша по-ведро като ще си позволя една шегичка. Изразът „една шегичка” или „малка шегичка” принадлежи на знаменития пловдивски учител Жак Асса, емблема на ПГЕЕ-Пловдив (или, както го знае народа това училище до ден днешен, на „ТЕТ-Ленин”!) когото имам честта да смея да нарека свой приятел. Г-н Асса е преподавал в това знаменито училище през всичките години на съществуването му, а през тази година се чества 50-годишнината от основаването му. На честването той не присъства щото година преди това беше изритан в пенсия по недопустимо груб начин от директорката Анастасова, която започна директорстването си с такъв именно недопустим гаф; та г-н Асса е крайно обиден, човекът си е дал живота за това училище, а така да постъпят с него най-накрая. Знайно е, нормалните ръководители изпращат заслужилите „кадри” в пенсия с подобаващите почести, с тържествени речи и пр., а тук постъпиха значително по-делово: с ритник в задника! Та с този г-н Асса моя милост поддържа връзка и често си разговаряме, той е невероятен събеседник. Хиляди, да не кажа стотици хиляди са неговите възпитаници, учениците, на които е преподавал – и които го помнят вечно усмихнат, благ, излъчващ мъдрост, доброта, одухотвореност. Той е инженер, но е завършил и… ВИТИЗ, така се казваше някога театралния институт, не помня какво точно е учил, нещо като кинознание е учил, един вид е твърде богата личност и сърдечна, прекрасна индивидуалност е той. Но аз съвсем се отклоних, явно са съвсем прави тия, дето ме обвиняват в празнословие. Та да се поправя, ето моята малка шегичка:

Та шегичката ми е, че като пиша на моменти разни там поверителни „сведения” за това какво са ми докладвали разни хора не трябва да се изпуща „изпредвид”, както се казва по-литературно, че моя милост е съветски възпитаник, учил съм в СССР, т.е. злите езици съвсем резонно допускат, че съвсем не може да е чиста работата на тоя Грънчаров, че нищо чудно да е свързан с КГБ, че нищо чудно да е руски шпионин и разведчик, пък тук у нас само за заблуда на противника да се преструва на „свободомислещ”, на „философ”, на „демократ”, на „свободолюбец” и пр.; не може, другари, да е чиста работата на такъв като Грънчаров, дето е учил в Мекката на съветския комунизъм, нали така?!

Тъй че е съвсем резонно да се допусне, че той играе някаква двойна игра, прави се на много смел и пр., но то е само щото нищо чудно да е още агент не на някакво си там нещастно ДС, а да е явно агент на самото КГБ, под чието ведомство са всички български ченгета от ДС. Та работата явно е твърде сложна, другари, да не си мислим, че е проста; абе хич не е чиста работата на тоя злодей Грънчаров, та да внимаваме, да се пазим от него, да имаме едно наум, че иначе може да стане страшно…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Гавра с учител: сваляне на панталони!

Препечатано от: Български ученици свалиха гащите на даскал

Цял живот съм работил за изпълнението на една вдъхновявала ме задача: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека

По публикацията За книгите - и за моята среща с един живеещ в пещерата си нов Свети Иван Рилски се проведе кратък разговор, който обаче според мен съдържа любопитни мисли и преценки. Поради което и го публикувам отделно - та да не остане съвсем незабелязан:

Сава Кукалов каза: Моята скромна библиотека с над 3000 книги в нея. Не заема място, не се секат дървета за хартия и като реша да изхвърля нещо, просто го изтривам - и не стимулирам циганите да ровят по кофите.

Мисълта ти обаче е друга. Повечето спряха да четат за съжаление...

Ангел Грънчаров каза: ОК, добре, съгласен съм, с тия нови книги ще спасим дърветата в гората, ще имаме място в къщите си, но има и нещо друго: а как ще се издържат авторите, от какво те ще живеят?! Нима всички пишещи ще трябва да станат мерзавци като Любомир Левчев - да целуват краката на властващите, та да оцелеят, та да просъществуват?!

Nikolai Sultanov каза: Това е световна тенденция, интернетът предоставя бърза, сдъвкана информация. И защо им е на младите да четат книги?! А че не си обогатяват речника... голяма работа!

Dessy Ivanova каза: Аз пък искам книга на хартиен носител: да ми замирише на мастило; нищо че няма място у дома - за книга винаги ще се намери. Относно реализацията на издадените книги позволявам си да споделя някои идеи. Библиотеките, аз мислех за това на прима виста, поне ще останат да се четат от бъдещите поколения; аз лично съм редовен читател на библиотеката (онази на пл. Славейков - много ме зарежда!) и впечатлението ми е, че хората четат. Добре де, някои хора четат.

Мисля си, че там където има български общности по света - Америка, Австралия... - все едно вероятно има някакви групи или някой, който би могъл да подаде ръка за да се реализират продажби; на хората може да им стане интересно, знам ли, това ми хрумва като идея?

Или продажби онлайн - не качени целите книги, а за продаване. Или някакви презентации, нещо като едновремешните кафе-театър (това страшно ми липсва!), с четене, обсъждане... и още нещо; книжни борси - не книжарници, а борси, опитват с малко пък после пак.

Анонимен каза: Не забравяйте, че Вие пишете философски книги, които ако и не всички да са строго академични, то все пак не са предназначени за широката аудитория, която предпочита „Хари Потър” и „Властелина на пръстените” (които впрочем може и да имат своите достойнства, не съм ги чел). Ето защо не може да очаквате Вашите книги да станат бестселъри в пълния смисъл на думата.

Друг проблем е, че са на български, което ограничава потенциалната аудитория до 10-ина милиона. Положението щеше да е различно, ако бяха на някой от големите езици. Вярно е, че там и конкуренцията е по-голяма, но пък и тиражите като цяло са по-високи и оттам и продажбите. Но основните приходи на повечето автори днес в старите демокрации даже не идват от продажбите, а от литературни четения и под. При нехудожествени, философски книги обаче едва ли ще се намерят много желаещи за литературно четене – и т.н.

И още. Въпрос към англо-американския философ МАЛКОЛМ МЕКДАУЕЛ: Съвременната философия играе ли роля в ежедневието? Какво означава за Вас да сте философ?

МЕКДАУЕЛ: Ако трябва да съм честен: моята философия не влияе върху ежедневието. Става дума за „академична” философия. Тя остава в аудиторията, книгите ми са писани за мислители на пълен работен ден. Факт е, че философията в англосаксонския свят извън кръга от специалисти не се чете много. Широката публика не е заинтересована от философия, тя не се интересува, защото за нея тя няма никакво значение. Нерадостно и потискащо е, но мисля, че нашата философия не засяга ежедневния живот, тя е „академична” в лошия смисъл.

В англосаксонския свят философите получават такова образование, при което е важно само признанието на техните колеги. Бих искал да пиша бестселъри, но за целта трябва да намеря друг начин на писане. В Италия мнозина философи са много видими: защото пишат във вестниците и се четат от широката публика – което не се случва в англосаксонския свят. В Италия философите са водачи на общественото мнение, в англосаксонският свят те са прекалено затворени в специализъм и академизъм.

Ангел Грънчаров каза: И у нас тенденцията - що се касае до влиянието на философията върху съзнанията и живота на съвременниците - е от англосаксонски тип; аз виждам своята задача в това да направя философията близка до хората, до т.н. "обикновен човек", т.е. да спомогна и ние да се доближим поне малко до италианския, до френския модел. Цял живот съм работил за изпълнението на една задача, вдъхновявала ме през цялото време: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека. Всички мои книги са писани така, че да могат да се четат от абсолютно всеки човек; никакъв предвзет и суетен "академизъм" в тях няма.

Прочее, така е писал и Платон, основателят на Академията, който, оказва се, сам не е... "академичен". Пиша пределно ясно, разбираемо, човечно. Това, че моето писане и моите книги не е оценено не е трагедия. Ще им дойде времето. Като гледам какви неща се ценят в наше време твърдо предпочитам изобщо да не бъда ценен - и почитан! :-)

Нима ние, българите, някога сме почели жив някой от най-големите си писатели и, опази Боже, философи?! Какво стана с Алеко? Ами с Ботев? Как постъпихме с Яворова?

Не се сравнявам изобщо с тия титани, но просто акцентирам върху една ясно забелязваща се тенденция. Някой да оцени приживе Захари Стоянов? Кой, кой оценихме приживе?

Левчев примерно - и други такива, все от тоя сорт. Срам! Безсрамие! Безкрайна подлост - и страшна мизерия показваме в сферата на духовните неща. Човек не знае какво да каже вече... каквото и да каже все ще бъде слабо...

Фрапантно нарушение на закона - използване на непълнолетни ученици за постигането на нечисти цели с политически подтекст!

До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив

КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив

ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема Госпожо Началник,

Уважаема госпожо Директор,

На 24 октомври 2012 година, сряда, в редовен час по "Етика" в Х б клас се случи интересен инцидент, за който се чувствам длъжен да Ви докладвам с оглед подозренията ми, че по недопустим и противозаконен начин някои хора са дръзнали да използват малолетни ученици за провеждането на съвсем непристойни политически цели - именно, с цел да навредят на преподавател в училището, в случая, на моя милост. Случи се в този час следното:

Веднага след влизането ми в час две групи ученици, седящи от две различни страни на класната стая, започнаха като по команда да се провикват, повтаряйки: "Иван Костов! Иван Костов разруши България! Иван Костов!" и т.н., многократно, все същите думи, но в друг ред. С интерес изчаках да видя колко време ще повтарят тия думи, оказа се, че учениците нямаха намерение да спрат провикванията си. В един момент реших на единия от учениците да му кажа да спре ако обича да повтаря това име "Иван Костов", но той продължи да го повтаря, сякаш не съм му казал нищо. Пак му казах да спре, той продължи. Останалите ученици с интерес наблюдаваха очертаващото се "шоу"; другата групичка от другия край на стаята го подкрепяше и оттам като ехо се чуваше, че "Костов разруши България!". Държането на учениците беше твърде провокативно и демонстративно, явно някой ги беше подготвил и окуражил да посрещнат преподавателя си по този начин - с оглед преследването на някаква особена цел.

След като неколкократно помолих същия ученик (Иван Калчишков) да престане "като латерна на повтаря името Иван Костов", но той все не спираше, в един момент, поради това, че поведението му не позволяваше да започне нормален учебен процес, му наредих да напусне класната стая, казах му че му пиша забележка и неизвинено отсъствие, което и сторих. Ученикът, държейки се предизвикателно, все пак излезе, но след няколко минути се върна и заяви, че класната му ръководителка г-жа Ганка Лафчева, главен учител, му била наредила да стои в класната стая, но да мълчи, да не казва нищо, а пък след часа да дойде заедно с преподавателя при нея. Разбира се, след този инцидент нормалното провеждане на часа беше провалено и опорочено; другите двама ученици продължиха да се държат провокативно, позволиха си да произнесат включително думи, уронващи личния престиж на преподавателя (говорейки ми, примерно, на "бе" и пр.), позволиха си също така да не изпълняват и да оспорват мои нареждания; разбира се, след като им заявих, че след часа очаквам да дойдат за разговор с класната им ръководителка, те не изпълниха разпореждането ми.

Сюблимното в целия този случай е, че очевидно тия ученици, с които никога в мои часове не е разговаряно за политика (теми по философия на правото и на политиката предстоят, но едва през втория учебен срок), бяха използвани от някакви хора за осъществяването на провокация с политически смисъл и контекст, насочена директно срещу моя милост с оглед нанасянето ми на някакви щети (предвид ситуацията, в която се намирам в това училище след като Вие, госпожо Директор, ми наложихте наскоро дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"). Във всеки случай произшествието съвсем не е безобидно ако се възприеме в този контекст, напротив. Затова смятам, че на училищното ръководство и на Вас лично ще Ви бъде интересно да проучите по-внимателно случая и да установите кои и какви именно са тези лица, които са дръзнали така фрапантно да нарушават закона и да използват по недопустим начин непълнолетни ученици за провеждането, за постигането на грубо провокативни политически цели, насочени при това с оглед нанасянето на щети и вреди един преподавател, в случая, на моя милост.

В тази връзка си позволявам по разследване на инцидента да се създаде нарочна комисия с оглед установяването на това кои са лицата, позволили си толкова грубо нарушаване на закона чрез използването на малолетни ученици за политическа агитация и за нанасяне на щети и вреди на трето лице, в случая на мен, вреди и щети, произтичащи от създалия се в резултат на инцидента неблагоприятен за мен политически контекст. Сама добре знаете, че в училището подобни прояви и политически демонстрации са забранени; ония лица и сили, които са си позволили да използват за своите нечисти политически цели непълнолетни ученици, би следвало да бъдат изобличени и, евентуално, дадени под съд, тъй като всяко толкова опасно нарушение на закона не бива да бъде оставяно без последствия за вдъхновителите и извършителите му.

За мен лично, като преподавател по гражданско образование, този инцидент е чудесен казус по изучавания по гражданско образование учебен материал, тъй че разнищването на случая от съответната комисия и анализа на добитите факти ще способства за растежа на гражданското и демократично съзнание на младите хора, на нашите ученици.

Надявам се, че този мой доклад няма да остане без последствие и без реакция от Ваша страна, каквато съдба обикновено сполетява всички мои доклади, предложения и инициативи и този път ще реагирате подобаващо, тъй като случилото се съвсем не е толкова безобидно, че да може да бъде оставено без никакво внимание.

24 октомври 2012 ПОДПИС: (А. Грънчаров)

Пловдив

За книгите - и за моята среща с един живеещ в пещерата си нов Свети Иван Рилски

Преди време в прилив на великодушие, тъй да се рече, реших да подаря на неблагодарното човечество, най-вече на българо-езичната му част, всички до една свои книги; ето, качих ги онлайн на един сайт за да се ползват от всички, за мое здраве, съвсем безплатно, като подарък и дар. Отвреме-навреме получавах сведения на имейла, че еди-кой си си е свалил еди-коя си моя книга, и тази услуга е налична в този най-съвременен начин на общуване автор-читател.

Разбира се, скоро мои приятели почнаха да ме уверяват, че съм направил голяма глупост: щом нечии книги ги било имало онлайн, то продажбите на техните книжни издания (а аз имам книжни издания комай на всички свои книги) неминуемо щели съвсем да спрат. Действитело, вече много време не съм ходил на книжната борса да проверявам има ли изобщо продадена моя книга, а и моят агент там не ми съобщава новина от такъв род, което значи, правя си извода, че нищо чудно да има нещо вярно в тази теория. Други пък мои приятели и доброжелатели ме уверяват, че наличието и на лесен онлайн-достъп до книгите ми щяло непременно да засили продажбите на техните хартиени съответствия: щото човек като се понамъчи да чете някоя книга от екрана на компютъра си, това щяло било да засили желанието му да си я купи и в нейния книжен (хартиен) вариант; така, с тази пазарна стратегия примерно един Паоло Куелю си бил проправил път към сърцата на читателите и към световната слава; може, ама дръжки, така у нас явно не става, факт е, че продажбите на книгите ми сякаш съвсем спряха откакто качих в интернет техните електронни съответствия! И какво да правя сега! Проблемът се усложнява от това, че съпругата ми, милата, вече е решила да ме гони от апартамента, щото в него е пълно с мои книги и с топове от непродадени книжки на списание ИДЕИ, вече няма откъде да се мине, а в дома си се разхождаме в тунели, направени от нови-новенички книги! Така стават тия работи в България, книгата вече е съвсем непотребна на съвременника, да не говорим пък за стойностната, "тежката", философската книга...

И така, в безизходица съм. Много често напоследък се улавям да си мисля, че е дошло изглежда времето да изхвърля всичките си книги на контейнерите за боклук, та да зарадвам поне циганите, които, горките, всеки ден ровят и събират я хартии, а разни други боклуци, та да припечелват нещичко. Или пък не знам какво друго да направя, защото наистина трудно се предвижваме в апартамента си от толкова много книги, чисти и новички, неразпечатани още, миришищи на хубаво, които обаче са нещо съвсем непотребно на нашия прагматичен и мислещ сънародник, който няма да се мине току-така, че да предпочете да си купи една книга - пред това да си купи, да речем, две-три кила апетитни свински пържолки, миличките!

Пак подех същата песен, да се оплаквам, време е да спирам. Напоследък съм се запалил по нова идея: щом се завъдят някакви парички в джоба ми, опаковам големи пакети с по един-два екземпляра от всяка от моите книги и ги занасям до пощата, та да ги изпратя като дарение на някоя градска или селска библиотека из китното ни Отечество. Ето, днес подготвям такъв голям пакет с книги за Градската библиотека в Самоков, който е град, близък до моята родина - Долна баня - и затова заслужава да има в библиотеката си от моите книги; преди време изпращах и на други места, кога с помощта на местни будни хора, било самостоятелно. Иска ми се да имам финансови средства, та да мога да разпратя по библиотеките всичките си книги, да освободя някак апартамента си от тях, та да може да се минава поне през коридорите; тази ми е идеята, тази ми е най-новата, последната "пазарна стратегия".

Ето, като благодарение на тази своя последна инициатива можах да разчистя поне входната врата, гледам, че съпругата ми, милата, като гледа че се освободи малко пространство, обнадеждена, ме подпитва дали не съм продал някоя книга, а аз мълча, казвам, че няма такова нещо, щото кажа ли, че съм започнал да подарявам книгите си на библиотеки, има опасност горката ми жена да се ядоса и съвсем да ме изгони от дома: първо й се наложи да изгладува пустите ми книги, щото ги издадох на свои средства, от заплатата си, а пък сега ще ги изгладува втори път, като ги раздавам ей-така, където сваря, само и само да се отърва от тях; това явно е непоносимо за възприемане от една женска душа. Както и да е, аз поне да разчистя пътя в къщи, но понеже даже нямам средства да изпращам книгите по пощата, работите вървят бавно; най-вероятно ще зарадвам скоро събирачите на боклуци по контейнерите. Е, и това е нещо, и те, хорицата, да спечелят нещо, щом като от книги мъдрият ни народ, оказва се, съвсем няма нужда.

Да моля книжари да вземат книгите ми и да опитват да ги продават в магазинчетата си, "на промоция", примерно на половин цена (и това съм опитвал!) вече нямам сили, гръбнакът ме боли от мъкнене на огромни чанти по книжарниците, книжарите обаче вече съвсем не щат книги "на консигнация", нямало място в складовете им. Такава е съдбата на един съвременен български писач и издател на книги, пиша това, та да се знае един ден какво е било в тия наши славни години, след като вече сме се приобщили към общността на най-богатите и културни народи в Европа, а значи и в целия свят! Да се знае, макар че може и да се предполага как е, нищо че е трудно човек да си го въобрази, че е чак толкова тежко положението. Обаче това е самата истина, такава е самата истина, нищичко не притурям от себе си.

Ще завърша тоя смешно-тъжен опус с една случка, която ми се случи тия дни. Оня ден в Пловдив ме посети един още по-голям странник от мен. Човекът първо ми звъня и ми каза, че ми е изпратил от свои книги, пита ме получил ли съм ги; оказа се, че явно пощальонката ги е оставила пред заключената входна врата, та явно някой циганин е взел пратката за да я занесе директно на вторични суровини, с една дума казано, не стигнаха книгите му до мен. Тогава тоя човек, който е от Габровско, ми каза, че ще се метне на автобуса лично да ми донесе от книгите си, и той, завалията, подобно на един съвременен Паисий, се е видял в чудо що да прави със своите книги. И дойде тоя човек, срещнахме се в кафенето до Народната библиотека в Пловдив. Той пише книги и ги издава под псевдонима АВТОРЪ АВТОРОВЪ, иначе името му е Георги Панайотов, крайно интересен човек, който пише учудващо дълбоки книги.

Разказа ми тоя човек набързо одисеята си: бил напуснал "света" и се бил оттеглил вече да живее в гората, съвсем сериозно говоря! Далеч от "цивилизацията" си пишел книгите, предполагам живеейки в някаква пещера - не ми беше удобно да го разпитвам! - каза ми, че "е лесно да живееш, разписвайки се за заплата", ала ето, той бил дръзнал съвсем да скъса веригите си със света и социума - и се отдал на живот в лоното, както се казва, на Майката-Природа. Поговорихме си с човека половин час, почерпих го едно кафе, но той пък бързаше да се връща в своята си пещера, бързаше да не изпусне рейса обратно за Стара Загора; там, в околностите някъде, му била последната обител. Та ми даде той две свои книжки и няколко свитъка, издадени на принтер (едната книга ме помоли да дам на Народната Библиотека, та да остане все пак нещичко от него един ден, когато се пренесе в по-хубавия свят!), а пък после се разделихме. Той си тръгна към своята пещера, аз - към моята, щото, казах, моят апартамент е същинска пещера с тия топове неразпечатани и непипнати от ръка на читател книги.

Та тоя човек ми обясни как си издавал книгите в тираж... 20 екземпляра, как издателството му било драло по две-три кожи, за да издаде скромния тираж (то той, и Паисий де, си и издал книжицата в още по-малък тираж навремето, когато е обикалял страната, качен на магаре - за да я носи да си я преписват разните му там странници, щото и тогава българинът не си падал по книгите, не само сега е така!), умът ми не ми побира откъде тоя човек, живеещ в пещера, намира пари, за да си издава книжките, кой знае какво е изобретил, но не ми беше удобно да го питам и да "обменяме опит". Личеше си обаче от пръв поглед, че много икономисва от храна (беше слаб като скелет!), нищо чудно да се храни само с корени и треви, Бог знае откъде има компютър и откъде и хванал ток за компютъра си в пещерата (!), в която живее, но ето, факт, има и такъв човек, който, повтарям, пише книгите си учудващо интелигентно, духовно, такова е впечатлението ми като се зачетох. Тия дни и нему ще пращам от своите книги, даде ми адрес на хора, с които общувал, там да пратя книгите, а иначе често от пещерата си пеша биел път до някаква библиотека, където си вземал книги за четене, та там щял да занесе моите книги, като ги прочете, та да не ги изядат мишките в пещарата му. По някакво чудо срещнал попаднала в тази библиотека моя книга, та оттам разбрал за мен, оттам, от книгата, разбрал и телефона ми, та ме намери човекът.

Ей-такива странни истории се случват из нашето свидно отечество, има и такива хора; та си мислех тия дни, че не е съвсем умряла работата ни като народ и страна, щом като има хора като тоя брадат Панайотов, който живее в пещерата си подобно на един нов Свети Иван Рилски, подобно на един нов Свети Паисий Хилендарски. Да, не е съвсем безнадеждна работата ни, щом има у нас и хора като него; пък и като мен, щото и аз съм ненормален де, и аз съм идиот; ама да не се правя на интересен, ами да млъквам, че стана и късно; хайде, лека нощ - и прощавайте...

Разнищването на една тайнствена и зловеща мистерия, взета направо от съвременния ни живот

По вчерашната публикация на тема Голото мъжко тяло, излязла в сайта на моя Център за развитие на личността •HUMANUS• един приятел е написал сърдечен, развълнуван коментар, на който се наложи да отговоря понеже съдържа твърде важен според мен проблем; ето и двата коментара, публикувам ги отделно, та да могат да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, пък и да се запазят за аналите на бъдещата, още ненаписана нравствена и психологическа история на нашето време; та този човек пише ето какво:

Изцяло и с пълна възхита те подкрепям, лъчо, не само в основателната ти и справедлива борба срещу безпросветната, срещу позорно преследващата те директорка на ПГЕЕ-Пловдив, срещу “украшението” на българската административно-командна простотия: г-жа СТОЯНКА АНАСТАСОВА и нейните подобни подгласнички в същото училище. Къде са здравите, честните и смелите учители, а и техните ученици в училището, за да им дадат заслужен, справедлив и ясно видим отпор?! - основателно питам!

С което биха защитили преди всичко и на първо място: собствената си, почтена, будна и свободна съвест! Непримирими със злото, злобно, некадърно и дребнаво, неоснователно, нагло, предизвикателно, но недопустимо развихрило се пред техните очи!

Но те подкрепям и във възгледите ти за човешката голота и отношението ни към нея. А току-що прочел и историята със снимката на чисто голия, прекрасен юноша-мъж, върху обложката на твоята книга-учебник, се и разсмивам - облагороден и освежен от нея.

И не мога да не се възхитя на твоята гражданска смелост и съвест, на твоята основателна вяра в собствената правота да отстояваш така свободно, открито и полезно за обществото ни своите, не български, не европейски, а съзвучни на най-добрите световни културно-философски, което ще рече: мъдри, истинни, точни, полезни, основателни и безспорни възгледи по тези, уж щекотливи, но действително само за истинската глупост, простотия, безпросветност и срамни, срамотни, и непозволени за открито и свободно обсъждане, само за отчайващото скудоумие-некултурие и за наглото лицемерстване въпроси.

С теб съм, учителю!

20.10.2012г. ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ

Овърнах му ето какво:

Г-н Петков-Трашов, благодаря ти за толкова сърдечния коментар - и също така за подкрепата в тежък за мен момент! Явно имаме близки, родствени духовни ценности, явно се вдъхновяваме все от едни и същи идеи - щом по толкова аналогичен начин реагираме на нещата от живота. А и проявяваме все една и съща страстна непримиримост спрямо онова, което трови живота ни! И това съвсем не е удивително, напротив, толкова е естествено - и човечно! Иска ми се да вярвам, че в тази наша въпреки всичко така обична страна има и много други хора, които са способни като нас да се вдъхновяват от най-възвишени нравствени принципи - и да са способни най-вече да отстояват и на дело така съкровените за съвременния човек идеали на свободата, честността, добротата, истината, човещината, духовността! Има, убеден съм в това, много добри и достойни хора у нас, които са способни смело да се възправят срещу несправедливостите и своеволията на зли, самонадеяни администратори и управници, има човешки същества у нас, които са способни да победят страха, малодушието и недостойнството; вярвам, че това е така, именно, че не само има такива хора, но и че на дело се изявяват като такива, държат се като мъже и като борци. Защото ако не е, защото ако няма - горко ни! Нищо и никой тогава не може да ни спаси, никой и нищо не може да ни помогне!

На едно място поставяш въпроса: Къде са здравите, честните и смелите учители, а и техните ученици в училището, за да им дадат заслужен, справедлив и ясно видим отпор - основателно питам!. Искам да ти отговоря, понеже не ми се ще у хората да възниква невярна представа за психологическата ситуация в училището, в което работя. Понеже се боя, че от казаното и написаното до този момент у читателя може да възникне невярно впечатление, както, боя се, е възникнало и у теб. А ето каква е истината, държа тя да се знае.

Ситуацията е тежка, но е психологически обяснима - и най-важното: не е безнадеждна, напротив, аз съм оптимист за изхода на борбата! Вярно е, че има хора, които, предполагам от страх, са склонни да си мълчат, да потискат реакциите си; вярно е, че има и мерзавци, има аморални типове, които, потъпквайки всяко чувство за достойнство, се подмазват истерично на началството, надявайки се на благосклонността му, с оглед да черпят дивиденти и облаги - все пак знаем добре как е по начало у нас, и моето училище, общността, в която работя, не прави някакво изключение; но е вярно и това, че тия последните, именно клакьорите и подлизурковците, са единици, се броят на пръсти - и единодушно биват презирани от огромното, ала, за жалост, все още пасивно мнозинство, което с мълчанието си показва несъгласие, изразява своя категоричен отпор, ала - засега! - не намира сили не на думи, а на дело да заеме ясна, твърда, безкомпромисна нравствена позиция. Но аз, казах, съм оптимист относно изхода на нелеката борба, която съм предприел - и искам тук да посоча извора на своя оптимизъм.

За тия месеци, в които съм подложен на наистина дива, ирационална политически мотивирана ексцесия, на беса на ръководството, на всекидневен тормоз в опитите му да ме извади от равновесие, да ме прекърши, да ме принуди да капитулирам и или сам да си взема шапката и да си тръгна, или пък да сторя някакъв гаф, та да бъда уволнен "съвсем законно", аз срещам всекидневни изяви на съпричастност, симпатия и подкрепа от страна както на мнозинството от учителите и учениците, така и от хора, чието име е неотделимо свързано със славната история на това наистина най-елитно пловдивско учебно заведение - и които са силно обезпокоени от това, което си позволява да прави сегашното ръководство, и то не толкова по отношение на мен, но и по отношение на цялостната му, съвсем невярна в основата си, дълбоко сгрешена политика. Та ако ги нямаше тия всекидневни изяви на човешка съпричастност, солидарност, симпатия и подкрепа, аз отдавна да бях рухнал; ала, за щастие, ги има тези прояви! И тия хора не само ми вдъхват сила и убеденост, че съм на прав път, че каузата, за която се боря, е кауза нравствена, неегоистична, полезна за всички и най-вече отговаряща на потребностите за качествено образование и личностно-духовно заякчаване на младежта, т.е. именно е борба, водена в името на безкористни, най-чисти, благородни нравствени цели и подбуди. Това съм длъжен да подчертая най-дебело, защото тази е истината! Длъжен бях да я кажа, понеже иначе щеше да бъде несправедливо, а не ми се ще заради моя некоректност или несмисленост да бъде лепнато някакво петно върху нравствения облик на моите колеги, а и най-вече на училището, пък и на учениците, защо не! Огромната част от учениците, благодарение на блога ми, знаят за случващото се и открито ме подкрепят, изцяло са солидарни с мен, открито недоволстват и роптаят; разбира се, като преподавател, се старая да ги убеждавам да бъдат сдържани, да не изпадат в крайности, но възмущението от случващото се, и то по изцяло нравствени подбуди, в нашата общност е твърде ясно изразено! Тъй че ви моля да не оставате с впечатлението, че съм изолиран, че наоколо срещам само глухо мълчащи, враждебни хора, не, няма такова нещо, наопаки, ситуацията е коренно различна, истината е съвсем друга, ето и затова съм такъв оптимист! А сам знаете, че за хора като нас истината е най-важното и значимото, за нея именно ние се и борим! Аз затова така се радвам, че преобладаващите обществени настроения в това училище са такива, че огромната част от хората в наистина тежката ситуация се държат изцяло достойно, морално, човечно. Затова решително възразявам, ако някъде съм дал повод или основания да се мисли в противната посока, ако несъзнавано съм насърчил впечатлението, че нещата са едва ли не безнадеждни - и без да искам съм хвърлил някакво петънце върху имиджа на училището.

Ето, за да не е окаже, че говоря голословно, искам да дам още един значим щрих към ситуацията, която може да хвърли допълнителна светлина за случващото се. Тия дни се срещнах по негово настояване с един непознат до този момент за мен човек, който, обезпокоен за моето здраве и за положението ми в училището, държеше непременно да разговаря с мен - за да ме информира за неща, за които аз даже не съм подозирал. Ще си позволя да предам и тук казаното от него - понеже получената информация според мен е важна. От само себе си се разбира, че не мога да разкрия самоличността на този човек, който, прочее, ми обеща пълна подкрепа - ако нещата стигнат до съд. Та ето какво ми каза този човек, предавам основното и държа да подчертая, че тук се изявявам в качеството си на блогър, т.е. на нещо като, с извинение, "журналист" (щото ний, блогърите, съвсем не завиждаме на морала на огромната част от българските журналисти - и ги превъзхождаме в това отношение!), но най-вече в качеството си на български гражданин, а не на служебно лице, не на учител, не на подчинен на г-жа Анастасова, директорката; та този тайнствен човек ми каза следното, предавам думите му съвършено точно, по смисъл, разбира се:

"Г-н Грънчаров, боя се, оставам с впечатлението, като чета писаното от Вас в блога Ви, че Вие наистина съвсем нямате представа с кого, с какви хора си имате работа - встъпвайки в отчаяна борба с директорката на училището Анастасова и нейната клика от подлизурковци. Затова ме е страх, че не само Ви предстои тежка, продължителна, изтощителна борба, която по здравословни причини можете да не издържите, но и че сте встъпил в битка за една обречена кауза: неслучайно директорката Анастасова е с такова самочувствие и неслучайно си позволява така арогантно да тъпче закона и да се гаври с човешки същества. Ще Ви кажа какъв е източника на нейната безскрупулност, понеже имам чувството, че Вие, като същински идеалист и донкихотовец, единствен сякаш не знаете коя е тя, явно не подозирате какви мощни сили стоят зад нея.

Вашата така мила ръководителка Анастасова е дълбоко свързана с прочута комунистическа фамилия по линия на съпруга си: свързана е с рода на някогашния член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател на тодорживкова България Георги Атанасов! Нима това още не го знаете?! Тази Анастасова е нещо като Пръмова-Кунева, само че действа на едно значително по-ниско ниво, вероятно поради крещящ личностен дефицит, но това съвсем не я прави по-малко опасна и вредна. Напротив! Вие, г-н Грънчаров, сте голям, непоправим наивник: как си представяте тази работа, а именно, че другарката Анастасова успя да победи 18 кой от кой по-достойни кандидата за поста директор на училището?! Нещо повече, успя да победи дори кандидата на управляващата партия ГЕРБ за този пост?! Вие погрешно си мислите, че тя е била кандидата на ГЕРБ, но това не е така, тя явно е покровителствана от силите, които именно са определили и решили ГЕРБ да е управляваща партия, именно силите, които Вие в писанията си така сполучливо определяте като "върховен и ръководещ всичко милиционеро-комунистически ченгесариат", дърпащ конците на процесите в България от толкова години насам, от повече от 70 години вече! Тя е покровителствана от хората и от силите, на които козирува и пред които рапортува самият Бойко Борисов: сега давате ли си сметка какви мощни сили имате срещу себе си? Бойко Борисов, всемогъщият властелин, е нищо, е една мижитурка, той е само един жалък шут, една играчка в ръцете на тия могъщи сили, към които принадлежи твоята лицемерно-любезна и така хрисима другарка Анастасова, малоумни ми наивнико Грънчаров! Ето защо съм така обезпокоен за Вашето бъдеще и за Вашето здравословно състояние, понеже сам знаете, че който е предизвикал тия сили, колкото и влиятелен и могъщ да е бил, добро не е видял. А Вас лично ще Ви смажат, простете, като гнида, като бълха, която смущава царствения им покой!

Сега разбирате ли, наивни ми г-н Грънчаров, защо хората около Вас ги е така страх? Те знаят това, а Вие, ето, оказва се, не го знаехте - и затова сте повел такава безразсъдна, обречена битка! Вие, простете, драги ми г-н Грънчаров, сте един глупак, съжалявам, но все някой трябваше някога да Ви го каже! Вие сте "луда глава" и несъмнено скоро ще си строшите главата, ала имате прекрасно семейство - ето затова ми е жал за Вас, ето затова дойдох да Ви кажа тия приказки! Жал ми е също за старата Ви майка, която ако разбере какво става с Вас, няма да издържи и ден. А аз познавам майка Ви, понеже коренът ми е от Долна баня, от Вашия роден град. Затова Ви и чувствам някак си близък, затова исках да Ви направя това добро: да Ви отворя очите! Пазете се от тия хора, макар че вече е късно! Напуснете, бягайте от очите на гневната Анастасова, защото тя, за жалост, е такъв човек, че няма да миряса, докато не Ви унищожи! Тя не може да Ви понася тъкмо защото сте талантлив и добър човек, а такива хора като Вас са смъртна опасност за хората като нея. Тя е зла, отмъстителна, безжалостна, нещо наистина не е наред при нея - що се касае до онова, което именно ни прави човеци и човечни. Ще Ви унищожи без да й трепне окото - и в същия миг ще забрави за Вас, щото има още много други хора да унищожава. Няма да миряса докато не направи така, че всички около нея не станат по-бледи личности от самата нея. Тази, уви, е истината. Тъй че Вашата борба наистина е на живот и смърт, но се боя, че за Вас вече живот няма в това училище, тъй че бягайте, спасявайте поне живота си! И спасете по този начин и семейството си, спасете и старата си майка, и болния си брат, за когото така самоотвержено се грижите! Казвам Ви това, понеже много съм загрижен за Вас, моля Ви, вникнете в думите ми, моля Ви, спасете се! Вие, ако се съхраните, можете още много да дадете и на образованието, и на културата, и на философията на България, затова Ви моля да проявите разум и да отстъпите.

Знам, че не сте такъв човек, познавам Ви повече отколкото можете да предположите. Но помислете малко: ако гърнето удари камъка и ако камъка удари гърнето резултатът нали ще е все един и същ?! Нали все гърнето ще се счупи, драги ми Грънчаров, а ти не си мисли (минавам на "ти" щото те чувствам близък и това "Вие" вече не ми се превърта езика да го изговарям!), че си камъка, не, ти, Грънчаров, си гърнето, мама му стара, и това ли не разбираш, а уж си по произход от рода на грънчари?! Голям наивник си, голям романтик си, луда глава си, ето, искам да ти дам малко разум, щото си заслепен от своя идеализъм - и си се откъснал от проклетите, от отчайващите български реалности, в които сме поставени, в които се налага да живеем вече толкова години. Аз даже те съветвам да бягаш някъде в чужбина, щото останеш ли в България, непременно ще те смачкат като гнида; тъй че бягай, спасявай се, човече, моля ти се, помисли за себе си и за близките си хора!"

Ето, в този дух този човек ми говори повече от час! Признавам си, на моменти си мислех, че е пратен да ми казва тия неща именно от тия "страшни сили", срещу които уж говореше, понеже на моменти имах впечатлението, че не е съвсем искрен в прекалената си загриженост за мен. Но нали знаете как е в тия работи, в тая човешка и нравствена сфера: човек никога не може да е сигурен, не може нищо да знае положително, единственото, което имаме и на което следва да се осланяме, е онова, което ни говори сърцето! А сърцето ми говори, че тоя човек сякаш наистина искаше да ми подаде ръка и да ме спаси, нищо че тезата му е така изгодна за ръководството, за директорката Анастасова, т.е. за "мощните сили", които тя уж олицетворявала. Щото пък, от друга страна си мисля, тя ако беше наистина така могъща, защо щеше да ламти така силно за тоя общо взето невзрачен директорски пост, поне заместник-министърка или евродепутатка да беше пожелала да стане?!

Това е, драги ми г-н ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ, сега сфащате ли колко много съм я загазил, в каква тежка ситуация съм попаднал, какъв убийствено сложен казус ми е предложил за разнищване животът тия дни?! И това не ми е за пръв път, напротив, много пъти съм попадал в подобни безизходни ситуации. Аз съм описал много свои преживелици в книгите си, примерно в книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, който я е чел, много знае за това, което ми е минало през главата когато по една приумица на съдбата ми се наложи цели 7 години да бъда в "гнездото на осите", именно да бъда асистент по философия в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" на Пловдивския университет, също и в по-новата си книга ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА, а пък и в една друга философско-психологическа и "мемоарна" книга, която написах наскоро, тя се казва ТАМ ГОРЕ, ПОД ЗВЕЗДИТЕ, където описвам свои преживелици когато съм бил войник. Сам виждате, аз вече мемоарите предвидливо съм си ги написал, тъй че вече мога спокойно да мра. Аз иначе отдавна съм се прежалил де, затова говоря така. Майната му, та нали човек "да живее" унизен, на колене, потънал в малодушие е много по-лошо и по-грозно от това достойно да умре - нали така, нали на това учат учениците учителките по литература?! Е, щом така ги учат учителките по литература (а самата г-жа Анастасова е просто учителка по литература и български език, нищо че се навря да бъде директорка на едно професионално учебно заведение!), значи тъй трябва да бъде, т.е. трябва не само на думи, а и на дело да го спазваме. Ето, удава ми се сега сгоден случай да умра достойно, подобно на своя идол Сократ, а аз малодушно да взема да треперя, да бягам, да се излагам на стари години, да се крия, та да се спасявам - Сократ да не би да е бягал като са го съдили, като са го хулили, като са се гласили да го убият?! Е, и аз няма да бягам; като познавам себе си, твърдо мога да заявя поне това! Ще срещна смело съдбата си, гледайки смъртта право в очите: понеже за нищо, дето съм правил в дългия си и нелек живот, не мога да съжалявам. Тъй мисля, от това няма да се откажа.

Това исках да ти кажа, драги ми г-н ПЕТКОВ-ТРАШОВ. Дано написаното не е прозвучало прекалено патетично и неискрено, но аз съм чувствителен, импулсивен човек, говоря и правя само онова, което ми диктува сърцето; нямам никакво доверие на самоуверения разсъдък, който именно ни учи на недостойнство, на мекушавост, на безсърдечност, който ни прави страхливи, който ни тласка към това да правим разните му там сделки със съвестта си, който ни тика към презреното спокойствие. Философията, милата, ме е научила на тези неща - и аз сега на дело, накрая на живота си, няма да се опозоря като почна да правя обратното на онова, в което вярвам, в името на което съм живял през всичките си години - и на което съм учил учениците си; не, това от мен не го искайте!!!

Не, изобщо не се правя на герой, не, такава суетност ми е чужда, аз искам чисто и просто да си остана човек - и това ми стига, то ми е предостатъчно. Да си умра като човек - има ли по-хубава, по-желана участ от това?! Да кажат някога за мен: "Тоя, дето лежи тук, горкият, беше човек: роди се, живя и умря като човек!", ето, до това се свежда моето тщеславие, в това се корени моята гордост; тия прости думи, тази епитафия искам да напишат и един ден на гроба ми. Нищо друго не искам, за нищо друго не си мечтая...