Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца

Новото кошмарно "самоубийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпроса "Кога българинът убива цялата си челяд?" и също не по-малко патетично-театрално отвърна: "Когато башибозукът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоубийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фронтално с нелеката тема - с надеждата да провокирам по-смислен разговор.

Двата случая най-вероятно са коренно различни, имам предвид софийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащините банкови кредити! Хайде, себе си човек, да допуснем, може да убие заради такива неща, не е лесно на такива хора, да затънат в неуспешни предприятия, отчаянието може да ги подтикне към фаталната мисъл и стъпка. Мен обаче ме интересува защо е убил децата, ето това е важният момент, тук е скрито разковничето.

Медийните плямпала пуснаха съблазнителната жълтурковска версия, че бащата-убиец бил болезнено ревнив, ерго, убил е жена си в пристъп на патологична ревност; нищо чудно да я е ревнувал, че и децата не са негови - това е близко до акъла. На тая почва може да се обясни случилото се, именно, да убие децата си. Може, ама много услужливо нещо ни се подхвърли тази версия. Таман в подходящия момент. Тя води и до най-лесното обяснение: ами убил е, защото психически е изтрещял. Толкоз. Това обяснява всичко. Но как и защо се е стигнало до това изтрещяване - тук никой не смее да повдигне завесата. Ето, два случая на масово семейно самоубийство се случиха, това вече очертава тенденция. Ние, българите, сякаш вече масово изтрещяваме. А причините къде са? Ако са чисто психични, коя е детерминацията на явленията, коя е скритата дълбока причина за туй масово изтрещяване?

Лесно е да се каже: животът е твърде тежък, затова някои изпушват, изгарят им, така да се каже, бушоните. Явно ний, българите, не сме адаптирани към живот от този тип, където следва да поемеш пълната отговорност за себе си - и независимо от изпитанията и трудностите да продължиш да се бориш всекидневно, подготвяйки успеха си. Свободният отговорен живот не е по силите на масовия българин, обременен от илюзиите, че някой друг - примерно милостивата и милозлива държава, примерно баш-бабаитът Боко, спасителят и пр. - требвало било да се погрижи за всинца нас, щото нали знаете как бяхме възпитавани: държавата е нещо като грижовна майка, а пък ний сме нейните послушни и добри дечица, тя за всичко ще се погрижи; държавата е нещо като квачка, а пък ний сме пиленцата. Така си представя нещата масовият българин, това му е било набивано в главата, това е набивано в главите на поколения, тази митология е още доста силна и непоколебимо твърда, още е съвсем неразклатена. И ето, един човек, обременен от такива илюзии, един човек, неспособен за свободния живот, е твърде близко до пълното отчаяние когато го сполети някаква тежка криза, някакъв провал; и когато осъзнае, че никой, ама абсолютно никой няма да му се притече на помощ, тогава сякаш му остава този един-единствен изход: да си пръснеш черепа. А преди това да сториш същото благодеяние и на най-близките си, да ги спасиш от мъчения, т.е. да им помогнеш, като ги убиеш; да ги убиеш, защото ги обичаш, ето това е най-страшното, до което стигнахме в резултат на това, че десетки години живяхме с фалшиви, нямащи нищо общо с естеството на самия живот ценности.

Тъй че аз съм склонен да разглеждам тия ритуални семейни самоубийства като ярки симптоми на протичащите в душите ни крайно тежки ценностно обусловени психични процеси, които, разбира се, си имат и своя социален контекст. Много е страшно това, щото ето, примерно, един безработен, млад човек, който търси работа, ала не може да я намери, на когото, примерно, и момичетата няма как да му обърнат подобаващо внимание, понеже, ясно е, няма пари, та нима е чудно, че на такъв един човек, като се помъчи достатъчно в ужасната мизерия, като няма силата на духа да зареже нашата българска кочина и да отиде да си търси късмета по света, та нима е чудно в такива отвратителни условия да се появи в главата му в един момент мисълта за самоубийство? Разбира се, че няма нищо чудно в една такава мисъл, особено когато такъв човек няма нужните духовни, ценностни опори, когато е, така да се рече, нещо като листото, духано от безмилостния вятър, как тогава да не се откъсне в един момент пустото му листо?! И какво ще го задържи да се крепи о живота като няма и нужното "лепило", липсва му връзката, когато, като капак на всичко, наоколо шетат също такива обезверени като него самия хора, отчаяни, хора, чиито души са прогизнали от неверни представи за живота, прогизнали са от отровни илюзии, да, как няма човек да стигне до мисълта за самоубийство, когато около теб никой няма да ти подаде ръка, да ти каже сърдечна дума на съпричастност, а всички мълчат, всеки потънал в проблемите си, и само, доколкото могат, гледат да ти направят мръсничко, да те прецакат, поне с каквото могат. Да, такива сме, ето, живеейки в тази отвратителна атмосфера е съвсем естествено да се случват такива неща като масови семейни самоубийства; прочее, този човек, убиецът, нима не можеше да обсъди човешки проблемите с убитата си съпруга, нима не можеше да поговори с децата си, какво е това обезчовечаване, да стигнеш дотам да "самоубиваш" най-близките ти хора, в които тече собствената ти кръв, без даже да поговориш с тях, да ги попиташ какво те мислят?! Страшно е, да кошмарно е. Ако беше поговорил, убеден съм, щеше да се възпре от страшната си мисъл за ужасната си постъпка; примерно, да беше запитал десетгодишния си син:

- Сине, бащата ти е един пълен боклук. Пълен нещастник. Баща ти страда! Баща ти не може да си реши проблемите. Баща ти е решил да се убие, та да се отърве, щото вече няма сили да се бори. Но ми се ще да убия и теб, и сестричката ти, та да не страдате без мен. Ето тая страшна мисъл ми се върти в главата. Помогни ми, сине, дай ми акъл, баща ти е голям човек, ала съм много слаб, ето, плача, помогни ми!

Ако този човек беше казал това на детето си, убеден съм - децата не са така опорочени като нас, възрастните, а са много чисти, такива Бог ги е създал, децата, запомнете от мен това, са най-близко до Бога! - та значи, убеден съм, че ако беше казал нещо подобно на невръстния си син, този човек щеше да бъде спасен от детето си, а страшната трагедия нямаше да се случи. Хора, разговаряйте за всичко и то най-откровено с близките си! Моля ви, за всичко разговаряйте, не крийте нищо, говорете, обсъждайте, мислете заедно, търсете заедно изход от проблемите си! Не бъдете потайни, не подивявайте, не си мислете, че имате правото да решавате за всичко сами! Питайте, не се правете на пичове, що сичко си знаят сами, не се страхувайте да проявявате слабост! Нека да ви се смеят идиотите, но вий смело и честно изявявайте себе си - и тогава ще ви бъде значително по-леко! И тогава ще се справяте значително по-добре и по-успешно...

Така трябва да е в едно общество, което има правото да се нарича човешко. Нека, прочее, да сме човечни, а пък човечността ни много зависи от това доколко и как разговаряме - ето, и това искам да ви кажа. Казах ви го, олекна ми, помислете ако искате върху думите ми. Лек ден на всички!

Аз на това уча учениците си, повечето от тях не ме разбират и ме смятат за смахнат, ала аз пък за сметка на това съм упорит, щото знам, че все някой от тях ще се позамисли, а това вече е голям успех. Ето, днес ще се опитам да кажа всичко това, що написах по-горе вам, и на учениците си, нищо че ще наруша програмата по етика, майната й на програмата, защото истината е по-важна, затова. Хайде да спирам, че трябва да се приготвям за работа, хубав ден ви желая, дано не съм ви развалил деня с тия мои несресани мисли, които даже нямам време сега да прочета и редактирам, тъй че прощавайте, ако някъде даже не съм успял да завърша мисълта си и да сложа точка. Чао и до скоро!