Истината ни прави свободни

сряда, 28 април 2010 г.

1. Това ли е моят жизнен свят?

ВЪПРОСИ:

 Аз не мога да се “избавя” от… света – нима това не е първото, от което следва да тръгна? Защо светът навсякъде ме преследва? Защо ние – аз и светът – сме неотделими? Та нали само смъртта ще ме отдели от него? Или е възможно и в смъртта аз “да замъкна” този свят? Ако ми се иска, то обаче едва ли е възможно – защо? Ако беше възможно какво би означавало? Нима “един безкраен празник”?
 Ако все пак светът ме следва неотлъчно, защо е така? Кога за мен се е появил светът? Ако това е станало с “първия вик”, с който съм се родил, то защо съм го посрещнал с крясък и плач? Нима той е така ужасяващ в сравнение с топлата майчина утроба?
 Но какво все пак е светът? “Свят” и “светлина” – за какво намеква езикът? Дали моето съзнание не е “светлината”, която озарява света? Ако “угасне” съзнанието ми, то тогава какво ще стане със света? Дали ще си остане, при това същия, без никаква промяна? Или пък ще изчезне заедно с мен, с моето съзнание?
 Дали тогава светът не е само моя представа? Ако светът е представа на моето съзнание, то защо е така внушителен, “грамаден”, “колосален”? Нима съзнанието ми е така могъщо, та е в състояние да крепи такъв един свят?
 Защо аз непрекъснато усещам присъствието на света, на нещата, с които той е преизпълнен? Как става това? Какво означава усещането ми, че той е “тук при мен” в моите усещания, които ми дават нещата? Може ли по някакъв начин съзнанието ми да се “отлепи” от света? Ако не е възможно, защо е така? Ако е възможно, кога и най-вече как става?
 Но дали аз в усещанията си не долавям само “повърхността” на света? Какво тогава има зад “тънката кора”, зад “черупката”, до която стигат моите усещания за света? Мога ли да се добера до “сърцевината” на света? Възможно ли е да постигна “най-вътрешното”, “ядрото” на света?
 Може би мисленето и науката проникват в дълбините на света? Доколко картината на света, която рисува науката и моята мисъл, е достоверна и “правдоподобна”? Как да проверя истинността на своите представи за света? Съществува ли “свят сам по себе си”, или неизбежно аз имам само светът “какъвто е за мен”?
 Какъв ли би бил “невидяният от никой свят”? Съществува ли изобщо такъв един свят? Ако съществува какъв би бил той? Откъде да мога да зная това? Невидяните от никой звезди и планети на безкрайния космос не са ли безкрайно ощетени? Как тогава съществуват в ледения космос – без око, което да им се радва?
 “Свят” и “космос” едно и също ли са? А “вселена” и “свят”? Какви са разликите? Кога “части от космоса” стават свят? Нещо за да е свят, то какво трябва да бъде? Кое е “нещото”, от което зависят “светове-те”? Дали това “нещо” не е човекът? Или пък е нещо “подобно на човека”?
 Имам ли тогава право да говоря за “света като цяло”? Какъв е светът в своята цялост? Този свят може ли да бъде съзерцаван от човек? Мога ли аз самият да се добера до него? Или на мен са ми дадени само “фрагменти” – “тази къща”, “тази поляна”, “тази река”, “тази плажна ивица, блестяща от слънцето”, “това възхитително море”, “този любим човек”, дори… “този тъп вестник” и т.н.?
 Но въпросът си стои – ако е нужно съзнание, което да съзерцава “света като цялост”, то кое е това мощно съзнание, безкрайно превъзхождащо моето собствено, съзерцаващо само “откъслеци от света”? Какво ще се случи със “света като цялост” ако липсва такова съзнание? Няма ли тогава неговите “отломки” да се стоварят върху мен и да ме смажат без жалост?
 Но мога ли все пак и аз някога да се добера до “света като цялост”, т.е. до смисъла на света? Може ли да се постигне смисъла, ако е загубена целостта? Ако “махнем човека”, какво ще остане от света? Дали и той няма да се сгромоляса без остатък? Но нали не моето съзнание крепи света като цялост?
 Коя тогава е неговата опора, благодарение на която и най-последното “прашно и скучно ъгълче от безкрайната вселена” не умира от мъка? Казваме “край, забравен и от Бога”? Ако Бог забрави за света като цяло (или за някоя негова “част”), какво ли ще се получи?
 Дали този прекрасен свят не е бил създаден само за мен, възхищаващият се от него? Светът не съществува ли само за мен – и в мое лице за човека? Има ли хора, които не долавят и не се наслаждават на света, на неговата възхитителна красота? Красив ли е светът сам по себе си – или той става такъв само за онова сърце, което е влюбено в красотата?
 Какво означава светът за мен да стане безразличен? А кога светът за мен става “ужасен”, “потискащ”, “смазващ ме”, “непоносим” и пр.? Коя за мен самия е преобладаващата емоция спрямо света? Струва ли си да обичам света, в който живея? Имам ли аз “заслуга” за неговото съществуване? Един обичан жизнен свят – нима е малко да сътвориш такъв един свой свят? Какво ще бъда аз без него? Но какво пък е той без мен?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ