5. Кое удоволствие е най-желано?

 Дали то не е удоволствието, което най-пряко е свързано с тайнството на живота, което най-пълно изразява неговата сърцевина? Кое е това удоволствие, мога ли да го открия сред “градината” от най-желаните и силни удоволствия – на тялото, човека и на “природата”, от която човекът е “жива част”?
 Всъщност има ли много най-желани удоволствия, или най-желаното е само едно? Кое е то – удоволствието, при което тялото ми “е при себе си”, а силата на преживяването е несравнима с нищо друго? А дали пък в зависимост от различията между телата и индивидите, които "разполагат” със съответните тела, за едни най-силното удоволствие е едно, а за други – съвсем друго?
 Възможно ли е да съществува такова “онтологично разнообразие” във влеченията на телата? Какво би означавало това? Нима и животът като първичност и като даденост се оставя да търпи такива различия, явяващи се израз на произвол от страна на самозабравилия се човек?
 А дали тук различията и “вкусовете” не са просто израз на “вторичност”, която всъщност е не друго, а “добавъчна извратеност” на жизнения порив?
 Какво излиза тогава: когато някой твърди, например, че за него най-силното удоволствие е удоволствието от… яденето (или пиенето), то нима тогава при него жизненият порив, самият живот не е безкрайно ощетен?
 Нима такова тяло, което е забравило “истината на живота”, няма след това да бъде наказано от самия живот (с болести, “затлъстяване” и пр.)? Какво тогава значи неговата вторична пристрастеност към яденето, след като животът не я признава? Нима тя не е прост израз на жизнена непълноценност, на специфично насилие над тялото – и над неговата съдба?
 А дали същото не може да се каже и за всички други възможни “субективни предпочитания” относно най-силното удоволствие? Дали пък същото не важи и за “най-истинското” и “най-желаното” (по мнението на “мнозинството”) удоволствие, каквото е сексуалното?
 Ако то все пак е най-силното в сравнение с всички останали “доволства на тялото”, то променя ли това с нещо евентуалната жизнена ощетеност и непълноценност – която, изглежда, можем да открием при “развратниците” и “прелюбодейците”?
 Дали тези последните са открили “тайната на живота”, дали тъкмо те са най-близо до неговото естество? Те ли най-добре разбират тялото си – и оттук – живота?
 Или въпросът трябва да бъде поставен иначе: дали пък тялото не е по естеството си “развратник”, обичащ най-много това най-силно удоволствие, каквото е сексуалното? И тогава “развратници” стават ония, които служат всеотдайно на желанията на тялото си, сред които най-важно място (за самото тяло) има тъкмо сексуалното удоволствие – мога ли да приема това?
 А какво става тогава с всички останали хора, нима те не са толкова смели, че да могат твърдо да застанат зад желанията на тялото си, зад неговия могъщ порив към удоволствията от секса? В такъв случай не се ли оказва, че “цялото останало човечество” живее непълноценно в същата степен, в която пренебрегва сексуалните желания на тялото си?
 Коя е причината за такава неблагоприятна констатация – стига тя да е вярна? Може би пък истинското основание хората да подценяват сексуалния живот на тялото си не е съзнанието, властващо над човека по един трудно преодолим начин?
 Защо всъщност много хора “се гнусят” когато стане дума за сексуални удоволствия, за прословутата “радост от секса”? Значи ли това, че по този начин те просто изразяват най-категорично своята жизнена непълноценност, откъснатостта си от… “изворите на живота”?
 Затова ли такива хора така силно страдат – нищо че не го признават, че никога няма да го признаят? Трябва ли да сме верни на поривите на тялото си – обичащо най-силно, както се оказа, тъкмо сексуалните преживявания, създаващи усещането, че “животът, какъвто е, е тук при мен”?
 Или това е някаква коварна илюзия на тялото, което нищо не знае, а е склонно само да иска?