Истината ни прави свободни

четвъртък, 29 април 2010 г.

2. Кои и какви са те, другите?

 Не са ли те най-напред различни, нееднакви, “всеки сам за себе си”, индивидуалности и пр.? Тогава имам ли право да ги наричам с общото име “други”? Каква е тази тяхна “другост”, нима тя се свежда само до това, че те не са “мене”, а “аз” не съм “те” (”тях” и пр.)?
 Вярно ли е това, че между мен и тях трябва да поставям известна граница? Какво ще стане ако тази граница бъде заличена, “размазана”, неясна, ако допусна това тя да не съществува? Няма ли тогава аз самият по някакъв начин да загубя себе си, да се “разтворя” и “изгубя” сред тях?
 Може ли да ми се случи това, ако то стане, как ще се чувствам? Ако пък споменатата граница е налице, то какво ми дава това? Не е ли тя всъщност граница между моята и тяхната на всеки един от тях, от онези,които не са “мен”!) свобода? Защо тогава между свободите ни да не бъде допускана граница?
 Какво ще стане свободите ни се смесят, ако границата между тях бъде премахната? Нима е възможно тогава свободите ни да станат по някакъв странен начин… “безгранични”? Каква ще бъде тази “безграничност”, тази липса на определеност, на предел, дори на “собственост” върху своята свобода?
 Не е ли това равносилно на унищожение на свободата на всички – щом като никой поотделно не разполага със свободата си? Ако някой друг “прекрачва границата на свободата ми”, т.е. се разпорежда с моята свобода, а аз, да предположим, в същото време си позволявам намеса в неговата свобода, то какво означава това, докъде ще ни доведе?
 Всеки един от нас, ставайки зависим от другия, не е ли станал несвободен? Има ли смисъл от подобна”размяна” на свободите ни? Мога ли да си позволя това по отношение даже на най-близък човек, или по отношение на друг, чужд човек? Не ни ли се налага да зачитаме и уважаваме свободите си, което е равносилно на признание на суверенността на нашите личности?
 Дали само тогава няма “другите” да станат “общност”, преизпълнена с личностност и човечност? Може ли изобщо другите като други да бъдат “общност от индивидуалности”, “съзвездие” от личности? В какво тогава ще се изразява тяхната другост по отношение на мен самия като “непосредствено дадена ми” личност?
 Нали аз се научавам да ценя личността и личностното най-напред в свое лице? Цени ли личността онзи, който сам не е личност? Как е възможно това, откъде ще се вземе неговото уважение към личността – щом като той не я е усетил в себе си? Тогава не следва ли, че другите като други по отношение на мен самия са нещо безлично и безличностно, нещо аморфно и неопределено, лишено от индивидуалност и пр.?
 Какво тогава мога да очаквам от една такава овладяна от безличното, дезиндивидуализирана реалност, срещу която стоя аз – държащия на личността и на индивидуалността си? Как става това превъплъщение: всеки сред другите “сам по себе си” е някаква личност, но те (“всички заедно”, като масивност от много сливащи се в едно лица) образуват една безлична и не понасяща личността абстрактна “другост”, която поотделно потиска и упражнява натиск спрямо всеки свой “член”?
 Какво е това “чудовище” на другите, което е озъбило своята паст срещу всяка своя отделна и държаща на уникалността си част? Не се ли “самоизяжда” в своята ненаситност, в своята пословична “лакомия”, която е вечно жадна да поглъща и “смила” всичко онова, което се опитва да се дистанцира и така да съхрани себе си?
 Мога ли да стана неразделна и самодоволна, слята с цялото “част” на неразличимата “другост”, в която шествува вездесъщата безликост? Какво тогава ще стане с мен самия, ще “остана” ли или ще се загубя, по-скоро – погубя? Случило ли се е това с някой изобщо – или то е “абстрактна възможност”, от която не бива да се плаша?
 Кога се стига до “разливане” на личността в безличното, наречено “другите”? Дали пък то не е моя всекидневна възможност, която трябва ясно да съзнавам – за да й противостоя, за да й преча да се осъществи, да ме “сполети” и погуби?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ