ИДЕИ, КАЗУС, АЛТЕРНАТИВИ

ИДЕИ:
(1)“Човекът не е нищо друго, освен своя собствен проект, той съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот. След всичко това вече можем да разберем защо нашето участие предизвиква ужас у някои хора. Това е така, защото те разполагат най-често само с един начин да понасят собствената си окаяност, като си мислят: Обстоятелствата бяха срещу ми, но аз струвам много повече от онова, което бях; вярно, нямах голяма любов или голямо приятелство, но само защото не срещнах мъж или жена, достойни за това; не написах хубави книги, само защото нямах свободно време; нямах деца, към които да се привържа, понеже не намерих човека, с когото бих могъл да проживея целия си живот. Така че у мен са останали неизползвани и непокътнати множество дарования, склонности, възможности, които ми дават такава ценност, каквато не би могла да бъде извлечена от поредицата мои действия. В този смисъл за екзистенциалиста няма друга любов освен тази, която се осъществява, няма друга възможност за любов освен онази, която се проявява в една любов; няма друг гений освен онзи, който намира израз в произведенията на изкуството…
Екзистенциалистът обаче твърди, че страхливецът сам се прави страхливец, а героят сам се прави герой; за страхливеца винаги има възможност да не бъде повече страхливец, а за героя – да престане да бъде герой. Важно е пълното ангажиране, а не само в отделен случай…
Освен това, ако е невъзможно да намерим във всеки друг човек някаква всеобща същност, която да бъде човешка природа, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване… Под условия на съществуване се разбират априорните граници, очертаващи фундаменталната ситуация на човека в универсума. Историческите ситуации варират: човек може да се роди роб в езическо общество, феодален сеньор или пролетарий. Неизменна е обаче неговата необходимост да бъде в света и в него да се труди, да е сред другите и да бъде смъртен. Границите не са нито субективни, нито обективни, а по-скоро имат обективна и субективна страна. Те са обективни, защото се срещат навсякъде и навсякъде биват признавани; те са субективни, защото са преживени, те не биха съществували, ако човек не ги преживее, т.е. не се самоопредели свободно в своето съществуване по отношение на тях. И макар проектите да могат да бъдат различни, никой не им остава напълно чужд, понеже всички те се представят като опит да се преодолеят тези граници, да бъдат отместени, отречени или пък човек да се адаптира към тях. Следователно всеки проект, колкото и да е индивидуален, има универсална стойност… Онова, което на екзистенциализма е присърце да покаже, е абсолютният характер на връзката между свободното ангажиране, чрез което всеки човек се реализира, реализирайки определен тип човечност, който ангажимент може да бъде разбран в която и да е епоха и от който и да е човек, и относителността на културната цялост, която може да е резултат от подобен избор…
Когато заявявам, че при каквито и да са конкретни обстоятелства свободата никога не може да има за цел нищо друго, освен да желае самата себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата като основа на всички ценности. Това не означава, че той се стреми към абстрактна свобода, а просто че постъпките на хората с чиста съвест имат като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек… се стреми към конкретни цели; тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода. Разбира се, свободата като дефиниция на човека не зависи от другия, но щом е налице някакво ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите, аз не мога да приема собствената си свобода за цел, ако не приема и свободата на другите като цел.
(Жан-Пол Сартр)

(2)“Какво друго наистина може да бъде свободата на волята освен автономия, т.е.свойството на волята да бъде закон за самата себе си? Но положението: волята е при всички постъпки закон за самата себе си, отбелязва само принципа да не се постъпва според никоя друга максима освен според тази, която може да има за предмет самата себе си също и като всеобщ закон. Но тъкмо това е формулата на категоричния императив и принципа на нравствеността; следователно свободна воля и воля, подчинена на нравствени закони, са едно и също…
И така аз казвам: всяко същество, което не може да постъпва другояче освен под идеята за свободата, е тъкмо затова действително свободно в практическо отношение, т.е. всички закони, които са неразривно свързани със свободата, важат за него също така, като че волята му е била обявена свободна също сама по себе си… Аз твърдя, че трябва необходимо да придадем на всяко разумно същество, което има воля, също и идеята за свободата, единствено според която то да постъпва. “
(Имануел Кант)

(3)“Когато френската армия започна да отстъпва, а привържениците на Австрия и враговете на италианската свобода я считаха за безнадеждно загинала, когато вие самите не можехте да разберете, че това отстъпление е само хитрост, – вие показахте привързаност към Франция и любов към свободата. Вие показахте усърдие и непреклонно постоянство, предизвикало уважение към вас в армията, и за тези заслуги вие ще бъдете поставени под особеното покровителство на републиката. С всеки ден вашият народ става все повече достоен за свободата, с всеки ден в него се увеличава енергията, и той, без съмнение, в един прекрасен ден ще излезе със слава на световната арена. Приемете израза на моето удоволствие и искреното желание на френския народ да ви види свободни и щастливи.
(Обръщение на Наполеон към гражданите на Милано)

КАЗУС: При философа Сартр през времето на Втората световна война и германската окупация на Франция идва млад човек, поставен пред следния избор: дали да отиде в Съпротивата (и така да се сражава за Франция, а също и да отмъсти за брат си, убит от германците) или пък да остане при самотната си майка, която без неговите грижи едва ли би оцеляла в пожарището на войната. Юношата не намира решимост да избере едната алтернатива, и пита Сартр какво да прави. Сартр разсъждава така:
“Ако ценностите са неясни, ако винаги надхвърлят точния и конкретен случай, който разглеждаме, то ни остава само да се гордеем с нашите инстинкти. Точно това опита да направи и този млад човек; когато го видях, той казваше: в крайна сметка най-важното е чувството; аз би трябвало да избера онова, което истински ме тласка в определена посока. Ако чувствам, че обичам достатъчно майка си, за да жертвам заради нея всичко останало, – желанието за мъст, за действия, за приключения, – тогава оставам при нея. Ако, напротив, чувствам, че любовта ми към нея не е достатъчна, тогава заминавам. Само че как да определя ценността на едно чувство?… По друг начин казано, чувството се формира чрез действията, които човек извършва, и следователно то не може да ме води след себе си… Идвайки при мен, той вече знаеше отговора, който щях да му дам, а аз имах само един отговор: вие сте свободен – избирайте, т.е. измислете. Никакъв морал не може да ви посочи какво трябва да правите; в света няма никакъв знак за това. Католиците казват – има знамения. Да приемем, че е така, но все пак аз съм този, който избира техния смисъл…”

 Каква е вашата реакция спрямо затруднението на младия човек? Дали “съветът” на Сартр (”избирай сам!”) не е израз на някаква своеобразна… “философска безчовечност”?
 Вие лично какво бихте избрали ако подобна алтернатива стоеше пред вас – и на какво основание? И за вас ли чувството е определящото при такъв съдбовен избор, или ще послушате своя ум?

АЛТЕРНАТИВИ:
(1)Светът не познава и не приема свободата, в света действа необходимост и причинност, но не и свобода. Ако изобщо съществува свобода, то тя принадлежи само на човешкото: човекът поне е податлив на илюзии, но светът не се оставя да бъде измамен. “Царството на природата” (на “нещата”, естествени и социални) е разделено от измамното “царство на свободата” (духа, съзнанието, чисто човешките и Божествените “неща”) с пропаст, която съвсем не може да се преодолее, двете принадлежат все едно на два коренно различни свята. “Вкарването” на свобода в този, в нашия свят, води само до объркване на неговата същност и до непоправими беди – стоварващи се, впрочем, върху главата на човека.
(2)Това, че светът е инертен спрямо човешкия порив към свобода съвсем не означава, че свободата за него е принципно чужда и непозната. В човека и човешкото се “излюпва” свободата, а след това тя пак благодарение на човешката активност се разпростира и върху света: човекът одухотворява и очовечава света, прави го по-близък до себе си, преодолява "пропастта" между себе си и него. Човекът, сътворил "царството на свободата" (културата в нейната многоликост), за това и съществува: да бъде “мост” или “въже”, опънато между необходимостта и свободата, между възможността и действителността, между “е” и “трябва”.
(3)Самият свят е “плод” на свободен творчески акт, който има двояко измерение: Бог свободно е сътворил цялата природа, дал й е законите и я е оставил да се развива на тяхна основа, а човекът “довършва” Божието творение и чрез историята продължава величавата епопея на свободата. Според степента на човешка отдаденост на свободата възниква и съответният свят, в който живее човекът: как тогава светът да е чужд на свободата?! Светът е чужд за свободата единствено при несвободните, техният свят наистина е царство на “желязната необходимост”, за тях друго освен “материалното” не съществува: то е и тяхното вечно оправдание за това, че нищо повече от това не могат да бъдат.