Истината ни прави свободни

сряда, 28 април 2010 г.

6. Кое съществуване ме прави човек?

 Не се ли оказва, че в съществуването си съм длъжен най-ефективно да влияя на своята природна същност? Имам ли силата да я променям в желаната, в свободно избраната посока? Имам ли право да говоря за “човешка природа”, за “неизменна човечност”, от която изцяло (подобно на “животинското” у някое животно!) зависи моето съществуване, съществуването на “този” или “онзи” човек?
 Ако има такава природа, то тогава как да обясня различията помежду ни, това, че не сме еднакви? Ако имаше “човешка природа” (или дори “човешки породи”!), неизменно задаваща ни, то тогава нямаше ли различията да са невъзможни? Не би ли станало така, че съществуването ни би се превърнало в съвсем неизменно и еднакво, в рамките на рода, от които не може да се излезе?
 Или пък в рамките на “вида човек” (или рода, “обречен” да стане човешки!) няма “породи” (както е при… кучетата, например!), а всеки от нас е “екземпляр” и “индивид”? Индивидът не означава ли, че “отделното същество” е единствено, уникално, несводимо до никое друго? Точно тази възможност (да бъдем различни!) не е ли основа на човешкото като особен “род” битие?
 Ако съм, следователно, “породист” в някаква насока, то това не ме ли прави по-малко себе си? А ако приличам на други като мен, ако по нищо не се отличавам от даден човек, то тогава – чрез “обезличаване” – няма ли да загубя себе си? Дали, търсейки своя неповторим индивидуален облик, аз не се съпротивлявам на “природното” (“еднаквото”, “породитостта” и пр.), опитващо да ме смаже?
 Какво тогава означава това, че някои хора много обичат да се хвалят със своята “порода” – било в телесно, било в душевно, било в личностно отношение? Какво означава някой да каже за себе си, че е “породист атлет”, че е от “такъв и такъв” тип? Не е ли станало така, че “такива… типове” не доосъзнават нещо, че са се “объркали”?
 Ако нещо не е моя заслуга, то мога ли да го смятам за… автентично свое? Ако залагам прекалено на “природното”, не пренебрегвам ли човечността си? Но мога ли да очаквам, че човешкото у мен самия “ми се дава” по природа? Доколко то ще бъде ценност за мен самия – щом сам не съм го сътворил и създал?
 Ако, например, имам красиви сини очи, то това може ли да е основание за гордост – заради това, че имам красиви сини очи? Или пък че носът, устните, краката и пр. ми са… “прекрасни”? Не е ли малко глупаво да изпадам в такова надменност? Тогава за какво мога истински да се гордея – с пълното основание за това?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ