Истината ни прави свободни

сряда, 28 април 2010 г.

1. Как се “прави” свобода?

ВЪПРОСИ:

 Ако не е достатъчно само да искам свобода, то тогава не ми ли се налага да я “правя”? Как да направя себе си свободен – нима това не е най-важното? “Правейки” свободата си, аз “правя” и себе си – дали е така?
 А може би свободата е тази, която ми открива хоризонта на бъдеще-то? Ако свободата ми дава власт над бъдещето, над моето бъдеще, то какво следва ако съм се отказал от нея? Не се ли оказва тогава, че свободният и несвободният съществуват по коренно различен начин?
 Това не води ли дотам, че те и живеят в различни светове? Разбирайки своя свят, аз “си разчиствам сметките” с моята свобода – мога ли да смятам това? Кога съм наясно със свободата си? Дали, прояснявайки свободата си, аз се “вглеждам” съсредоточено в себе си? А може би аз съвпадам със свободата си, която “ме е направила такъв”?
 Но все пак дали свободата си “прави”, или тя се ражда? Какво означава да правя свободата си? Поддава ли се свободата ми на “правене”, на “техническо сглобяване”? Как да разбирам умението, раждащо моята свобода?
 “Учи” ли се това умение, или то се придобива “покрай” съзнанието? Ако свободата ми е преди всичко друго “съзнателна”, то каква е една такава свобода? Какво печеля и какво губя от нея? “Да бъда свободен” – това само на “умствени упражнения” ли се дължи?
 Каква, впрочем, е тази “пресметлива” свобода? Дали няма опасност тя да пропуска нещо важно в “сметките” си? Кое може да е то? Мога ли да смятам, че свободата е просто “ориентираност в обстоятелствата”, във външните условия и фактори на съществуването?
 Може ли изобщо да съществува подобна “обстоятелствена” свобода? Дали тя не е прекалено “условна”, което да се дължи на нейната прекалена съобразеност с условията – преди всичко външните?
 Трябва ли да чакам в обстоятелствата на своя живот “сгодния случай”, който ще ми предостави свобода, възможност да се покажа свободен? Мога ли тук да залагам на случая? Няма ли тогава свободата ми да се окаже “случайност”, “инцидент” в съществуването ми? Ще дочакам ли някога такъв “късмет”, който да ме ощастливи със свобода?
 Но защо забравям “вътрешните обстоятелства”, съществуващи в душата и личността ми? Дали пък свободата не е “усет”, “настроеност” на цялата ми душа? Мога ли да смятам, че тя е “субективна отдаденост”, чрез която постигам истината на “тоталността”, наречена човешко съществуване?
 Усетът ми дава целостта на моята субективност, ангажира ме напълно и без остатък към истината на моето съществуване – това ли е пълноценната свобода? Свободата ми само от мен ли зависи? Трябва ли аз изцяло да съм отговорен за това дали съм свободен?
 Ако имам чувството, че е точно така, то това ли е “пълната свобода”? Ако изневеря на този усет, ако си позволя да се оправдавам, прехвърляйки вината върху обстоятелствата, то какво всъщност правя? Няма ли тогава свободата ми да остане неродена?

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ