Мога ли да бъда “другар” с… всички? Кои са те, тези “всички”? Не са ли те само абстракция, която за мен неизбежно приема формата на абсолютна безличност? Как тогава да бъда “другар” с нещо, което няма свой индивидуализиран образ?
Не е ли естествено да бъда другар само с “отделно лице”, с конкретен човек и индивид, който ценя и който ме цени – подобно на това както по същия начин мога да бъда приятел само с някой, а не с “всички”? За да стана “другар” някому не трябва ли това да е във връзка с конкретно “сдружаване”, а не “изобщо”?
Мога ли да съм абстрактен другар на хора, с които не се познавам, с които не съм говорил дори, които не съм виждал? Тогава могат ли в една общност всички да бъдат “другари”? Такъв “сплотен колектив” до какви последици за всеки един ще доведе? Какво е станало с тяхната раз-личност? Не са ли я пожертвали заради “колектива”?
Как да нарека общността, в която всички се страхуват от раз-личността си – и съответно се облягат само на своята общност? Какво им дава общността? Комфортно ли се чувстват в нея? Ако се върнат към естествената изява на своите различия какво ще стане с и “в” общността? Дали тяхната “комуна” ще издържи на тяхната раз-личност?
Как оценявам живота в една комуна на без-личните, на сплотената безличност? Може ли комуна да възникне по естествен път, непринудено и спонтанно, сиреч свободно? Или винаги се налага обезличностяването да бъде принудено, да се извърши с прилагането на сила и насилие?
Ако, например, хората, които искат и обичат… да ходят голи, си организират “комуна на нудисти”, то това няма ли да е предизвикателство спрямо “цялото общество”? Това, че някъде съществува “комуна на нудисти” (станали такива по свой свободен избор) може ли да засегне останалите, “цялото общество”? Или обществото трябва да се примири: “щом като така искат, нека да живеят както им харесва”?
Да, но ако нудистите поискат да “приобщят” към своя нудизъм “всички останали”? Ако поискат да наложат своя стил на “цялото общество”, то дали това би станало по естествен път? Какво ще стане с ония, които твърдо не желаят да живеят така? Няма ли да се наложи да бъдат принудени чрез сила да “споделят” общия живот в комуната?
Как разбирам и как се отнасям към теорията и практиката, наречена комунизъм? Какво представлява подобна комуна, наложена на цялото общество? Какво комунистите са правили с ония хора и личности, които не са искали да живеят в тяхната комуна? Какво е станало с естествения живот, съществувал до установяването на комунизма?
Комуната не е ли по принцип враждебна към индивидуалната свобода? А може ли свободата да не е индивидуална? Как разбирам “общата”, абстрактната и “социална” свобода? Когато никой поотделно не е свободен, то тогава могат ли “всички” да са свободни? Какво комунизмът е направил със свободата на индивида?
Ако комунизмът е стъпкал и унищожил именно индивидуалната свобода, т.е. свободата като такава, то с това какво бъдеще си е подготвил? Какво обикновено става с обществото, не търпящо свободата и раз-личността на индивидите? Какъв е закономерният край на обществото, ненавиждащо свободата?
Кои и какви са хората, които не си представят живота извън комуната и “колектива”? Защо такива хора не са способни на свободен живот? Защо те са склонни някой друг (комуната, колектива, държавата, “партията”!) да направлява живота им? Признак на сила или пък на слабост е една такава “жизнена стратегия”?
Какви изпитания очакват обществото, което се опитва да победи и надмогне проказата на комунизма, т.е. да възвърне своята нормалност, да възвърне силата и здравето си? Как големи “маси от хора” могат да бъдат “отучени” от безотговорния живот в комуната? Лесно ли такива хора ще обикнат свободата?
Ако със свободата лесно не се живее, то благодарение на нея (за сметка на това!) не се ли живее достойно? Ако достойнството предполага твърде много трудности и безпокойства, то няма ли опасност да стане нежелано от много хора?
Няма коментари:
Публикуване на коментар