Имам ли право да мисля за “битие на природата”? Дали всяко битие не е при-род-но? Тази дума – при-род-а – за какво намеква? Защо “при“ и защо “род-а”, за какво “при-“ и за какъв “род” тук става дума?
Дали пък “при-род-но” не е онова, което е “при” своя род, неотделимо е от рода си? Не се ли оказва, че природата е “съвкупност от неща”, всяко от които е “при” своя род?
А може би “природно” е просто “при-родено”, т.е. “роденото”, което е близо, при онова, което го е родило? Дали това важи за всички при-родни неща, напр. предмети, растения, животни, дори хора?
Ако науката се занимава най-вече с познание на природата, то какво тя ни казва за нея? Какво е природата от гледна точка на науката? Каква картина тя “рисува” на природното битие? Пита ли се самата наука за това що е природно битие? Или тя просто приема природата за “даденост”, която трябва да бъде постигната, опозната?
Физиката (от гр. дума “фюзис” – “природа”) ли е главната природна наука? А химията, биологията, географията какво място заемат? Как тези науки гледат на природата, какво е тя за тях? А какво интересува екологията? Защо е възникнала тази наука? Какво можем да очакваме от нея? Има ли аспекти на природата, до които естествознанието не може да се добере?
“Природа” и “естество” едно и също ли са? “Природното” е “естественото” – така ли? Ако си имаме физика, то тогава защо ни е метафизика (другото име на философията)? Има ли въпроси, които са отвъд възможностите на естествознанието (физиката) – и затова са именно “метафизични”? Кажете поне един такъв въпрос, на който физиката съвсем не може да отговори?
Има ли неща, които убягват на физиката, т.е. превъзхождат нейната способност за познание, и затова са от компетенцията на “философията на природата”? Интересува ли ме такъв раздел на философията? Или той е бил необходим когато науките не са били достатъчно развити, а днес е ненужен?
Така ли е това, науката може ли да ни каже всичко за природата? Или все пак нещо остава за философията именно като “метафизика”? Дали метафизиката е отживяла времето си и днес е архаична, немодерна и затова излишна?
Трябва ли да се питам за естеството на “природата като цяло”? Има ли наука, която може да задоволи един такъв възможен интерес? Мога ли да търся “височина”, от която да “видя” и съзерцавам “природата като такава” – а не в някои нейни “части”? Дали пък природните науки не гледат на природата така, че да рушат нейната цялост? Не “разкъсват” ли природното цяло на “страни”, “области”, “части”, “аспекти”, “моменти”, “детайли”, “разрези” и пр.?
До какво би довел един такъв подход? Ако не виждаме цялото, то това влияе ли на нашия поглед върху “частите”? Откъснатата от цялото част същата ли е – каквато е била в живото единство на целостта? Не се ли налага да има “наука на науките” (“метанаука”), която да обединява разпокъсаните знания на отделните науки в нещо цялостно?
Това, че всяка отделна наука гледа на природата от своя позиция и се “абстрахира” от всичко останало, не внася ли момент на произвол? Ако стратегията на природните науки е да изучават природата “на парче” (някакви явления, процеси и пр., изолирани от всичко останало, обособени сами за себе си), то не се ли оказва, че природното цяло се оказва недостъпно за тях?
Какво следва от това? Не се ли налага на учените от отделните области на естествознанието да бъдат поне малко философи? Ако философското “гледане” не им е чуждо, то това няма ли да им помогне да не изгубят “погледа отвисоко”, който ни дава тъкмо целостта? Ако не са способни на това, то няма ли да изпаднат в някаква коварна ограниченост, едноизмерност, “плоскостност”?
Могат ли тогава да уловят духа, оживотворяващото природата като цялост? Не трябва ли ученият да се пита за онова, което в дълбините определя съществуването на природното цяло? Природата все пак нали не е “купчина от неща”, тя не е ли организъм, органично и живо цяло? Ако учените “заради дърветата не виждат гората”, ще се отърват ли някога от подобно късогледство? Научното познание не се ли “плъзга само по повърхността”, неспособно да се взре в дълбините?
Ако природни са нещата, които съществуват строго “при” своя род (т.е. в границите, задавани от техния род), то от това не следва ли, че всяко от тях е израз на неизменна същност? Същността на рода “менлива” ли е, променя ли се, може ли нещото да “прескача” от род на род по своя избор?
Ако нещо придобие способността да мени самостоятелно своята същност, то тогава дали ще е все още “при-род-но”? Ако родът е тъкмо същността, значи ли това, че и същността, и родът не могат да се променят при природните неща? Дали “предварително зададената” и “неизменна” същност е онова, което определя границата на природното?
Нима нещо не е такова тъкмо благодарение на своя род? Родът не предопределя ли именно определеността на природните неща? Значи ли това, че “съществата”, “нещата” и “организмите” в природата не могат да се развиват и променят? Могат ли те да губят зададената им същност, да стават други, да придобиват нова същност и пр.? Или дори и измененията в тях са “програмирани” в същността, носят се от нея?
Означава ли това, че в природните явления (изявяващи не друго, а същността си!) съществува неизменна необходимост, която точно поради това може да бъде уловена като “природен закон” от науката? Тази необходимост и закономерност на природата ли търси науката?
А изразите, конкретните прояви на природната необходимост не се ли наричат причини? “Причината” не е ли нещо, което е “при” своя… “чин”? Как да разбирам тази дума (явно не става дума за… “ученически чин”!)? Но нали има и “чинове” (“рангове”, “постове”) в един друг смисъл – например при “чиновниците”, офицерите и пр.?
“Чинът” в този смисъл не е ли основа на организации, под-чин-ени на някаква йерархия? “Чинът” не е ли онова, което под-чин-ява нещо на нещо? Нали йерархията в армията, която оформя отношенията на съ-под-чин-еност в нея, се базира на “чин-овете” в нея (офицерски и пр.)?
Не ли нещо подобно и при “чин-ът”, който стои в основата на думата “при-чин-а”? Има ли и “природна йерархия”, основана на някакви “чинове”? И дали причините, търсени от науката, не се свеждат точно до откриването на “чиновете”, пораждащи отношения на съ-под-чин-еност в природата?
Дали “чин” и “род” не са едно и също нещо? И какво в такъв случай се оказа “при-род-ното битие”? Не е ли то “царство на при-чин-ността”? Дали природната необходимост не е израз на йерархията (“съ-под-чин-еността”) на нещата, изразявана в непреодолими при-чин-и?
Щом като в природата всичко става необходимо, т.е. под действието на неумолими причини, то тогава има ли място за свобода в нея? Значи ли това, че и “организмите” (животните, а също и хората) са подчинени на строга необходимост, която не може да се мени? Това ли установява науката в своите закони, чрез постигнатите природни закономерности?
Като “природно нещо” човекът е неизменен, подчинен е на неумолими причини, диктувани от неговия род и “чин” – удовлетворява ли ме такова разбиране? “Нисък” или “висок” е неговия “чин”, дали пък човекът не е “генерал” сред природните чинове?
Но могат ли човешките същества по някакъв на-чин да надмогнат природната си обремененост? Щом като “от една страна” съм “природа”, то какъв съм от “другата си страна”? Дали пък имам свободата сам да обогатя своята същност, “чин” и род, т.е. да стана човек?
Няма коментари:
Публикуване на коментар