Пред капризите на всемогъщата съдба ний, обикновените смъртни, простите человечески същества сме съвсем безсилни...

Утре влизам в болница. Заради проблеми със сърцето. Още в петък бях планиран за хоспитализация в една кардиологична клиника. Днес бях на работа, обадих се за излизането си в отпуск по болест. Г-жа Директорката като ме видя пак не се сдържа... отново да ми заповяда да пиша поредните си "писмени обяснения"! Явно много обича да чете написани от мен текстове, нищо чудно да се е пристрастила. Е, написах й, нека да чете. Публикувам по своя си обичай написаното и тук, в блога, евентуално вие, верните ми читатели, да се посмеете малко. Вече друго да правим освен да се смеем в тази история не ни остава. От самия текст ще разберете за "престъплението", по което съм заставен да давам този път поредните писмени обяснения:

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ

от Ангел Иванов Грънчаров, старши учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор,

Моят стереотип, добит в дългогодишна преподавателска практика е да съм винаги значително по-рано от началото на учебните ми занятия, примерно 30 и повече минути – за което можете да направите справка като попитате помощния персонал и също така най-ранобудните учители кой почти всяка сутрин пристига пръв в учителската стая и пуска телевизора; това е твърде лесно, при желание, да се провери. Пиша това, но усещам, че нищо чудно с толкова ранното идване на работа да съм нарушил някоя друга норма на етикета или на правилника, за която също така мога да бъда наказан; дано това опасение е съвсем безпочвено. Но съвсем определено в моето възприятие е на път да се породи впечатлението, че в училището сякаш ни грози опасността да се появи атмосфера на шпиономания, когато човек никога не знае, както се казва, дали дори без да иска не е „сгазил в лука“.

Този паметен ден, в който Вие и Вашият ранобуден екип имахте историческия шанс да ме хванете в първото в живота ми, без преувеличение, закъснение за учебен час, та този ден понеделник беше още от ранна утрин съвсем дъждовен, кишав, типичен есенен ден, в който градският транспорт е в състояние да устрои какви ли не сюрпризи на иначе обикновения, съзнателния, без особени престъпни наклонности повдивчанин – дори и този последният да принадлежи на така онеправданото пловдивско учителство.

Аз излязох от дома си в кв. Тракия както обикновено значително повече от час преди да е наближило началото на учебните ми занятия, но за зла участ скоро разбрах (изхождайки от картината на толкова унилата и самотна автобусна спирка), че току-що са заминали всички до един автобуси. Наложи се да почакам доста време над обичайното, примерно поне 20 минути за следващ автобус. Длъжен съм също така да уточня, че на нашата спирка идват два вида автобуси – единият, номер 66, е значително по-пряк, а другият, автобус номер 10, е с твърде заобиколен маршрут, т.е. движи се поне с 20-30 минути (при лошо време) по-дълго от времето, необходимо на автобус 66 да пристигне до местоработата ми. За зла участ – явно съдбата е била решила да си поиграе с мен, пък, косвено, и с Вас този път, като ми е устроила този малшанс – най-напред дойде автобус номер 10. Разсъждавах доста време дали да взема него, понеже не се задаваше автобус 66, дръзнах обаче да рискувам и да взема автобус 10, което решение, както излиза, ето сега е на път да ми коства главата.

И така, след тази поредица от случайности, поднесени ми от немилостивата съдба, моя милост, след дълго епично пътуване в задръствания и пр. вероятно е пристигнала на спирката в близост до ПГЕЕ някъде, да речем, 15-тина минути преди началото на учебния ми час. Нямам обичай да си гледам постоянно часовника (не нося часовник, ползвам такъв на телефона) по простата причина, че ми се налага да си вадя очилата, тъй като зрението ми поради системното писане и четене е доста отслабнало и ми се налага да ползвам очила, която процедура, знайно е, е твърде неудобна и трудна за осъществяване - особено пък в дъждовно време; а немилостивият есенен дъжд продължаваше да си вали.

Затова предполагам, че някъде към 2-3 минути преди началото на редовния ми час моя милост, крайно забързана, е била в двора на училището. Тук немилостивата съдба реши да ми поднесе още един жесток удар: усетих, че поради остра физиологична причина (при това, неудобно ми е да го кажа, но се налага: тази причина имаше, тъй да се рече, двустранно естество, вярвам, се сещате за какво намеквам, понеже предната вечер моя милост съвсем неблагоразумно беше вечеряла с яхния, сготвена от зрял боб!), та значи поради тази двойнствена по характера си и при това, повтарям, неотложна физиологична причина ми се наложи непременно да се отбия до тоалетните. Забавянето ми там вече е довело до фаталното обстоятелство, че в това време вече съм минал в тежко дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина; но все пак не съжалявам, че се отбих до тоалетната, защото иначе, ако не го бях сторил, най-вероятно ме грозеше опозоряване от такъв неприятен характер, че аз вече най-вероятно сам вече да бях се отказал от учителстване в нашето толкова престижно учебно заведение. Както и да е, след като си облегчих стомаха и червото, се запътих към учителската стая, надявайки се – честно си признавам – Вие или Ваша помощничка да не забележите толкова страшното ми нарушение (аз, знайно е, съм си твърде подличък и коварен, с ясно изразени престъпни наклонности съм - по Вашето дълбоко убеждение!); да, ама не, вие вече бяхте там и ме очаквахте, мило усмихнати; какво стана по-нататък вече сама знаете, което ме освобождава от необходимостта сам да описвам и представям последующите събития.

Това е в основни линии цялата злощастна история, така както съм я преживял и възприел аз, главният участник в нея. Някъде на 10-12 минута от началото на учебния час въпреки всичкото толкова неблагоприятно стечение на обстоятелствата и на съдбата аз все пак бях пред своите ученици и вече можех да си изпълня своя висш учителски дълг. Не желая да се оправдавам заради толкова грозното си престъпление да закъснея с цели 10-тина минути от учебен час, но дължа като философ да Ви изтъкна, че пред капризите на всемогъщата съдба ний, обикновените смъртни, простите человечески същества сме направо безсилни, тъй че, надявам се, ще намерите и известни основания да проявите някаква милост и снизхождение - в толкова справедливото си възмездие за моята наистина непростимо грозна простъпка. Все пак, да не забравяме, човеци сме...

Стана лошо, но можеше да стане значително по-лошо, тъй че на мен съвестта ми е общо взето чиста – като си позволих да взема онова толкова рисковано, ала, повтарям, предизвикано от неотвратими физиологични (по-конкретно чисто стомашни) причини решение да се отбия все пак в най-отговорния момент през училищната тоалетна. В своята писмена „покана“, с която ме призовавате да дам настоящите обяснения Вие ми заповядвате да приведа съответните доказателства за „твърдените“ от мен факти. Срамувам се да кажа, но скверното „доказателство“ относно онова мое фатално отбиване до училищната тоалетна, предполагам, отдавна е отнесено от фекалните канализационни води, тъй че няма как да го приведа тук, в този мой благочинен доклад.

Благодаря Ви за проявеното разбиране и за евентуалната снизходителност. Не се съмнявам, че решението Ви да ме накажете ще бъде най-мъдро и справедливо! Виновен съм, признавам си, но все пак ми се чини, че не са настъпили кой знае колко невъзвратими щети за учениците за тия 10-тина минути, в които те са били оставени без компанията на философ. При това, длъжен съм да Ви уведомя, че в този специално клас много често се е случвало поради начеването на интересна дискусия много пъти с учениците да се увличаме и да навлизаме в минутите за междучасие, тъй че загубеното от тях учебно време от 10-тина минути мое закъснение отдавна, тъй да се рече, е било предоволно компенсирано.

Простете ако има нещо, ако с нещо съм осквернил толкова чистото Ви морално съзнание, сътворявайки това мое честно и пределно откровено писание, но такъв, дето се казва, е животът – и пред неговата сурова правда ний, человеците, сме съвсем безсилни...

5.11.2012 г.

15.50 часа

ПОДПИС: (Ангел Грънчаров)