Разбирането на Кант за свободата, представено като за деца

Попаднах на чудесен текст в блога на философа Христо Стоев (чиито превод от немски на ценно изследване на Рикерт беше публикуван още в най-първите книжки на списание ИДЕИ) под заглавие Кант за свободата (обяснено като за деца), който решавам да препубликувам и тук, с оглед да стигне до повече хора. Идеята сложни философски проблеми да бъдат представяни популярно, именно "като за деца", ми допада, въпреки че имам някои забележки - по посока на това, че би могло още по-разбираемо да се представи същия проблем (на места написаното звучи, чини ми се, не съвсем разбираемо, камо ли пък за деца); но самата идея подкрепям горещо; ето сега и самия текст:

(С малко помощ от страна на Бентам и Шопенхауер)

За утилитаристите, по-конкретно Бентам, удоволствието и неудоволствието (насладата и болката) са единствените суверенни господари на желанието и респективно на човешката воля. Всеки човек се стреми към удоволствие и всеки отбягва болката.

Нещата обаче не стоят така просто. Шопенхауер със сигурност е по-проникновен като казва, че в удоволствието винаги има елемент на неудовлетвореност или на страдание. Това е особено видно в случаите, в които - колкото повече и по-интензивни са удоволствията, толкова по-болезнена става неудовлетвореността и нуждата от нови такива. Т.е. вътрешно, иманентно във всяко удоволствие се съдържа и жилото на неудоволствието.

От казаното следва, че за Шопенхауер свободата може да има единствено и само негативно измерение – посредством отричане на самата воля и на желанието.

***

Нека сега минем към Кант.

На първо място Кант определено би се съгласил с утилитаристите, че човек се стреми към удоволствията и съответно отбягва неудоволствията. На второ място Кант също така би се съгласил и с Шопенхаур, че в желанията си човек не може да бъде свободен или автономен. Би се съгласил, именно защото в желанието си човек е подчинен на обекта, към който се стреми, т.е. подчинен е на нещо външно или чуждо на самия себе си. Казано по Кантиански - в желанието си човек е хетерономен (от heteros на гръцки - "друг", "различен" и nomos - "закон") и съвсем не е автономен.

Кант обаче поставя въпроса: възможно ли е и нещо друго да определя волята ни, освен обектите на желанието? И Кант открива това друго в нашето най-свое – в разума.

И наистина разумът е способен съгласно принципите на благо-разумието да отлага или дори да отменя удовлетворяването на нашите желания. Дали обаче това означава, че разумът е способен из-от себе си на свои принципи за определяне на волята? - Според Кант чрез благоразумието все още не – чрез благоразумието разумът регулира хипотетически, т.е. от типа: "ако искам да постигна това или съответно не искам онова, то следва да постъпя така". Но самият разум нито избира какво да искаме, нито - дали да го искаме.

В състояние ли е разумът да определя и категорически? Отговорът на Кант е – да, но не с оглед на обектите на желание, т.е. не с оглед на пожеланото, а с оглед на формата на искането, така че тя да е в състояние да се универсализира. Това означава, че според Кант разумът не може да определи какво да желаем и какви цели да преследваме, а как да го правим. А именно: да постъпваме така, че да разглеждаме себе си и околните никога само като средства, а винаги също и като цели сами по себе си.

Постъпвайки така, аз зачитам личността в себе си. Постъпвайки така, аз постъпвам и свободно (единствената възможна свобода), защото постъпвам съгласно закона/императива, който самият ми разум дава на самия себе си (автономия).