Кратка есенна импресия за баби, котарак и парче благословена, помилвана от Бога земя

Два дни пак ми се наложи да пътувам с кола из свидното ни отечество. Този път ходих до Долна баня, в моя роден край. Тъй и тъй се захванах от няколко години да описвам тия свои пътувания - какво друго да прави един човек без работа?! - та да драсна някой ред и сега, и този път, щом вече съм започнал.

Закарах брат си до вкъщи, той живее с майки ни именно в Долна баня. Разказах за него тия дни в есето-пътепис със заглавие Грижете се най-вече за душите си - и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата.... Той беше повече от 3 месеца в болница, а сега, след като му уредих лекарствата (неговото "джи-пи" е тук, в Пловдив), по негово изрично желание веднага трябваше да тръгнем за Долна баня. И ето, в колата сме, която лети към това райско място в полите на Рила.

Чудесна е тази есен, не зная дали сте го забелязали. Ненатрапчива една такава, леко пристъпваща, сякаш е обута с терлици, но иначе е великолепна; за да я забележиш обаче в цялата й прелест се налага да излезеш от панелните ни градове и да тръгнеш из полето наоколо. Гледам ярко жълтите, сякаш са обхванати от пламъци корони на огромните крайпътни дървета, и си мисля, че тия там Сезан, Моне, Мане ряпа да ядат: по никой начин не могат да надминат импресионизма на самата природа! Слага ги в малкия си джоб природата по силата на внушението - и по богатството на емоции, които е способна да разбуди в душите ни. Посевите и тук вече са засети и приятно се зеленеят. Крайпътни търговци продават предимно купища зеле, кошници с ябълки, бутилки с вино и ракия, везеници сухи чушки, лук, картофи, всякаква друга зимнина, добита от плодородната земя.

На борсата в село Лозен спирам за да купя, по поръчка на майка ми, чувал зеле. Питам колко струва килограмът. Казва ми намусеният търговец: "40 стотинки!". Отвръщам му: "Да имаш много здраве от мен, в Пловдив на градските пазари върви по 30-35 стотинки!". Той любезно ми отвръща: "Ами що не си купиш оттам?". Ще си купя - му отвръщам. Нашите търговци все още страдат, горките, от представите на незабравимата ера на социалистическия дефицит; крайно са ми симпатични такива опитващи се да търгуват катили-комуноиди, които още не са осъзнали, че свободният пазар не търпи комуно-идиоти, които се опитват да изнудват потребителя. След 5 минути спирам на едно място, където старец продава пред дома си чували със зеле. Човечецът ми ги продава с благодарност за 25 стотинки килото! Майка ми ще е безкрайно доволна от сделката: тя, горката, цял живот е била принудена да цепи стотинката на две! Бедността, неотменна спътница на социализмо-комунизма, я е приучила на това. Предусещайки как ще се радва, че ще ядем тази зима евтино кисело зеле, отново потеглям с колата по шосето, което ще ме изведе до Долна баня.

Брат ми много се радва, че сякаш като по чудо вече пътува за толкова милата му Долна баня! Споделям радостта му: намъчи се в болницата тия няколко месеца! Но горещото лято беше безпощадно спрямо болестта му. Два пъти се наложи да влиза в болница. Сега е вече късна есен и той вече се чувства сравнително добре. Да си стои през лютата зима на топло, та всички, дай Боже, да сме спокойни. И най-много аз, защото работата ми е такава, че изисква пълно спокойствие и отдаденост. Ужасно се чувствам когато толкова често ми се налага да нося по две-три дини под една и съща мишница...

Е, пристигаме след час и половина два спокойно пътуване. Не обичам да бързам, да се правя непременно на пич, както държат да се представят огромната част от другите шофьори. Фърчат като стрели, ако не изпреварят ближния се чувстват дълбоко нещастни. Ако не могат да те изпреварят по лъкатушещото в дефилето тясно шосе, те псуват и кълнат от все сърце! Крайно нервни, изнервени, психясали сякаш са огромната част от сънародниците ни, защо ли е така? В Долна баня е времето е чудесно, слънцето грее, кристално-чистият рилски въздух пори жадния за толкова свежест бял дроб на копнеещия по природата "гражданин Грънчаров". Е, в сърцето си съм стопроцентов селянин де, това "гражданин" го пиша само и само за да потормозя малко моите любими мрънкала, които ме съпровождат неотменно - както дрънкането съпровожда разнебитената циганска каруца.

Преспивам в Долна баня, щото е късно да се връщам назад, в Пловдив. Забави ни това, че половин ден трябваше да търча по разните му там "здравни каси" за да уреждам документите за братовите "безплатни лекарства". Как ще са безплатни като за да уредиш получаването им ще изразходваш толкова нерви, че предоволно ще си си платил за тях?

На другия ден слагам зелето в избата в два бидона, осолявам го, върша набързо и друга работа, поне малко да помогна. После в един момент майка ми споделя с мен една своя мечта: искала да отделя малко време и да я закарам да види свои роднини в съседните села Марица и Радуил - с които не се била виждала отдавна. Няма как, правя й този подарък. Не крия, че го правя това и егоистично: много са ми приятни разговорите на възрастните жени, пък и ми е приятна обстановката в техните домове, където ще погостуваме за час-два. Невероятна идилия цари в тия подредени селски къщи, където печката бумти, а бабичката си преде или плете, полегнала на креватчето до прозореца, а пък котаракът е полегнал в скута й и мърка ли мърка!

И ето, карам я за първи път при нейна братовчедка в с. Радуил, у която, кой знае защо, до този момент не бях ходил. Радуил е село в самото подножие на Рила, на 20-тина минути път с кола до Боровец. Прочуто е със своя зрял боб. С колата, следвайки упътванията на майка, пристигам в самия край на селото; пресичаме внимателно река Марица по малък дървен мост, а пътят вече е черен (по-скоро кафяв от глината!), каменист, тесен, криволичещ между къщите. Скоро пристигаме. Майка доволна слиза от колата с бастуна си и се запътва в приповдигнато настроение към самотния дом на нейната братовчедка-приятелка, с която толкова отдавна не са се виждали. От комина се вие дим, което е знак, че търсената баба е у дома си, т.е. не е заминала при децата си, живеещи в София. След това разбираме, че тя не могла да живее в големия град, мъчно и било за дома, затова си живеела все на село.

Ето, показва се миловидната сърдечна бабичка, усмихната, прегръщат се с майка едва ли не просълзени от умиление. Кани ни вътре, суети се, че не е подготвена да ни посрещне както трябва. Трябвало да я предупредим по телефона да се приготви, а пък майка й казва, че само минаваме да се видят, а не сме тръгнали да гостуваме. Около половин час седим в топлата приземна кухничка. Бабата пържи мекички за да ни черпи все пак с нещо. Светло е, два огромни прозорца откриват страхотна панорама с изглед към реката и планината. В ъгъла, от източна страна, има наредени икони и кандилце. Разказват си старите жени разни спомени и истории, сладка-сладко си хортуват, а пък аз си играя с зажаднелия за игри котарак. Много е любвеобилен, грамаден котарак си има бабата, куче даже не й трябва при такъв котарак! Много си падам по тия животни с ясно изразени философски наклонности, имам предвид котките, явно с тях си имаме сродна душевна нагласа. Само дето аз, философът, нямам възможността да мързелувам като тях, ама както и да е.

Градината и дворчето на бабичката наистина е в подножието на самата гора, нагоре вече издига снага Рила планина! На един хвърлей място е гората, в невероятно красиво райско кътче живее тази бабичка! Завиждам й, разтапям се от желание да мога да поживея в такова едно самотно и диво място поне месец. Но няма как. На мен ми стига и половин час да се заредя с малко енергия. Бабите си говорят, разказват си истории. Заслушвам се в една, която ме впечатлява. Става дума за семейна трагедия, случила се преди около 10-тина години.

Съпругът на тази бабичка бил ловец, рибар, неуморно скитал из гората, водейки със себе си и двамата си внуци. Един ден обаче дошла буря, завалял пороен дъжд с гръмотевици; и станало тогава страшното: паднал гръм и убил на място едното от внучетата му, момче на 16 години! Другото момче също било там, наблизо, също пострадало, но оцеляло. Дядото им бил наблизо и видял всичко. Не издържал трагедията този човек: след погребението на внука му легнал на леглото, обърнат към стената, два дни лежал и също умрял! На третия ден след погребението на момчето погребвали и неговия толкова силно обичащ го дядо, който не издържал смъртта му! Разказа ми тази история бабичката, сълзи покапаха по съсухрената й ръка. И тя силно жали, ама ето, Бог й дава още живот, та да поддържа топъл родовият дом. Тъжно, много скръбно става обаче когато и бабичките се преселят в другия свят, а тия домове опустеят, щото младите обикновено са далеч...

Моята майка подема друга тема, тя е невероятна майсторица на сладките приказки - откъде синът й ще умее да пише така ако нейната дарба поне малко не я е наследил?! Почват да се оплакват за болежките си двете стари баби, а аз пак се захващам да си играя с котарака, който изслушва историята за починалото от гръмотевица момче благочинно застанал на задните си крака и дълбоко замислен за тайнството на човешкия живот. Явно котешкият живот е съвсем ясен за него, но виж, разбирането на човешкият живот и него го затруднява. Но щом бабичката спира разказа си котаракът излиза от унеса си и пак почва да ме пипа с лапичка да му обърна внимание. Играем си още няколко минути и трябва вече да тръгваме.

Баба Василка ни дава за армаган торба с орехи и ябълки и шише люта, невероятно ароматна домашна ракия. Снощи, вече в Пловдив, опитах ракията: невероятна е, такъв балсам за душата не бях пил скоро! Бабите винаги правят най-хубавата домашна ракия, не знам защо. Даже е по-хубава ракията им от калугерската, но както и да е. Да не нищим тази загадка, че трябва да привършвам. На връщане се отбихме и в родния дом на майка ми в село Марица, ала какво стана там няма да пиша - понеже се изморих. Пък и за Марица много пъти преди това съм писал, този път мога да я прескоча в разказа си. Да спирам, че ако се разфилософствам за село Марица и дядовите ми истории от нея край няма да има тази моя уж кратка есенна импресия.

Хубав ден ви желая на всички! Не мислете, че утре е понеделник. Събирайте впечатления днес, та да победите поганното настроение на градския делник, с което няма как, ще трябва да се примиряваме още от утре.

Утре и аз вече съм на работа. Свършиха болничните. Отказах повече болнични щото пък без пари съвсем не се живее. Не знам дали знаете, но когато човек се разболее и излезе в "платен" отпуск, държавата го наказва с глад, не му плаща, бави с месеци плащането на болничните, та той повече и да не смее да си помисли отново за болести. На този шантаж, на тази гавра му викат "модерна социална здравна политика"...