Получих ето тази картичка: Архангеловден е!

Още със ставането тази сутрин научавам, че във Фейсбук вече съм получил ето тази картичка. Приемам я с благодарност!

Днес наистина е моят имен ден. Посрещам го в болница, но такъв - или това - е животът; в него има и болка, и страдания, и мъчения, които обаче са ни жизнено необходими: та да можем да се насладим пълноценно и на така желаните моменти на щастие, радост, веселие. Да, това е животът. Трябва да го приемаме какъвто е. Има много неща в него, които не зависят от нас. Въпреки че има и много, които зависят от нас. Както и да е. Да не задълбавам по този въпрос обаче. Не е подходящ за това моментът.

В болницата имам двама души "съквартиранти": възрастен човек, над 70 години, и един мой почти връстник, по-голям от мен 2 години, т.е. 55 годишен е и, както и подобава, е с огромни, рунтави мустаки. Този вторият е земеделец, арендатор е на земя, наема земя и я обработва, или е фермер, да го наречем така. Разказва ми как се безпокои заради ужасната суша. Не можело да изоре земята и да посее, земята била само в прах. Всеки ден чака оживотворителния дъжд, ала него го няма още. Това са дертовете на този човек в болницата. Имал си три трактора, синът му също работил с него. Гледам го, че е загрижен: как ще си изхранват семействата ако сушата даже не позволи да посее пшеницата за другата година?!

А другият човек в болничната стая, дядото, вече нищо не иска и за нищо не се стреми. Разказва своята история. От Варна бил, по-скоро от някакво градче около Варна, но последните години живял във Варна. Синът му работил повече от 10 години в Норвегия, дъщеря му - още работела в Кипър. Старецът живял сам. Синът му обаче се върнал от Норвегия, създал семейство в Пловдив, и ето, наложило се и дядото да се мести от Варна в Пловдив. Но тъй като синът му живеел с "бабалъка" (с майката на съпругата си), т.е. нямало място за него, го бил настанил във старчески дом. Та дядото се разболял тия дни и ето, от старческия дом е докаран в болницата. Синът му редовно идва да го вижда, носи му това-онова. Дядото сякаш не е наскърбен или обиден толкова, че е в старчески дом, прочее, той си знае как му е.

Та с тия двама човека си стоим в болничната стая денонощно. Спим, ама нали знаете как е: ако един от "съквартирантите" хърка, другите двама съвсем не могат да мигнат. Арендаторът-земеделец обаче хърка здравата, както и подобава за як, истински българин, хърка като дърводелски банциг или гатер, нема лабаво! Чудим се какво да правим със старчето: викаме, свиркаме, дърпаме го, не, нищо не помага: хърка яката българинът, не можеш да го уплашиш с нищо. Та такива работи. Май трябва да потърся днес някакъв канап, с който да вържа хъркащия за носа, та да ми е удобно нощес да го дърпам като се разхърка, знам ли вече какво да направя и измисля? Нищо не помага, нито тапи за уши, нито да се завиеш презглава с одеалото. Както и да е. На път съм да свикна. Аз почнах да спя денем, а пък нашенецът, като захърка, го оставям да си хърка на воля, а аз дезертирам, оттеглям се в коридора, където на едно диванче си прекарвам чудесно - с книга в ръка или с лаптопа. Но все пак и нощем се налага да се спи.

Снощи двамата с фермера се разходихме наоколо, в квартала около болницата, да подишаме малко въздух, пък и да пораздвижим кокалите: не се издържа все на легло, ужасно е, преситих се да се излежавам. И поподнахме на един тотопункт, около който се виеше опашка. Какво да правим, и ний се наредихме. Пуснахме и ний по фиш от тотото с надежда нам, като "крайно нуждаещи се", да се падне джакпота от 7 милиона - което показва и степента на нашето отчаяние! Няма по-отчаяни от живота хора от хората, които редовно пускат фишове в тотото. Изглежда у нас специално е отчаян пред живота целият народ, щото масово пускат пустите му тото-фишове. Ето, и явно аз съм на път яката да се отчая, щом и аз, философът, се принизих дотам да пусна фиш от тотото.

Старчето пък често се хвали, че на младини бил много напред в женската част. Пътувал по командировки цял живот, та много жени не устоявали на чара му. Като го гледа човек обаче се пита: защо ли чак толкова лъже, какъв е смисълът? Е, не знам, може и да не лъже. То тия, дето много се хвалят по женската част, го правят неслучайно. Замещават нещо, което реално им е липсвало в живота. Туй се нарича компенсиране. Тия, дето наистина ги е бивало, не чувстват потребност да се хвалят. Хваленето, дето се казва, е "друг филм"...

Хайде, да привършвам. Та днес ще карам именния си ден в болницата. Няма нищо, здраве да е! Не е кой знае колко голяма трагедия. Живи да сме, това е важното. Докато мърдаме, бива. А пък всичко останало са само подробности. Да благодарим обаче на Оня, който така великодушно ни е дал и днешният ден - ето това няма да се уморя да повтарям и да пиша. Без Неговата воля можеше и да не се събудим тази сутрин. А ето какъв превъзходен ден се е отворил! Да му се радваме, но и да се постараем да съхраним в сърцата си благодарност към Оня, който ни го е дал и ето този превъзходен, бляскав есенен ден...