Задачата на живота според идеята за една наистина действена, жива, преизпълнена с реализъм философия

Когато не работя по нещо по-голямо, върху по-значим проект, примерно когато не пиша нова книга, а, да речем, си почивам след излизането на поредната такава, се чувствам някак си "чоглаво", сякаш не съществувам пълноценно, сякаш блуждая без цел и посока в празното пространство. Излиза, че съществуването ни се осмисля истински само в работата, в правенето на нещо истински значимо, което е в състояние да вдъхнови човека - и да даде израз на талантите му, на творческия му потенциал. Ние изглежда и затова сме родени, да изразяваме себе си в най-разнообразни творения; човекът е същество, способно на творчество; в този смисъл е малко да се каже, че сме просто мислещи същества, не, творчески мислещи същества сме - тази следва да бъде дефиницията на човека.

Напоследък много мои приятели ми се карат, "ми дърпат ушите" за това, че всецело съм се потопил в този мой, да го наречем така, "научно-приложен" изследователски проект, свързан с демократизацията на училищния живот и отношения, който на повърхността се възприема като "конфликта", "скандала" на Ангел Грънчаров с директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Бил съм си губел напразно времето, бил съм се изразходвал, бил съм си прахосвал силите, бил съм си погубвал здравето, и то съвсем без смисъл, само и само да угодя на прищевките на един скучаещ, нямащ с какво да запълва времето си и капризен администратор. Не мога да скрия усещането, че сякаш са прави в тия свои упреци: вместо да си работя спокойно върху новата ми книга - непосредствено преди да ескалира тази история аз провеждах серия от изследвания (дискусии, писане на текстове и пр.) по темата за богатството и забогатяването, верните читатели на блога помнят това - аз се хвърлих в една крайно рискована борба, изходът от която съвсем не се вижда. И която наистина ме изтощи дотам, че ето, сега вече съм в болница и от болницата, в ранната утрин, пиша тия няколко реда. Понеже често се питам какъв изобщо е смисъла на това непрестанно рвение на г-жа директорката да се мъчи да ме злепоставя, да ме дебне за "нарушения", да се опитва да ме дискредитира личностно и професионално пред висшестоящите органи, да се старае да се погаври с мен, да смаже достойнството ми, да ми отмъсти за нещо, с което съм я жестоко уязвил и пр., да ме ликвидира психически, да ме съсипе и в крайна сметка да ме изгони, да ме уволни и пр., та понеже наистина за мен е голяма загадка защо прави всичко това, то едно от обясненията сякаш е това: да ме отклони от моите сериозни занимания, именно от писането, от работата върху книги, т.е. да вреди, да пречи, да разваля; не е чудно, но у нас администрацията съществува сякаш само с тази една-единствена цел и задача: да вреди, да пречи, да разваля! Както и да е, този проблем за смисъла на неслучайно случващото се - а всичко, което ни се случва, наистина се случва предимно неслучайно! - тепърва предстои да се открои в едно по-сериозно осмисляне, а сега да се опитам да откроя основното в моето лично отношение към тия екзистенциални грижи и безпокойства, които са ме сполетели напоследък. Които, както и да ги погледнем, така или иначе са един шанс да разкрием себе си с най-доброто, с което разполагаме, именно да изразим себе си като творчески, като способни на творчество и затова така прекрасни индивидуалности.

Ето обаче, от друга страна погледнато, че неслучайно случващото се така или иначе получава своя смисъл, влизайки в система със задачата на живота ми изобщо. А тя е: да изследвам човека, да се опитвам да проумея човека и човешкото; тази в същината си е великата мисия на философа. Прекрасно в този смисъл е да се чувстваш всецело отдаден на философията, на едно духовно по естеството си занимание, което е в състояние да осмисли битието ти по неподражаемо смислен, човечен и дълбок начин. Аз не съм, не принадлежа към типа философи, които са способни да се отдадат изцяло на чисти и дълбоки теоретични или академични занимания; аз съм така устроен, че се чувствам превъзходно когато съм близо до "живия живот", който ври и бълбука ето тук, непосредствено до нас - и в нас самите, естествено, защото всъщност ние, живеещите, сме животът, какво друго да е животът?! Аз съм философ, отдаден на една непрекъсната ангажираност с многоликите проявления на живота, аз съм философ с една по-скоро практическа настройка към проблемите, т.е., другояче казано, философията ми се свежда до непрекъснатото решаване на конкретни изследователски задачи; никога не съм допуснал духът ми да се рее без цел и посока в чистите пространства на духа, напротив, винаги моят дух е бил прекалено земен, потопен в конкретните жизнени реалности, в ония реалии, благодарение на които непосредствено се изявява и стихията, бих си позволил да кажа дори субстанцията на самия живот.

Та в този смисъл за мен лично не е празно губене на време поглъщането ми от такъв един проект за цялостната демократизация и хуманизация на училищния живот в гимназията, в която работя вече толкова години - и с която, тъй да се рече, съм свързан вече най-дълбоко и дори сърдечно. Училището е една чудесна за подобен род изследвания малка общност, модел или нещо като прообраз на "голямата общност", в която сме поставени; всичко има тук, и всичко тук изпъква сякаш е поставено под увеличителна леща или дори под микроскоп. Да не говорим пък за това колко благодатна е възможността да се работи с млади хора, със свежи съзнания, които обаче, независимо от своята свежест, в общи линии също така са обременени от ония наслоения на един твърде коварен манталитет, които толкова много ни пречат в нашето движение напред. Аз съм върл противник на самоцелното теоретизиране, за мен философията по същество е велика духовна сила, която трябва да бъде употребявана за конкретна зрима промяна на живота, на отношенията, на самия човек. Ето защо, погледнато от този ъгъл, моето отдаване на тия "безполезни страсти" в т.н. мой "конфликт с някаква си там директорка", както, предполагам, всичко това изглежда в очите на мнозина, та значи само по този начин схванато това мое отдаване намира своето смислово и същностно оправдание; то се синхронизира с моето разбиране за задачата и мисията на философа според канона на една наистина действена, жива, преизпълнена с практически реализъм философия.

Разбира се, всичко, което съм преживял, експериментирал, подхвърлил, осмислил, написал и прочие в този "толкова безполезен конфликт" ще бъде съхранено, защото то за мен е безценен суров материал за написването на една чудесна книга, посветена на решаването на един толкова благодатен нравствен, психологически, организационен и пр., какъвто щете още, казус. Не зная дали противната, опонираща ми страна, именно администрацията в лицето на директорката и по-висшестоящите началства - прочее, докато съм в болница от няколко дни, научавам, че в училището вече тече проверка от по-висши органи и институции, която е инициирана от мои жалби до тези органи - та не зная дали опониращата страна изобщо може да се издигне до нивото на едно такова съзнание и разбиране, а именно, че, така или иначе, са въвлечени в един безценен практически експеримент, но за мен нещата стоят именно така; убеден съм, че само на тази плоскост те могат да бъдат осмислени автентично и цялостно. А иначе се губи техния толкова дълбок, всестранен смисъл. По този начин, прочее, трябва да се гледа на всичко, което изобщо ни се случва в живота: то е проверка, изпитание, в което можем да изявим себе си в целия си блясък, но именно с оглед перспективата на съществуването ни, с оглед неговата същина и идея. Иначе всичко се обезсмисля, т.е. бива схващано крайно оскъдно по смисъл, т.е. непълноценно. Та затова така съм се отдал на тия "безполезни страсти", затова им посвещавам толкова време и внимание. Това е разрешението на загадката. Тече един чудесен експеримент, тече едно благодатно изследване, реализира се един спонтанно родил се, ала крайно необходим и потребен проект за промяна и либерализация на живота и отношенията в една все пак голяма общност, защото нашата гимназия наистина е едно голямо и при това елитно, бих казал дори славно училище или образователна институция.

Разбира се, аз тъгувам и по проектите, които ми се наложи да зарежа, от които бях отклонен, особено тъгувам за писането на моята книга за жизнените стратегии, отдавна започната, но за работа по която аз все нямам време и спокойствие. По същия начин бях отклонен и от писането на книгата за забогатяването и богатството, тъкмо се бях настроил на тази вълна и бях на път, тъй да се рече, да се "развихря" в един наистина творчески и действен план, и ето, наложи се да се впусна в съвсем други емоции и мисли. Прочее, книгата за богатството и забогатяването по един естествен начин се вписва в проблема за начина, по който трябва да си разработваме своя лична жизнена стратегия, т.е. двата проблема органично се обединяват в един: темата за богатството и забогатяването неизбежно ще стане подтема на голямата тема за жизнените стратегии. Сега именно ми хрумва, че този разгръщащ се напоследък и така или иначе реализиращ се стихиен проект за цялостна демократизация и хуманизация на живота и отношенията в училищната общност на едно конкретно училище също така по най-естествен начин ще се превърне в подтема на общата тема за жизнените стратегии. Което, разбира се, съвсем не пречи резултатите от тия два значими аспекта да бъдат въплътени и изразени в отделни книги; крайно време е да напиша и първото си многотомно изследване, май натам отиват работите този път...

Благодатно време обаче е това, времето на творческата есен, което явно преживявам, до което съм стигнал в този етап на живота ми; това е време на бране на богата реколта, време, в което ми се налага именно да бера много и то най-превъзходни плодове. Явно човешкият живот също има все същите периоди, както и една година: възхитителна пролет, това е детството и младостта, прекрасно лято, именно зрелостта, периода от 30-40-45 години, вдъхновяваща есен, това именно е времето, в което човек, ако е "садил" и "копал" интензивно в предишните години, ще има какви плодове да бере, и, накрая, иде коварната, ала благословена зима, свързвана неизбежно с тайнствената, така мъдра старост - и с навечерието на раздялата с този толкова прекрасен земен свят и живот. А живота ни е прекрасен и смислен само когато се ползваме донасита от дарбите си, от ония богатства на душата, с които толкова щедрият Бог ни е надарил. Наистина вдъхновяващо е да се живее с едно такова съзнание!

И ето, ще си позволя да приключа писането си от кардиологичната болница тази сутрин с това пожелание към всички вас: бъдете себе си, бъдете смели и вдъхновени творци! Бог, нашият велик Творец, ни е създал богоподобни тъкмо в този смисъл: орисал ни е да творим, да изразяваме себе си в най-прекрасни творчески дела и постижения. Всичко в нашия живот трябва да бъде творческо, оригинално и прекрасно. Самият ни живот е израз на един велик творчески импулс. Собственият си живот трябва да превърнем в едно превъзходно, чудно и красиво творение! Тази е нашата велика задача и мисия като човешки, сиреч, богоподобни същества...