Истината ни прави свободни

събота, 28 юли 2012 г.

Как се учи - и как се преподава?

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на младите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защото може да се се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

Искам да предложа да се замислим върху ето тия два въпроса: как се учи и как се преподава? Според мен точно тук е възелът на проблема. Ако се разнищи и изяви същината на проблема, то само на тази основа можем да стигнем до представата и понятието за истинското учене и истинското преподаване. За ефективното учене и преподаване. За модерното, отговарящото на духа на нашето време преподаване. Прочее, самите думи, именно думите "учене" и "преподаване" непосредствено носят в себе си оня смисъл, който ни е потребен. Той просто трябва да се изяви.

Нека все пак да започна с преподаването. Пре-по-дава. Пре-по-давателят пре-по-дава. Как така да се пре-по-дава? За какво даване става дума, понеже, вижда се, коренът на думата преподава - и на думата преподавател - е все това "дава". "Преподавач" защо не го наричаме се чудя само?!

Някой нещо е давал на самия пре-по-давател, а той после го пре-по-дава. Върви интензивно даване - и... вземане! - в сферата на такъв тип образование. Какво толкова си дават и пре-по-дават тук? Знания? Или... пари? "Не ми давай акъл, дай ми пари!" - нали така обикновено казва нашият масов сънародник?

Не крия, че думата пре-по-давател за мен е доста дразнеща. Учещият би следвало да не иска нищо да му дават наготово. Особено пък да му го пре-по-дават. Обезсмисля се цялата работа с това даване и вземане. Нищо не се получава когато чакаш да ти дават и ти само го вземаш. Знанието не е стока в края на краищата. Не е също така и вещ. Значи в смисъла на тия думи - пре-по-даване, пре-по-давател - стои една в корена си невярна и немодерна представа за това какво трябва да се прави в училището, пък и в университета.

Другата дума за преподавател, именно думата учител, сякаш е по за предпочитане. Само дето тя пък има един най-възвишен смисъл: много грандомански е да се наречеш "учител", след като само един заслужава да се нарича така - Христос. Разбира се, Христос е Учител, а днешните учители са просто учители. Но учителят учи ученика е значително по за предпочитане пред пре-по-даването. Макар че учещият, ученикът, според самото понятие, е този, който учи, той трябва да се занимава с тая дейност, ученето, т.е. трябва да не се оставя да го учат, а той да учи. И да се учи. Цялата работа е значи как да стане така, че ученикът да учи с удоволствие и с желание. Цялата работа се свежда значи до осигуряването на подходящи условия за истинско учене.

Тук е време да кажа следното. Аз на моите ученици имам наглостта още в първия час да кажа: "Аз, ученици, в часовете си изобщо нищо няма да ви преподавам! Или пък някога да ви разказвам урока. Не, никога няма да ви преподавам...". Като кажа това, забелязъл съм, учениците се споглеждат или побутват един-друг с лакти: тоя пък какъв е, да не е мръднал нещо?! Продължавам: и на нищо няма да ви уча. Вие ще учите, аз ще ви помагам само. Ако искам да ги раздразня още, ще им кажа и това: нищо няма и да ви обяснявам. Ако ме попитате как е нещо, как е това или онова, много често ще отвръщам: не зная! Изобщо не се отнасяйте към мен като към двукрака ходеща енциклопедия или като някакъв всезнайко, който всичко знае, всичко ще ви обясни, всичко ще ви преподаде. Няма да стане така работата.

Ще отбележа, че често, да не кажа винаги, учениците ми не просто са озадачени от такива приказки, ами са и предизвикани да влязат в спор с мене. Как така - отвръщат - ами щом няма да преподавате вие тогава за какво сте ни?! Щом ние сами ще учим, щом няма да ни разказвате уроците, щом ние сами ще трябва да си ги четем и учим, кажете тогава, а вашата работа каква е в такъв случай? За какво сте ни изобщо след като всичко ние ще вършим съвсем сами?

Ще ви помагам - отвръщам. Когато ме попитате, може и нещичко да ви обясня. С все нещо ще ви помогна. Примерно може на въпроса да ви отговоря с въпрос. С моя въпрос мога да ви помогна да стигнете сами до някакъв свой извод. Ние няма да учим, няма да си пре-по-даваме разни там неща, ние ще изследваме, ще търсим, ще спорим, ще опитваме, ще обсъждаме. Аз предпочитам да правим така, вие явно предпочитате друго? Явно щото сте свикнали иначе. Така са ви научили. Е, при мен ще бъде по-различно. Искате ли да опитаме да видим какво ще се получи?

Тук мога да им разкажа - и често непременно им разказвам - за Сократ и как той с учениците си обсъждал разните му там проблеми. Забелязал съм, че много ги впечатляват тия мои разкази за Сократ. Сократ само се измъквал с неговото: не зная! Зная че не зная, а вие и това не знаете - си позволявал да каже. Ала само си мислите че много знаете. По-добре да знаете, че не знаете, отколкото да си възобразявате, че знаете, а всъщност да не знаете. Аман от претенциозни всезнайковци, които изобщо не изпитват потребност нещо да узнаят, а си мислят, че всичко и така, без учене, без изследване, без търсене, си го знаят!

Сократ иначе много ги обича тия, многознайковците. Какъвто и въпрос да възникне, те се плясват по челото и казват: ами че то е много проста тази работа, ето, аз знам, че е така и така! Сократ първо им се удивлява, а пък после, задавайки им цяла поредица от въпроси, ги прави смешни: оказва се, че изобщо не струва кой знае колко тяхното прехвалено знание. Като разобличи в незнание някой претенциозен всезнайко, разбира се, веднага излиза срещу него друг, не по-малко претенциозен. И него го сполетява обаче същата съдба. Става за смях. Някои от учениците му в такъв случай са му благодарни, че им е помогнал да се отърват от незнанието и от заблудата си, а други почнали да се озлобяват срещу него. Бил самият Сократ не знам си какъв, непоносим, нетърпим. Много ги дразнел той такива. Съвсем умишлено ги дразнел. За да им помогне, разбира се, за да се отърват от предразсъдъка си, че знаят.

Да, ама ето, не се получило така: тия от учениците му, дето почнали да мразят Сократ, в един момент били овладени от такава глупава ярост и дотам, че дали Сократ на съд, той, представете си, им бил нанесъл еди-какви си щети; апелирали пред съда за възмездие, отплата; настоявали наказанието му да е смърт. И съдът осъдил Сократ на смърт, Сократ изпил чашата с отрова, така тогава се изпълнявали смъртните присъди. Такива работи станали. А Сократ приживе бил обявен от оракула (оракула никога не лъже, той говори само истината), че е най-мъдрият от всички гърци. Такава била съдбата на оня, който надминал всички по мъдростта си. Е, добър учител ли е бил Сократ или лош?

Интересно е, че учениците си мога да убедя в предимствата на разните му там сократови методи на обучение във философията, ала директорите и инспекторите съвсем не мога в нищо да ги убедя. Те си знаят своето: трябва да преподаваш, трябва да заставяш учениците да учат, трябва да им обясняваш, те не са студенти, те са ученици. Като кажа, че и студентът не е друго, освен също ученик, ги овладява тих бяс. Много проблеми съм си имал с разните му там бюрократи в образованието. Като видяха, че с мен на глава не могат да излязат, приеха по-префинени методи: да настройват учениците срещу мен. Е, всички ученици не могат да настроят срещу мен, аз сред учениците си имам доста фенове, но поне учениците от даден тип могат да ги настроят срещу мен. Дотам, че да ги подбудят към това да пишат жалби срещу мен. Тоя там А.Г., представете си, е много лош, той, мързеливецът, не преподава, мързи го да преподава, прави се на интересен, не си върши работата, нанася ни щети, искаме да бъде, другарко директорке, изгонен от нашето училище. За жалост, до този момент още не са поискали в тия жалби моята смърт. Дали ще доживея и аз един ден този апотеоз: да ме сполети съдбата на Сократ? Нищо чудно да ме сполети. В днешно време умеят да убиват по още по-ефикасни и разнообразни начини...

Много е трудно в днешно време да бъдат помръднати, камо ли пък да бъдат разклатени установилите се нагласи към ученето, преподаването, знанието, познанието и пр. Но всички средства са позволени това да се получи и младите хора да бъдат поставени в една съвсем различна ситуация - да я наречем познавателна, макар че не е съвсем точно. Всичко зависи от нагласата ни към нещата и от това в какви ситуации попадаме. Има вредни, неподходящи нагласи, които пораждат след това отвратителни, банални, скучни, непоносими даже ситуации. Добре познатите ни типови ситуации от нашето типово училище. Типови учители, типови ученици, типови ситуации, типови училища - това изглежда е идеалът на разпространения днес тип образование. Типово образование, създаващо типови хора. Ужасно е - не го ли усещате?!

Затуй аз често си позволявам да говоря ето как: аз, ученици, съм човек, който има за задача да ви дразни. Ще бъда нещо като ваш дразнител. Да ви предизвиквам, да ви провокирам, да подтиквам, даже да ви ядосвам - тази е моята задача. Аз все пак преподавам философия, не нещо друго. Но и друго да се преподава, според мен съвременните методи изискват учителят да не допуска ония отвратителни типови ситуации, в които той се мъчи отчаяно да натика в главите на нещастните си ученици нещо, а те, горките, се съпротивляват да не стане това. Прави са си. Това са си техните глави. Какво ще бъде допускано в техните си глави решават те, не някакъв си скучаещ, изнемогващ от скука чиновник в Министерството.

Аз, примерно, не смея да се бъркам в тази работа: какво ще отиде в главите на учениците ми. Те трябва сами да решават това. Да избират. Това - да, а това - не. Прочее, ако нещо влезе по подобаващия, по истинския начин в нечия глава, то ще стои там завинаги, до края на живота. А ония, натиканите по принудителен начин неща услужливата памет мигновено ги изтрива. Те не оцеляват дори, както се казва, ден до пладне. Правилно. Така и трябва. Нашата памет да не е боклукчийско кошче?! Ами нашата душа да не е кошче за всякакви отпадъци и боклуци?!

В крайна сметка пак учениците решават какво да знаят, какво да научат и пр., само дето огромната част от времето и от усилията и на ученици, и на учители, при неправилно устроеното учене и училище, отиват на халост. Без никакъв ефект се водят изцяло обречени и предварително загубени битки. Става думи за прословутите "битки за знание". Нали сте чували тоя израз в разните му там доклади на разните му там директори и министри? "Битката за знания, другари и другарки, продължава с неугасващ плам!" Или: "Ний постигнахме велики успехи в битката за знания!". Бият се, представете си, за знания! По-спокойно бе, какво има да се биете, знанията няма да свършат, за всеки ще има?! Те не са дефицитна стока. Особено пък у нас, дето казват: "Пари ми дай, не акъл...".

Цялата работа значи опира до това, повтарям: как да възникне подобаващата, подходящата ситуация? Потребна ни е такава вдъхновена ситуация, при която учещите, подпомагани от учителя, да вървят по свой вълнуващ път в полето на знанието и познанието. Да се сработват, да им е интересно, да им е приятно. А това може да стане само по един начин: не като им пре-по-дават, не като всичко им дават наготово, сякаш младите са умствени инвалиди, а като ги подпомагат да търсят, да изследват, да обсъждат, да спорят, да опитват, да сверяват и взаимно да обогатяват представите си за нещата. Тия са възловите думи на един истински, полезен за развитието на духовните качества на личността, образователен процес: търсене, изследване, свободно обсъждане, опитване и осмисляне на проблемите. Един не просто съвременен, но и хуманен образователен процес, щото там, където има насилие, там, където няма свобода, там няма и човечност. Там всичко се обезчовечава и придобива отвратително уродлив вид. Точно такова е станало днешното типово образование, на което без капчица жал подлагаме горките ученици. А не бива така. Няма полза и смисъл да е така.

Няма смисъл да се учи по отречени от самото време и от закономерностите на развитие на самата култура начини. Минало е времето, и то отдавна, на господстващите в днешното училище подходи и методи. Които се свеждат до това: ученикът е прост обект на педагогически въздействия, а не субект. Обратното е валидно и то се разбра след толкова векове развитие на познанието и културата: младият човек, загрижен за своята личност, винаги е субект на собствения си живот и съдба. Никога не трябва да бъде превръщан в обект, никога към него, към човека, не трябва да се отнасяме като към средство, а винаги - като към цел сама по себе си. Думи на Кант. Кант, ако не знаете, да ви известя: той е Сократ на нашето, на модерното време.

Два века са минали от тогава, а едва сега човечеството сякаш осъзнава колко потребно ни е да пренастроим цялата си култура и образование на съвършено други начала. Да не говорим за това колко пък са изостанали народи като нашия, по начало не съвсем възприемчиви към новото. И към истински потребното. Ние се инатим до последно, на инат не приемаме и отричаме призивите и поривите на новото. Защо сме такива е отделна тема. Възловото качество на българина според мен е това: качеството, наречено с благозвучната турска дума инат.

Младите хора са млади доколкото са привързани към свободата. Младостта е време, изцяло отдадено на свободата. Става дума за автентично преживяваната младост. Младостта е свобода. Давате ли си сметка как постъпваме към нашата младеж след като в училищата друго не правим освен да принуждаваме младите да се откажат сякаш от самите себе си, от младостта си - опитвайки се да ги откажем, да ги отучим от свободата?! А всъщност самото учене, познание, търсене и пр. е сфера на свободата, на драгоценната свобода. Стигнахме до безобразието училището ни да обезчовечава човека!

Защото какво е човекът без свобода? Човекът става личност само на почвата на свободата. Пълноценно съществуваща, а не каква да е, ощетена и обезправена личност. Учениците ни били "пощръклели", не искали да учат, станали били бунтари, били мързеливи, не били знаели какво искат, към нищо не се стремели и прочие упреци можем да чуем всекидневно срещу нашата младеж. А какви да бъдат? Вие какви искате да ги направите? Покорни и послушни ли? Изпълнителни, така ли? Кротки и покорни?! "Покорна глава сабя не я сече!" - тази ли е вашата мъдрост, позволете ми да запитам?! Искате, с две думи казано, да превърнете младия човек в благовъзпитан старец?! Да го превърнете в търпеливец, това ли искате?! Да го превърнете в роб - този ли е вашият идеал?! Плюя аз на такъв един "идеал"!

С учениците трябва да се разговаря най-човешки и свободно. Да разговаряш с младите хора човешки означава да разговаряш свободно. Всичко, което ще правите заедно, подложете го на обсъждане през първите часове. Не се страхувайте от това, учители! Питайте постоянно своите ученици: а вие как искате да протичат нашите часове? Какво искате да се случва в тях? Какво според вас трябва да правим - и най-вече как да го правим? Какво искате да постигнете? Кой според вас е най-добрият начин за вървене към вашата, към нашата обща цел? Щото вашата цел е и моя цел. Вие тук сте най-важните. Запомнете това!

Когато имаме някакъв проблем: давайте заедно да намерим изход и решение! Аз вашият учител, се отказвам от това всичко да зная, всичко да ви обяснявам, всичко аз да решавам. И да издавам директиви и заповеди. И да изисквам подчинение. Не, не ща това, искам друго: искам да се разбираме. Искам да ви предложа заедно да изобретим правилата, на които ще се подчиняваме, за да вървят работите. А работата ни е: да търсим, да се занимаваме с познание, да изследваме, да опитваме, да работим в сътрудничество и да обогатяваме взаимно разбиранията си. Това ми се ще да опитаме да направим. Можем ли? Искате ли? Кажете, говорете смело! Бъдете напълно открити. Каквото наистина мислиш, това говори. Казвай го смело. Не проявявай малодушие. Така се става личност. А вие искате ли да бъдете личности? Какво е да си личност? Как се става личност?

Преди много години стигнах до такива едни разбирания за ученето и за задачата ми като учител. Прочее, като се замисля сега, аз други разбирания и не съм имал - освен тези. Но до изкристализирането им в този вид, в който сега ви поднасям, аз извървях нелек път на търсене, на катерене по ужасни стръмнини, на спускания, падения, провали. Не ми е било леко в тия години с тия мои "нестандартни", да не кажа щури разбирания и идеи. Много проблеми съм си имал, много битки съм водил. Не е лесно да направиш така че и учениците да не те смятат за смахнат - щом като само ти си дръзнал да се изявяваш като толкова различен. Да, изобщо не е леко. "У нас свестните смятат за луди!". Думи на Христо Ботев. Много често съм имал честта да ме обявяват за луд, сиреч, за свестен човек. Тази награда ми стига. Както и да е. Не аз съм интересен тук, а нещо съвсем друго.

Първата битка, която трябваше да поведа, беше срещу лошите учебници. В училище нали трябва да има учебници, е, по философските предмети - психология, логика, етика, философия на правото, философия, има и предмет, наречен от някоя умна бюрократична глава "свят и личност" - също има учебници. Предимно писани от разните му там учени професорски глави, които никога, повтарям, никога не са общували в училище с ученици. Оказа се, че с малки изключения тия учебници бяха изцяло негодни за работа според моите представи - и за моите цели, свързани с това какво трябва да се прави в един учебен час по философия. А обикновената, стандартната, типовата, така милата на сърцето на бюрократите представа за това какво трябва да става в един учебен час каква е? Ето каква.

Има си предварително спусната от Министерството казионна програма по този предмет. Тя не подлежи на обсъждане, а само на изпълнение. Тя е нещо като "свещена крава". Закон и догма. Канон. Заповед. Директива. Не мисли, а изпълнявай! Точка.

Има си одобрен от г-н Министъра учебник по този предмет. Или има два такива учебника. Или има повече. Но все одобрени от г-н Министъра. Учителят избира един от тия учебници и задължава учениците да си го купят. Ще се учи само по него. Точка!

В час е ясно какво се прави. Учителят пре-по-дава по учебника, разказва темата и урока, опитвайки се да го направи по-лесносмилаем. Той трябва, представете си, "творчески" да си разкаже урока! Добрият учител умее да разказва урока по превъзходен начин! Всичко да обясни. Да каже какво точно трябва да се мисли по всеки един отделно взет въпрос. Точка! Нямаш право много-много да умуваш там, ало! Казано е: това е, и точка! Я го виж ти, ще ми умува! Нещата много преди теб са открити и казани. От теб се иска да ги знаеш. Ще ми се прави той на умник! Ще пита! Само си губим време с тия безсмислени разговори, другари, та той всичко си е предварително ясно. Точка! Две точки като требе ще сложа.

Учителят пре-по-дава, а после изпитва. Учениците трябва добре да си изпеят песничката. Да разкажат урока, но не те какво мислят или как те виждат нещата - това е съвсем безинтересно! - а как трябва да се мисли по тия въпроси. Всички ученици трябва да мислят еднакво. Сиреч: правилно. Ще ми умуват там те! Точка! Три точки!

Добрите ученици са тия, дето са добри папагалчета. Кълват и след това храносмилат. После обратно бълват добре смляната храна, та учителят да се убеди, че всичко е правилно сдъвкано. За такъв тип учене се иска... здраво чене, не друго! Учителят като пре-по-дава, им предлага добре смляна кашица, та да не си хабят те зъбките. Е, все пак трябва и те да подъвчат малко, не може да е без съвсем. Поглъщане и храносмилане. И отделяне. Грозно, мирише, но какво да се прави. Науката иска жертви, таваришчи! Мерси. Точка!

Е, има и лоши ученици. Гламави едни такива. Вечно сумтят и вечно недоволни. Не щат да правят каквото правилата повеляват. Ти им казваш: "Така е!", то те гледа като говедо и казва: "Ама как така?!". Абе казвам ти, така е, то: не, не е така! Да хванеш да го пребиеш. Абе изкарват ме из нерви такива ученици бе, другари! Ще ми се прави той на интересен! Нямало да учи! Ще ми пита! Ще ми задава неудобни въпроси! Ще умува! Я го виж ти: ти къде се намираш бе?! Това е училище.

Това е фелдфебелската представа за учене, училище, образование. "Фелдфебел" е нисш подофицерски чин в казармата, сержант. Най-простите хора са все фелдфебели. (Ако има някой непрост, да ме извинява!) У нас наричаха фелдфебелите с умилителната руска и славянска дума "старшина". Да си старшина, трябва да си хем прост, хем нагъл. Учителите със старшинско-фелдфебелски манталитет в рамките на командно-казармената система на образование са най-добрите учители. При тях има ред и дисциплина. Учениците са послушни и изпълняват като войничета. Мед да ти капне на сърцето като ги гледаш как чинно вдигат ръчичка и като им дадеш думата, си изпяват хубаво песничката. Дума по дума казват каквото трябва. Каквото се иска. Същински роботчета! Умилителна картинка! Ех, другари, какво хубаво училище имахме, ала тия пусти седесари успяха да го развалят! От момента, в който се започна да се говори за някаква си там "свобода", всичко в родните ни училища се обърка и взе да пропада. Свободата е вредна! Долу свободата! Да живей робството! Да си роб - това звучи гордо!

Та да завърша по темата за учебниците, която подех по-горе. В един момент осъзнах, че съм обречен с тия учебници. Не стават. Учениците съвсем не щат да ги четат. Аз така съм успял да съблазня учениците, че става съвсем невъзможно да четат казионни учебници. Тях кой ли ги и чете де! Те са нещо като паметници. На нашата глупост.

Като осъзнах това, седнах и написах свои учебници и помагала по всички до един философски предмети, преподавани в нашите гимназии. Тази свръхзадача ми отне около 10 години от живота усилен труд. Първият издаден мой учебник беше, разбира се, по психология, за 9-ти клас. Издателят направи така, че даже Министерството го одобри като учебно помагало. Изчерпа се като топъл хляб. Това беше в 1997 г. Второ издание направихме, пак изчезна от книжарниците като топъл хляб. Тогава ситуацията още не беше като сега. Хората все още влизаха в книжарници. Сега вече напреднахме в културно и духовно отношение дотам, че хората ходят вече само на концерти на Азис. Защо да влизат в някакви си там книжарници?! За какво са им някакви си там книги?

После написах и издадох още много помагала по всички предмети, учени в гимназиите. Приложих в написването им съвсем необичайни и изцяло съвременни методи. Имам, примерно, помагало по философия, което е изцяло от... въпроси. Всяка тема е предимно поредица от въпроси, по 100 и повече въпроса. Няма отговори, само въпроси. Е, има и мисли на велики философи по същите тия теми. Има и казуси. И игри. И алтернативи. Не са съвсем само въпроси, но въпросите са главната част. На учениците им се плаче като гледат помагало само от въпроси. А те са свикнали да учат само отговори, никакви въпроси. Как да не се дразнят при това положение?!

Понеже започнах да пиша по тоя въпрос, да подхвърля още нещичко, интересно е. Интересна е реакцията на администраторите, на инспекторите, на директорите. Представяте ли си? Едва ли можете да се представите какво може да роди главата на нашия роден бюрократичен гений. Затуй ще ви кажа аз какво измислиха. Измъдриха ето това: забраняваме на Ангел Грънчаров да преподава и да използва собствените си учебни помагала в своите часове, в своето преподаване! Е, написал ги е, но няма право да ги използва в часовете си. Има официални и задължителни учебници, тях трябва да използва! Точка!

И така. После някога ще пиша как станах "престъпник". Да, аз съм учител-престъпник. Нарушител ако не на законите, то поне на тъпите заповеди на инспектори и пр., на цялата бюрократична напаст. Цял живот съм бил "конфликтна личност". Питайте из Пловдив някога за мен. Убеден съм, че ако човекът, когото сте попитали, ме познава, ще каже: той, горкият, е много конфликтна личност! Да го съжали човек. Не умее да се нагажда. Той е "антисистемен тип". И така може да ме нарекат. Той е разрушител. Абе лош човек е той, оставете го. Как ли още го търпят?!

Виждате - пределно съм честен. Аз и пиша провокативно, надявам сте го забелязали. Пиша така, че да дразня колкото се може повече хора. Никому не ща да се подмазвам. Като философ работата ми е да отправям предизвикателства, да дразня, да провокирам. Коефициентът на полезно действие на такъв тип писане и говорене (щото в часовете си в училище много говоря!) се определя от процента силно ядосани на думите ми индивиди! Колкото повече, толкова по-добре! Никому не ща да се подмазвам и да се харесвам. Ние сме тук в час не за да се харесваме, а за да работим, т.е. да мислим, да търсим, да спорим. Как ще спори един човек ако хубаво не си го ядосал и предизвикал? Или поне яко подразнил. Няма как. Ще мълчи и ще те гледа като говедо. Или - като овен. Както предпочитате се изразявайте.

Преди немного време разговарях с една класна ръководителка - аз с тая случка и ще завърша за днес. Идва тя ядосана и ми казва: "Абе, Грънчаров, успял си да настроиш срещу себе си много хора бе, как успяваш?! Недоволстват комай от всичко: как изпитваш, как преподаваш, какви оценки пишеш, от всичко! Ще пишат жалба срещу теб. Не мога да ги спра! Казвам ти го - за да не се чудиш после!". Казва ми тия мили думи, а аз се хиля насреща и й казвам: "Благодаря! Много ме радват твоите думи! Благодаря за комплимента! Колкото повече ученици съм успял да раздразня и ядосам, толкова по-добре! Даже ми е малко неудобно така да ме хвалиш! Дали пък съм станал чак толкова добър?! Ще се възгордея, а не бива! Но все пак ти благодаря за похвалата! Ний, учителите, за това всъщност и работим: за една добра дума! Или за няколко добри думи само! Това ни стига. Та много ти благодаря!". Гледа ме тази учителка, лицето й става ту мораво от яд, ту се преизпълва със съжаление: полудял е човекът, защо да му се сърдя?! Не ни е работата лека, ето, някой изпушват като стар бушон. Ех, Ангеле, Ангеле, дръж се още малко бе, братле...

Това е положението. Има още много да се пише, но полека, всяко нещо с реда си. Ще опитам да засегна всички по-важни проблеми, но това изведнъж не може да стане. Другояче си представях тая книжка, да бъде кратичка, лека за четене, да могат младите учители да я използват за нещо като "ръководство за действие". Ала явно ще стане съвсем различна от моята представа. Каквото стане - стане. Ние не сме богове, а човеци. Човек предполага, само Бог разполага.

Божия работа е това писането. Казват му "творчество". А се оказва, че често "творецът" изобщо няма власт над творението. Такава е нашата човешка участ. Прочее, по същия начин става и с учебните часове - понеже темата все пак беше тази: хубавото е часовете изобщо да не си приличат един с друг. Случи ли се това, работите вече са съвсем наред. Така и трябва да бъде. Но идеални работи в тоя наш несъвършен свят няма де. Пък и трябва да сме скромни и работливи. Това се иска. Но да спирам, че както съм започнал, няма спиране...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

3 коментара:

Александър Георгиев каза...

Не, опасявам се, не е това, което сте формулирали, главният проблем. Вие вече сте достигнали до единствения възможен начин за преподаване и до това, че той изисква заинтересованост и от двете страни. Няма нужда да си правим илюзии, никой (ученик) не може да е заинтересован едновременно от всичко, което трябва да се научи в училище. Жалкото е, че образователната система е такава, че в повечето случаи потушава и без това рядките появи на заинтересованост и ентусиазъм за учене. Но ми е трудно да си представя каква образователна реформа (по необходимост "спусната от горе") може да реши проблема. Не, важно е учениците да разпознаят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото смея да твърдя, че повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в училище, за да им се наливат знания и да им се предлагат текстове за наизустяване.
И няма как иначе да бъде, защото никой не им казва защо е нужно да бъде научено всичк о това, което е предвидено по програма - а именно, за да им даде достатъчно знания да бъдат съзнателни граждани, да възприемат проблемите, с които ще се сблъскат в бъдеще, в някакъв контекст, вземайки предвид опита на хората от миналото, и за да могат да вземат компетентни решения. Ако хората наистина знаеха всичко, което се учеше в училище, щяха да могат, ако не да намерят решение на всеки проблем, то поне да го възприемат правилно и да са способни да разберат решението, което някой все пак по-знаещ от тях им предлага. Ако знаеха всичко, което се учи в училище, едва ли щеше да им се налага да си избират политици, които говорят на просташки език, само защото не разбират какво казват останалите. Мисля, че ако това се обясняваше в самото начало, на най-малките, и въведението във всеки предмет включваше напълно ясно обяснение с какво той ще им е не просто полезен, а нужен, хората (нарочно не конкретизирам "учениците") щяха да бъдат мотивирани да учат.
Така вече заангажирани с ученето, то ще им стане като цяло интересно, но винаги ще се намери тема, която да ги развълнува повече. Тук подход като вашия, г-н Грънчаров, е твърде полезен - само да помагате на учениците си. Но, ако сте го избрали като единствен ваш метод за преподаване, е наистина неразумно да очаквате всички да са заинтересовани по всеки въпрос, това неминуемо ще доведе до хронично разочарование. Важно е единствено да не се изпуска този именно момент, когато в съзнанието на ученика проблясвя някакъв интерес. От там насетне, ако той бъде насочен към прозрение относно логическата свъзаност на всичко изучавано - интересът му ще бъде задържан. Но именно в този най-критичен момент се намесва образователната система, която просто не допуска застояване и задълбочено проучване на дадена интересна за някого тема - тя продължава безмилостно напред по плана, отвличайки и желанието на ученика да научи нещо повече, замествайки насилствено в съзнанието му интересуващият го въпрос, който още не е проучил напълно, със следващия, връзката с който учещият още не е осъзнал, поради което той губи и интереса си.
Философията е твърде важен предмет, мисля, че съм го изтъквал много пъти, но колко от учениците могат да си отговорят на въпроса "Защо?". Мисля, че този единствен отговор даден наготово, би бил безкрайно полезен.

Ангел Грънчаров каза...

Благодаря за становището! Споделям Вашето разбиране, също смятам, че трява да има известев баланс, дозировка между "даване" и "вземане" при ученето и усвояването, но водещото трябва да е именно вземането, ученикът сам да свърши главното в общата им работа. А що се касае до отговор на въпроса защо философията е необходима, можете да го намерите в моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"), първите глави на която отговарят точно на този въпрос...

Ангел Грънчаров каза...

Пропуснах да кажа: книгата я има и онлайн, освен в хартиен вид...

Абонамент за списание ИДЕИ