Когато някой постъпи арогантно с теб, когато те нагруби или обиди, когато, да речем, някой, изживяващ се като властник или началник, се опита да се погаври с теб, когато нагло потъпче твоето лично или професионално достойнство - каква следва да е твоята реакция? Дали да премълчиш и да преглътнеш, или пък да реагираш остро, защищавайки достойнството и личността си - кое е правилното? Размишлявам тия дни по ето такива въпроси, другояче казано, интересува ме, както се казва, на дело да проверя верността на християнската максима: "Като те ударят по едната буза, обърни и другата..."В принципен план добре зная, че правилното е на злото да отвърнеш с добро. Но ето, оказва се, иска се огромна душевна и духовна, сякаш свръхчовешка сила да се държиш по този начин; оказа се, че за мен лично това не ми е по силите. И, оказа се, в такива ситуации се държа като човек, не като божество, не мога да се държа като Христос: вълнувам се, възмущавам се, реагирам остро, тръгвам в атака, да споря, да убеждавам, да показвам несправедливостта, отвръщат ми, и ето, кълбото на конфликта почва да се върти и да нараства - и съвсем не може да се спре. Минава време и разбирам, че съм постъпил погрешно, че е трябвало да се държа иначе. Защото обидчикът и наглецът, когато срещне крайно неочаквано отсрещно поведение, е сякаш обезоръжен; а когато срещне отпор, се чувства силен и ще те смаже. Злото може да престане да ескалира само когато едната страна отстъпи, почне да се държи по християнски. Казват: "По-умният винаги отстъпва!", оказва се обаче, че не е достатъчно да си по-умен, ако на ума заложиш, това не стига, иска се да се включи и добротата на сърцето, което е най-мъдро, което никога не греши. Ето в този смисъл какво ми пише един човек, в чиято мъдрост и доброта не се съмнявам:
Прочети в евангелие на Лука или на Матей как се държи Исус пред стареите и пред Пилат! Прекрасно е!!! Боже, какво достойнство!!! Нечовешко!!! Те ще те провокират, ще се дразниш и вбесяваш, но това ти е задачката от Господ: да се научиш сам да си държиш юздата! Няма да излизаш от кожата си и да я оставяш обидчиците да ти я "простират" и да я отупват с тупалката!
Ето че макар че съм на години вече, още не се научих да реагирам по този начин - явно съм деформиран твърде много. Комунизмът ни направи толкова злобни - и нещастни. А озлобеността винаги пречи. На доброто да отвърнеш със зло, или на злото да отвърнеш със зло - какъв е смисъла? Истинското е на злото да отвърнеш с добро - ето за това нещо се иска свръхчовешка сила. Който го може, такъв има морално и човешко превъзходство, другите - не. Силните и одухотворените личности го могат, а слабаците са силни само в интригите, в злобата, в безсмисленото изразходване на силата си в ненужни конфликти и раздори. На тия, дето не могат да те търпят, отвърни с великодушие - тогава ще се окаже, че вие живеете все едно на различни планети, което и показва, че съприкосновението е невъзможно. Няма как да има сблъсък когато се намирате на различни онтологически нива.
Да, сблъсъците са тогава са невъзможни, но когато се принизиш на нивото на обидчиците, тогава, разбира се, няма как да не се сблъскате. Цялата работа в този живот е да се възвисяваме нагоре, не да пропадаме надолу. Писал съм го в най-силните си, младежки книги, ала ето, че то е било само теория, а дори сега се оказва, че не го умея. Било е "книжно знание", а това съвсем не е достатъчно. И ето, на дело се оказа, че се провалих. За което много страдам. Кофти ми е някак. Чоглаво ми е. Не биваше така. Трябваше съвсем иначе да се държа. Вярно, жестоко ме нападнаха и обидиха, ала ме и подведоха да се държа като тях. Ето това е истински страшното, за което не мога да си простя. Какъв срам - как ли ще го понеса?
И другото е: да простиш на обидчика, да не таиш желание за мъст, напротив, да покажеш, че си извинил слабостта му. Аз досега чаках обидчиците сами да осъзнаят какво са сторили и дори да дойдат да ми се извинят - явно съм ги надценил. Ние, човеците, сме твърде слаби същества. Иска се исполинска сила да излезеш извън собствената си черупка и да се погледнеш отстрани - това малцина го умеят. Обикновено си кибичим вътре в черупките. И си страдаме от собствените недостатъци. Носим си собствената ограниченост - и си страдаме от нея. А който има силата да прости, такъв първом себе си е победил. Победил е обидата. Оттук се тръгва. Да, повратът оттук започва. Прощаващият, недмогналият обидата демонстрира, че е надмогнал слабостта. Носещият обидата първом себе си наказва. И дава пища (старобългарска дума, означаваща "храна"), подсилваща злостта на обидчиците. Така злото никога няма да миряса, камо ли пък да бъде надмогнато. Оня, който даде пример, че е очистил сърцето си от злобата и от злостта, става инициатор за тържеството на доброто. Доброто може да лекува всички рани - и да цери всички болести. Особено пък болестите на душата и на духа - най-страшните болести.
Това са все най-прости правила, които обаче най-често ги забравяме. Прости, но затова пък вечни, неизменни правила на морала. Има ги в превъзходен вид в Христовата религия - религията на свободата, религията на свободната и достойна личност. И на достойния живот. Христовата религия е най-човеколюбивата религия. Това е религията, сочеща пътя към духовното царство, в което човекът се показва в истинския си блясък - като богоподобно същество. Добрият, прощаващият грешките на другите човек е най-висшето, към което трябва да се стремим. Обичащият човек е добрият човек. Любовта ще спаси света, а озлобеността ще го съсипе. Трябва всеки от нас да реши на чия страна ще застане: на страната на добрите, на прощаващите, на обичащите, или пък на страната на злите, на обиждащите, на неспособните за любов. Едва ли има по-голяма човешка трагедия от тази, при която човек е неспособен да обича. Злобата изпълва сърцето когато то е лишено от истинската си храна - любовта. Злобата разкъсва сърцето, а добротата и любовта го подсилват, те са балзам за него.
А аз съм един човек с болно сърце. Сега разбирам защо е така. Сам съм си виновен. Всеки си плаща за всяко едно увлечение, дори и да си мисли, че го прави по най-хуманни и благородни причини. Умът обаче винаги подвежда. Не на него трябва да залагаме. Трябва просто да слушаме сърцето си. И трябва да не допускаме злото и озлобеността в него. И винаги първи трябва да инициираме доброто и добрината, да им проправяме пътя в нашите отношения. Да не чакаме другите да се отнасят добре към нас, не, ние първи да започваме да правим това.
Злобното, опороченото сърце е извор на всяка една човешка трагедия на този свят - и в този живот. А сърцето ни е опорочено когато умът е станал негов тиранин. Пазете се най-много от умни и едновременно с това лоши, зли хора. Умът ни подтиква да вървим по пътя на злото, а мъдростта (разумът) ни възпира. От нас се иска да помъдряваме - и да се отказваме от извратеното "поумняване"...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар