Един от най-големите абсурди на присвоеното от бюрокрацията "обществено образование" е това, че само тя решава не само какво ще учат учениците, но дори и как трябва да го учат. Всичко е под пълния й контрол. Хора, които никога не са преподавали на ученици, имам предвид министерските чиновници, са упълномощени да решават какво и как трябва да им бъде преподавано. Инспекторите пък, подобно на цербери, бдят да не би някой учител да си позволи да кривне от "правия път", т.е. да си присвои известна свобода - или да прояви някаква инициатива или иновация. Ако някой още се чуди защо работите в българското образование съвсем не вървят, нека да има предвид, че и това е една от основните причини за плачевната ситуация.Строгото регламентиране на учебни планове, програми, методики и на всичко останало отгоре, задаването априори, извън живия процес на преподаване, на общуване с учениците на някакви задължителни стандарти в някакъв смисъл може и да е оправдано за по-голямата част от учебните предмети, най-вече за тези от т.н. природо-математически цикъл, макар че и там нанася своите поражения. Но то е крайно вредно за предметите от т.н. хуманитарен, най-вече пък за т.н. философски цикъл. Философията като ядро на хуманитарното познание (да го наречем все пак така) е немислима извън свободната изява на личността - и на учениците, и на учителите. Обучението по философия по своята идея е процес на живо духовно общуване на равнопоставени свободни субекти, а от само себе си се разбира, че задаването тук на някакви "общозадължителни норми", на някакъв "калъп", в който всичко трябва да бъде натикано, стремежът към унифициране и стандартизиране, сиреч, към обезличаване, е крайно порочна практика, влизаща в остро противоречие с самата идея, със смисъла, целта и същината на заниманията с философия - пък и на образованието като цяло. Убива се творческия характер на тази фина духовна дейност, каквато по естестеството си е приобщаването към ценностите на философията, явяваща се квинтесенция на човешкия дух изобщо. Просто няма как да стане този фокус всичко в такава една дейност да бъде регламентирано отвън и отгоре, а участващите в нея да бъдат марионетки, прости изпълнители. За да се стигне до едно такова невероятно абсурдно положение решаваща роля е имало едно фундаментално обстоятелство, а именно в корена си неверната позитивистична представа за философията като някаква, пък макар и хем "особена", хем "обща", но все пак наука, дори "наука на науките".
Ако философията беше наука, такива издевателства над нейния дух можеше в известна степен да бъдат търпяни. Знаем как до 1989 г. у нас задължително се преподаваше "единствено вярната научна философия", именно марксистката, комунистическата. Ето тогава именно се създаде този стереотип и канон, че над философията може да бъдат упражнявани какви ли не насилия и гаври, без никакво зачитане на нейния толкова свободолюбив, творчески, личностен характер. Обезличностяването на философията всъщност е израз не на нещо друго, а на умъртвяването й. Или поне на скопяването й. Такава една груба инвазия срещу самия дух на философия като нещо най-свободолюбиво и човечно, естествено, тогава беше израз на непримиримата война, която марксизмо-комунизмът водеше срещу духа, срещу духовното и срещу духовността като такива. И ето, комунизмът уж "си отиде", ала, за жалост, пораженията му в главите още дълго време ще тегнат като една ужасна прокоба, като непоносимо тежко бреме, като кошмар на неискащото да си отиде минало.
Днес уж имаме свобода, сякаш наужким имаме свобода "навсякъде и във всичко", но само не в най-свободолюбивата дейност, именно образованието, духовното развитие и укрепване на младите. Някои лица и институции продължават да се изживяват като Върховен цензор, Пръв регламентатор и Висш опекун на образованието на нашите деца. При това никой даже и не се сеща да попита самите родители на какво искат да бъдат учени техните деца; отчайващото е, че и самите родители не се сещат даже най-плахо да попитат как така от тяхното становище никой не се интересува. Преди години в сферата на университетското философско образование участвах самоотвержено в битките за освобождаването му от пълния и монополен идеологически диктат на държавата. (Който се интересува, може да прочете за тия епични борби във втората част на моята книга ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, която излезе наскоро.) Парадоксалното е, че сега, 23 години по-късно, ми се налага да участвам най-активно в борбите за съкрушаването на безусловната, на яката като непревземаема крепост хегемония на бюрокрацията върху всички аспекти на образователния процес. Оказва се, за жалост, че датата "10 ноември 1989 г." още не е дошла за изцяло капсулираната от потребностите на живота и съвременността сфера на българското образование.
Най-лошото, което ни е сполетяло, е че мнозинството, да не кажа всички, още продължават сляпо да робуват на съвсем вехти, крайно неверни и неадекватни на времето представи за това за какво изобщо служи училището. Всичко е демоде в тия, уви, господстващи представи. Стемежът към "осъвременяване", съобразяване с "нуждите на времето" у нас се е изпразнил от всякакво съдържание и си остава нищо не значеща, куха фраза. От само себе си се разбира, че никакви промени, камо ли пък същностни и кардинални, при това положение са невъзможни, нещо повече, те са немислими. Първо трябва да настъпи промяна в съзнанията, а едва на тази основа е възможна и смислена промяна в битието ни. Не вярвайте на празната догма, че битието било определяло съзнанието. Животът отдавна се е променил и ни зове за нещо ново, но щом като съзнанията ни са нещастно, направо робски обременени от догмите на миналото, щом те са оковани от отживели времето си анахронични представи, как тогава да могат да бъдат задвижени толкова належащите промени? Кое в такъв случай ще бъде именно "движещото"? Няма ли го движещото, нищо не може да се задвижи. Коренът на промените, тяхното "семе" е само в душите - не го търсете някъде другаде.
Това дотук все още е нещо като "увод", като въвеждащи думи съм същинската част. Днес пак се захващам да пиша книгата си за съвременните методи за ефективно обучение на младите. За много неща ми се налага да мисля и пиша, поради което все още не мога да избера с кое по-точно да започна. Забелязвате, че все още само кръжа над проблемите, а не се задълбавам в някой от тях. И това скоро ще стане, а до този момент в съзнанието ми хвърчат какви ли не идеи. Казах, че този път не ща да бъда систематичен, а ще заложа на импулсивното. Ще заложа на живия живец, защото и предметът ми е толкова жив: човекът, духът, свободата. Не ща да го умъртвявам или да го разкъсвам на части. Ето по тази причина ми е така трудно. У нас даже писането на книги - особено пък, опази Боже, на "научни" и "академични" книги! - робува на някакви неразбиваеми като железо-бетон догми. Догми, за разбиването на които се иска чук - и много пот.
От известно време в съзнанието ми кръжи една мисъл, една идея, от която не мога да се отърва. И която ето сега пак изплува и се налага, няма как, да я изложа "на хартия". Ето за какво става дума.
Съблазних се в един момент да пиша строга книга за проблемите на преподаването в днешното училище, в която да изложа своите виждания и прилаганите от мен практически подходи. От това още не съм се отказал, но имам и друг шанс, който не трябва да изпускам: да почна да пиша книгата си иначе, необичайно, именно като обръщение към самите ученици. Не "обективно", "позитивно" и "към всички" да насочвам книгата и разказа си, а да се обърна специално към учениците. Да се постарая по този начин да я направя по-диалогична и "разчупена". За мой срам преди няколко дена си мислех, че трябва да напиша книгата си така, че да се опитам да убедя разните му там администратори (инспектори, директори, други образователни началници и пр.) в предимствата на използваните от мен, и то не от вчера, практически иновативни подходи в обучението по философия, които тия другарки и другари продължават да ги оценяват като "недопустимо скандални", като "дисциплинарно нарушение" и като какво ли не друго - ако можем да използваме техния така богат на клишета отвратителен бюрократичен език.
Сега обаче осъзнавам, че едно такова намерение и същинска химера, пълна невъзможност: няма, не е изобретен начин да бъде убедена една бюрократична началническа глава в предимствата на нещо ново и нестандартно, на нещо творческо, на нещо личностно преживяно, изстрадано и затова съкровено. По тази причина изобщо се отказвам от подобна приумица - аз с "радиоточки" повече не ща да споря! - и затова нещата натежават в тази посока, именно, да се захвана да се обръщам към тия, които мога да спечеля за каузата си, т.е. учениците, младите. (Ако някой се чуди какво е това "радиоточка" - младите за такова чудо на социалистическата техника, разбира се, не знаят и няма как да знаят - ще поясня: навремето, в паметната блажена ера на комунизма, хората нямаха даже радиоапарати, но за сметка на това имаха "радиоточки", т.е. прости високоговорители в кутии, свързани към едно-единствено радио, и по този начин всички слушаха все едно и също, все една и съща радиостанция, държавната, по която слушаха предимно речите на вожда Тодор Живков; това ги предпазваше от изкушението да избират да слушат "враждебни" западни радиостанции.)
Та значи съм принуден, съм длъжен да променя, да коригирам първоначалния си замисъл и да се захвана да пиша книга, обърната изцяло към учениците, към младите. Добре знам, че те могат да ме разберат. Убеден съм, че на тази почва и много от учителите, които се пържат на все същия огън, и то даже в същия тиган, също ще ме разберат и, да се надяваме, ще ме дори подкрепят. Струва ми се, че ако не цялата, то поне голям фрагмент от книгата ми ще бъде детайлно разяснение на самите ученици какво изобщо следва да се прави в часовете по философските дисциплини - и най-вече как може да се прави, какви варианти за правене съществуват, та да можем да избираме между тях с оглед на някакви цели. По този начин този голям откъс от книгата ще има и самостоятелно значение, един вид ще може да се използва като ръководство, което да се използва в самите уводни часове по тия предмети. Прочее, аз това вече съм го правил, но във видеоформат: виж Видеозаписи на занятия по психология, етика и философия. Ето един пример:
А пък за сравнение ето още един клип, в който също така обяснявам на учениците как би следвало според мен да се изучава философията; интересното е, че според моя подход общо взето се получава така, че часовете ми изобщо не си приличат като две капки вода, напротив, твърде много са различни:
Мисля, че е добре същите тия проблеми да бъдат разгледани и от друг ракурс, което можете да установите ако имате търпение да изгледате и това клипче:
Стига толкова засега. Не знам дали забелязахте калко интересен е диалогът с младите хора, колко добре те понякога и дори почти винаги се изказват. Прочее, по повод правенето на тия клипчета се разрази една глупава и срамна история (организирана от административните цербери), заради която станах пишман че изобщо ми е хрумнала такава една идея; но рискът си струваше, ето, все нещо остана и може да бъде използвано с оглед подобряване на обучението по философия. А сега искам да завърша (за днес) с нещо друго, което сега ми хрумва.
Да се пише книга, пък макар и обърната към учениците, е твърде различно от това да стоиш и да говориш пред същите тия ученици, вперили поглед в теб и очакващи с нещо да ги занимаваш. Та се питам: дали няма да е по-добре от тия видеозаписи на мои часове да подбера избрани места, които да преведа в текст и да ги сложа тук, вместо наново да пиша същото? Живото общуване, разговарянето, безспорно, си има своите предимства, писаното слово - също. Защо пък да не ги съчетая тия два аспекта - или начина? Най-вероятно така ще стане. Разбира се, много трудоемка работа е първо да изслушам всички тия купища записи, от които да подбера най-сполучливите места, които после да превърна в текст. Ако иска някой да ми помогне в това отношение, ще му бъда безкрайно благодарен, ала едва ли ще се намери такъв човек, който да пожелае да ми помогне за превръщането на словото от записа в текст.
А е безспорно, че в живото общуване могат да се родят крайно сполучливи, добре казани мисли, които могат да бъдат твърде ценни за книгата. Ще видя. За момента имам доста хрумвания, ще видим на кои от тях ще бъде е съдено да се реализират. Да спра засега дотук. Тия клипчета, които изслушах, ми развалиха нагласата да пиша. Но то не се знае, може и да е за добро. Друг път пак ще пиша. Има време. А сега-засега да спра ето тук.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар