Допустими ли са "сексуални игри" в... училище?

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО. Отново пиша днес за най-безинтересното - за образованието на младите. Затуй не четете изобщо какво съм написал. Защото може да се се замислите - и тогава, кажете ми, какво ще правите?!

В предишната част - виж Как се учи - и как се преподава? - се доближих до същинската част на изложението си; налага се да продължа в същата посока. Сега имам намерението да направя анализа си още по-конкретен, т.е. да се отърва от нивото на общите, пък макар и принципни - и същностни! - измерения на проблема. Понеже тук задачата ми е съвсем различна: иска ми се да напиша нещо като "ръководство за действие", с което да помогна на ония учители, които все още се лутат, които търсят своя индивидуален и уникален подход, които са объркани, понеже нещата не вървят, понеже учениците не щат да учат, не мируват, недисциплинирани са и т.н. Прочее, аз самият много съм се лутал, много съм търсил - докато в съзнанието ми се откроиха контурите на спасителната, ако мога така да я нарека, "програма за действие", касаеща дейността на един учител в съвременни условия. Около нея ще се върти и анализа ми оттук-нататък.

Но нека да посоча някои обстоятелства и от личен, и, така да се каже, исторически характер, които много са ми повлияли. В самото начало на 1992 г., все още твърде млад, на 33 години - Христовата възраст! - аз бях не просто уволнен, аз бях изгонен и дори изритан от ПУ, където близо 7 години работих като преподавател (асистент по философия). Управляващата там до ден днешен партийно-ченгесарска "научна" и "академична" номенклатура по този начин ми отмъсти с един замах: за волнодумството ми, за участието ми в битките за една същинска, истинска академичност, за освобождаването на философията от прокрустовото ложе на комунистическата догматика, за едни по-съвременни подходи в отношението и разбирането на смисъла на дейността, наречена образование. Аз по тия въпроси съм писал в книгата си ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, излязла наскоро; затова тук ще се задоволя с нещо, което ми и необходимо с оглед на целите, които сега си поставям.

През по-голямата част от 1992 г., бидейки "безработен" - въпреки че за мен такова едно нещо като "безработица" ми е съвсем непонятно, аз постоянно работя, пиша, чета, мисля! - ми се наложи да размишлявам и да взема решение по един въпрос, който е добре познат на хората от моето поколение: да остана ли тук, да продължа ли да се боря да оцелявам в този наш гнусен български батак - или да бягам навън, да се спасявам в чужбина, да емигрирам? Мислих до изтощение, много трудно взех решението си. Трябваше да се съобразявам с това, че имах (и още имам) семейство: жена и син на три годинки (тогава). Е, останах. За което платих голяма цена. Казваме в такъв случай: такава ми била съдбата. За да оцелявам в ония наши родни ужасии - ситуацията тогава беше също нелека - се захванах с две неща: с "частен бизнес", така тогава почти всички правеха - замислих и създадох своя Център за развитие на личността HUMANUS - и също така се захванах с преподаване, станах, другояче казано, учител. По философия, разбира се.

Точно тогава един министър на образованието (философът Николай Василев) току-що беше въвел цяла една поредица от философски предмети, които да се учат в гимназиалното ниво (същите тия предмети още се учат: психология, логика, етика, философия на правото и пр.). Нямаше учебници, е, разбира се, министерската администрация не ни остави нещо сами да решаваме, напротив, заля ни с инструкции, директиви, заповеди. Но стана така, че през иглените уши на бюрократичната система сякаш успя за известно време да се промуши толкова нежеланата свобода - или поне искрици от нейния дух. Именно в оня период от около година-две, в който учителите трябваше сами да решават как да се справят в нелеката ситуация, в съзнанието ми се оформи моята представа за това какво трябва да се прави - и най-вече как да се прави.

Тогава - пък, смея да заявя, и досега - съществуваше един най-коварен за философските учебни предмети проблем: тежката обремененост с марксистко-комунистическите догми не само на съзнанията на преподавателите, но и, така да се каже, на самото "обществено съзнание", щото обществото току-що бе започнало да се мъчи да се отърся, да се опитва да се освобождава от пораженията на така бруталната десетилетна инвазия на комунизма в душите. Другояче казано, хората в онова време мислеха по комунистически, включително и тогава (в повечето случаи), когато се самоопределяха като "антикомунисти". (Аз по тоя феномен тогава съм писал, нарекох го "огледален антикомунизъм".) Същност, ядро на комунистическото мислене е ненавистта както към личността, така и към автентичната свобода, сиреч, хората с комунистически дефект на мисленето мразеха най-много от всичко на този свят свободната личност. Ужасна прокоба тогава беше се опитваш да бъдеш, да се опитваш да се изявяваш като свободна личност в такива отвратителни, направо непоносими условия. Свободните личности в нашето общество и до ден днешен са сякаш дамгосани с невидима дамга: тях веднага ги разпознават, тях веднага ги надушват - и мигновено настръхват срещу тях. И иначе може да се каже: личностите с освободено съзнание у нас биват възприемани сякаш са прокажени. Да си учител, бидейки свободна личност, личност, която държи на свободата и на неотделимото от нея достойнство, пък е най-нетърпимото за т.н. училищно "социално обкръжение", състоящо се предимно от учители-комуноиди, мечтаещи по блажените комунистически времена, от директори с фелдфебелски манталитет, или подвластни на фелдфебелския манталитет, също (да не пропусна) от безкрайно наплашени бедни хорица, предимно женици, каквито са нашите учители (-лки), и от ученици, които са свикнали да приемат към тях да се отнасят сякаш са едно стадо. Да, ама пустата свобода беше се вече просмукала навсякъде и тя именно обърка всичко! Тя разруши из основи блажената комунистическа идилия - затова на нея никога няма да й простят!

В ония времена аз в дадени периоди се бях устремил към това да правя безброй глупости. Примерно, позволявах си да бъда нещо като "апостол на свободата", но да не вземе да припадне някой от тая моя толкова грандоманска претенция ще го кажа иначе: позволявах си лукса да се държа като свободен човек. Учителят трябва да е най-унизеното същество на този свят, а аз, нещастникът, си позволявах да се държа като горд свободен човек, именно не само като свободномислещ, а също и като свободноговорещ човек, което вече е съвсем нетърпимо. В което и училище да отидех, веднага, мигом, бях възприеман като бяла врана - или поне като черна овца. Каквото мислех, открито го казвах. Много критикувах, критикувах всички, дори - о, каква наглост! - позволявах си да критикувам публично дори и самата свещена особа на г-н директора, и - не, това вече е недопустимо, това е връх на безсрамието! - дори и свещената особа, представете си, на г-н Инспектора!!! Което означаваше, че върху главата ми нямаше как да не се стоварят безброй беди. Положението ми в един момент стана нетърпимо. Мислех постоянно дали да не си взема шапката и да запраша към чужбина. Е, останах. Аз, драги ми дами и господа, на моменти, пък и по-често, съм голям идиот - вярвам сте го забелязали.

На моменти ми идваше просветление и спирах да се изтощавам в безсмислени битки - трудно се чупи с глава бетонна стена, не зная дали сте пробвали, но пустите му бетонни стени изобщо не поддават като ги праснеш с главата си, аз това от опит добре го зная! - и тогава, в тия минути и часове на просветление на духа аз упорито пишех първите си книги. Няма как, поради естеството на работата ми - преподаването - най-напред написах едно учебно помагало по психология, носещо името ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА. Като написах това помагало, изобщо в главата не ми хрумваше да го пращам в Министерството за одобрение, издадох го (на пишеща машинка написано) в три екземпляра, дадох да ми го подвържат (книгите станаха направо като истински, с твърди корици, с изписано с бял коректор, подобен на вар, заглавие на корицата, аз ще го сканирам и ще го покажа тия дни!), дадох два екземпляра в училищната библиотека, за да могат оттам да се подготвят учениците (третия запазих за мен) и започнах да преподавам по него. В един момент историята придоби сюреалистични измерения: когато видях нов учебник (по ЕТИКА), издаден от издателство ЛИК, ми хрумна щурата идея да пратя в издателството третия екземпляр на помагалото си; речено-сторено, лудите не мирясват и за миг, пратих го по пощата в издателството и се настроих да чакам с години; да, ама не: след няколко дни ми звъннаха по телефона от издателството и ми заявиха, че искат да печатат помагалото! Отидох на място в София да подписвам договор с издателя Любен Козарев (той по-късно създаде днешното авторитетно издателство ИЗТОК-ЗАПАД) и нещата сякаш потръгнаха: захванахме се да правим революция в българското образование. Това е било есента на 1996 година. Бях още млад и съвсем луд - луд е другата дума за думата "идеалист", която е кощунствена за български условия и затова нека наричаме такива хора просто луди...

Първо да кажа как се развиха нещата (историите) с моите часове по психология, които започнах да водя по своето "революционно помагало". В скобки да кажа, че тогава вече имаше един-единствен официално-казионен и задължителен учебник по психология, в който, разбира се, вкратце се излагаше най-основното от... съветската психология! Доцентите, които го бяха написали, какво друго да напишат, хорицата: те това си знаеха, творенията на съветските другари, това и бяха написали - преписали. Тоя съветски учебник по психология, прочее, ме ядоса така, че седнах да напиша свой собствен - щото ми беше гнусно да си представя даже как ще почна да тормозя учениците ми да четат и възпроизвеждат тия съветски глупости! Та ето какво установих в моите часове по психология, които провеждах в едно училище, именно в кварталната гимназия в прочутия Ж.К. "ИЗГРЕВ" на Пловдив, където моя милост работеше тогава - пък и живееше (там се намира и знаменитият квартал "Столипиново").

Понеже нямаше откъде да четат - и тогава рядко ученик се отбиваше да чете в училищната библиотека, където бях оставил двата екземпляра от състоящия се от общо 3 екземпляра тираж на помагалото - ми се налагаше вкратце да разказвам някои неща от темите. Поставях, така да се каже, акценти. Не разказвах целия урок, ами поставях проблеми, които по-нататък да обсъждаме. Първо да помислят сами, да се поровят (препоръчвах им всякакви други учебници по психология!), каквото открият да си го запишат като извод в тетрадката, а пък след това, на другия час, ще обсъждаме. Тая дума - обсъждаме - в един момент стана любима на учениците. "Господине, дайте и днес да обсъждаме някой проблем!" - още с влизането ми в час ме посрещаше най-напереният от учениците и дяволски подмигваше на събратята и на сестрите си по участ: санким, като обсъждаме, господинът няма да изпитва! Аз също предпочитах обсъжданията, е, вярно, учениците нищо не четяха, но кога ли пък днешните ученици изобщо четат?! Но да обсъждат обичаха. Думата "дискусия" също влезе в употреба. Както и доколкото сме могли, обсъждахме, дискутирахме, спорехме. Изследвахме проблемите. В един момент почнахме да употребяваме и думата "игра". От тоя момент учениците почнаха да ме молят най-настойчиво: "Дайте да играем пак бе, господине, ееее, не може ли днес да поиграем пак онази игра, а?! Хайде де!" Ето за каква игра ставаше дума.

Един ден бях отишъл в една болница, имах здравословни проблеми. В голяма пловдивска болница. Наложи се много да чакам, тогава още не беше направена реформата в здравеопазването от "проклетите седесари" и се чакаше безкрайно много, с часове и дни! Изнурително чакане! Горката ми съпруга ме сменяше на опашката за да не припадна. А пък аз се разкарвах да се разведря малко. Попаднах, разбира се, в книжарницата на болницата. Там, по едан случайност, открих едно "Ръководство по сексуално образование", написано от холандски психолози. В превод на български. Веднага го оцених като ценно и си го купих. Оказа се, че на тази тъничка книжка било съдено да изиграе фендаментална роля в моето развитие като учител - пък и като личност, защо не.

На Запад, в проклетия Запад, науката не е като в СССР. Да не говорим пък за психологията. Западните учени бяха доста напреднали. Това се знае, най-интересното обаче беше, че това помагало, което ми попадна, беше нещо като практически курс по сексуално образование и самообразование. Как в група да се пряват разни обсъждания. По какъв начин да текат обсъжданията. Е, да се правят и игри, в които младите да се държат съвсем свободно. Не става дума за "сексуални игри", а за игри, в които се говори съвсем свободно и спокойно за секс. Не става дума за непосредствено правене на секс, а за говорене за секса. Неслучайно правя тия уточнения. След малко ще разберете защо.

Изгълтах тая тъничка книжчица на един дъх, още в болницата, докато чаках на опашката - и ме обзе невероятно вълнение. Искаше ми се да изкрещя, та всички да ме чуят: "Еврика!". Точно това ми трябваше, сякаш тази книжка беше писана за мен, моите проблеми като преподавател по психология да реши. В нея се съдържаше нещо като модел, матрица, по която можеше да се преобразуват всички до един предмети от т.н. "предметен цикъл философия". На Запад тия неща са били тогава тривиални, ала ние, понеже бяхме изостанали от Запада поне с една историческа епоха, на нас ни се видяха едва ли не като откровение, при мен поне беше така в оня момент.

Мигновено приложих метода и в необичайно вдъхновение разработих свой ("побългарен") вариант на помагало по практическа психология на пола, секса и любовта, на което дадох заглавието ЕРОТИКА И СВОБОДА. Имам чувството, че за два-три дена непрекъсната работа успях да завърша това помагало. Не ядях и дори не спях, подремвах си в изтощението на диванчето, на което седях за да пиша на пишещата си машинка. Тогава още нямаше компютри (ако не броим "Правеците", но аз не ги считам за нищо) и аз пишех на машинка. Тогава трябва да е било времето, в което съседите дадоха молба до милицията (пардон, полицията!), в която искаха да ми се забрани да пиша на машина след 10 часа вечерта (до 8 часа сутринта), както и по времето, в което еснафите в блога си подрямваха заедно с децата (от 14-16 часа следобед). Дойде милиционер и ме предупреди, че ако продължавам да тормозя колектива на блока, ще бъда глобен със солена глоба. В онази паметна епоха ми се наложи да си изобретя сложно шумозаглушително устройство на пишещата машинка, състоящо се от система от внимателно нанизани един в друг кашони, в които стоеше машинката, а аз имах достъп само до клавишите. Пак шумеше, пак тракаше съветската ми машинка, особено нощем! Често съм си мислил дали да не съоръжа голям шумозаглушителен кашон, в който сам да вляза заедно с машинката! Пълна лудница! Май беше съвсем излишно това отклонение, простете че ви занимавам с глупости! За да завърша все пак темата ще кажа, че съседите ми се успокоиха и престанаха да желаят да ме линчуват едва когато с първия хонорар от книгата ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, изплатен ми от издателя Л.Козарев, аз успях да си купя апарат от тая измишльотина на коварния американски империализъм, именно, купих си компютър. Това е било в далечната 1998 г.

Та да се върна до ония игри, които така се харесаха на учениците. Като подготвих помагалото, аз, разбира се, веднага го апробирах пред учениците. Влизам един ден и им казвам: "Искате ли днес да направим една игра от един нов курс по сексуално образование?". Не мога да опиша реакцията на учениците. Вземете предвид, че тогава за секс в училище изобщо не се говореше - то и досега не се говори, та тогава ли? Учениците реагираха така, че още се чудя как на падна тавана връз главите ни - или как не се срути самата сграда! Хвърлиха от радост шапките си до тавана! Нещо като опиянение, ревяха с цели гърла! Разбира се, че искаха да играят "сексуални игрички". Като им обясних, че само ще говорим за секс, направиха кисели физиономии, но, няма как, мирясаха, и това е нещо: като не можеш да хванеш сокола в небето, задоволи се с птичката в ръката! Двусмислицата, която се получи, не беше умишлена. А ето и как течеше самата игра. По едно много проста, ала съвсем ефективна "метода":

Учениците на случаен принцип (примерно "четни" срещу "нечетни" номера) се разделят на два отбора, които сядат едни срещу други лице в лице. Обявява се дискусия-състезание, в което единият отбор ще победи; целта е победа. Подчертавам, че всичко е само игра, но с особени правила: всеки в обсъждането може да лъже, не е длъжен да говори само истината, т.е. има право да фантазира, да се прави на какъвто не е, да се преструва, да си измисля каквото иска, да заблуждава другите, но убедително, така че да му повярват че сякаш наистина всичко е било както казва. Първо единият отбор ще получи правото да задава въпроси. Обсъждат помежду си и търсят най-подходящ въпрос. Целта е да намерят труден, объркващ, подвеждащ, мъчен въпрос, на който другата група да не може или да не иска да отговори. Единият отбор само пита, другият само отговаря. Като се разбере кой е спечелил дадения тур, ролите се сменят: питащите почват да отговарят, отговорящите - да питат. Спечелен тур носи на отбора една точка. Аз се провъзгласявам за арбитър: грижа се за реда и решавам кой отбор е спечелил точка. Ако питащите поставят толкова мъчен въпрос, че отговарящите се объркат в него като "пате в кълчища", те печелят точка и ролите се сменят. Ако обаче отговарящите отговарят много нахакано, не се смущават, убедително лъжат и пр., те печелят заветната точка. Пак се сменят ролите. Темите за обсъжданията си избират сами, макар че аз мога да им предложа голям списък, който съм съчинил в помагалото по сексуално образование и самообразование. Младите хора с нетърпение изслушват правилата, понеже горят от желание да започне... шоуто! Предупреждавам, че който нарушава правилата, примерно, когато някой отговаря, а той също бърбори (само един ще пита или отговаря, другите търпеливо чакат своя ред) или вдига шум, неговиято отбор получава негативна точка, унищожаваща цяла една трудно спечелена точка от цял един тур на играта. Трябва да има ред. Знаете колко у нас е невъзможно да се проведе нормален разговор, камо ли пък дискусия между спорещи. Ето защо спазването на правилата, гарантиращи реда, става най-желязно правило.

И после се почва една, която е трудно да се опише. Учениците спорят с вдъхновение. Питат, разпитват, правят се на какви ли не, всеки си избира своя роля, държи се както иска, т.е. свободно, но при зачитане на правилата. Увличат се, но изненадващо смислен на моменти разговор се получава! Впечатляващо! Изобщо не били глупави нашите ученици, изобщо не били мързеливи, напротив! Часът минава като един миг. Молят ме да не прекъсваме в междучасието, щото искат да си поговорят още. Борят се и за победа. Разбира се, отначало масово се нарушават правилата, негативните точки са много повече от позитивните. Но нищо, така се учат. Сами се учат. Аз изобщо не споря и не се меся. Всичко сами да открият и разберат. Няма по-глупаво нещо на тоя свят от нравоучителните медицински беседи по секс! А ето, могло младите сами да се задълбочават в проблемите, да изследват, да търсят, да се учат сами! И най-важното е, че това им харесва. От това по-важно няма.

Е, има си и недостатъци: веднъж като играят такава игра, после всеки час ме молят най-умилително (и убедително) пак да играем. "Молим Ви се, господине, ето, на колене Ви се молим, дайте да играем поне още веднъж, само този час, а?!!". Има опасност да пострада "програмата". Има теми, има други неща, които трябва да вършим. А те искат само да играят. Какво да правя, аз трудно отказвам нещо на ученици, ето, пак играят.

На моменти шумът от играта, както може да се предположи, е толкова голям, че, няма как, стига чак до директора! "Абе, Ангеле, какво става в твоите часове бе?! Има оплаквания, ще падне училището бе! Вземи мерки де, дръж се по-мъжки! Как може да допускаш тия пикльовци да не те слушат?! Я ги строй в две редици! Искам да не се шуми, искам да въдвориш ред! Айде бегай, прави нещо, че така не може!". Аз се мъча да въдворявам ред, ала на учениците им се шуми, имат явно много емоции, неизразходвани във връзка с тоя пусти секс, не могат да се се сдържат да не шумят: хилят се когато някой каже нещо "по-така", крещят, когато са несъгласни, с цяло гърло крещят, майчице, наистина училището ще падне! В един момент разбирам, че е глупаво да се боря все безуспешно с шума и ги оставям да шумят колкото си искат. Е, пак давам негативни точки, купища точки, на които никой не обръща внимание. Шоуто обаче е завладяващо! Най-лошото е, че шумът нахлува и в съседните кабинети, където учениците учат други предмети, а това заплашва в цялото училище да се възцари анархията. Администрацията, разбира се, няма да прости това! Ще трябва, другари, да вземем крути мерки!

В интерес на истината съм длъжен да кажа, че директорът, който тогава управляваше това училище, макар че беше стар номенклатурен кадър, беше общо взето разбран, беше обигран, не ми правеше мърсотии; Бог да го прости, той почина, имам грехове спрямо него, Панайотов беше фамилията му! Аз го нападах на съвети, а не е бивало така. Но когато дойде на власт СДС и се обявиха конкурси за нови директори, аз направих така, че използвах връзките си, та да дойде "млада" и "необременена" от комунизма директорка. Е, дойде, и първата й работа беше... да ме уволни! Така стават тия работи у нас. Няма ненаказано добро! Направи добро, та да ядеш... да не казвам какво!

Е, тя не ме уволни съвсем веднага де. Но почна да ми прави мръсотии. Първо намали часовете ми, премахна ЗИП-овете и пр., учениците бяха намалели, почнах да работя на половин заплата. После извика г-н Инспектора, та да ме посетят в час и да ми намерят цаката за уволнение. Аз този паметен час никога няма да го забравя и ми се иска да го разкажа и тук. Вкратце. След този час обаче директорката вече реши да ме уволни на всяка цена. В един момент аз сам си тръгнах. По "взаимно съгласие" ме уволни. Просто трябваше да си намеря учителско място на цял щат. Семейството ми изнемотваше. А ето сега вкратце за оня час. И ще спра дотук, някой път ще продължа.

Та значи идват г-н Инспектора по философия и г-жа Директорката. Сядат отзад и изваждат тетрадките да записват, точат моливите и гледат кръвожадно. Аз започвам часа, питам каква е темата, питам има ли въпроси и пр., както му е реда. Давам нова тема за другия път и давам кратки разяснения. После трябва да обсъждаме, но какво? С ужас забелязвам, че учениците са се "гипсирали", не смеят нищичко да промълвят. Опитвам това, не става, не "захапват". Опитвам друго, пък същото. Мълчат и строго гледат както гледат пенсионери на беседа, в която лекторът разказва за методите, с които могат да се борят срещу старческото сексуално безсилие, срещу липсата на ерекция при старците. Чудя се какво да правя. Поглеждам часовника. С ужас установявам, че са минали само 7 минутки от началото на часа. В един момент ми хрумва самоубийствената мисъл: дали да не им предложа днес да поиграем малко по тема от цикъла по сексуално образование и самообразование? Питам ги: хей, искате ли да поиграем днес? Що мълчите? Нали сами предлагате все да играем, какво се умълчахте сега? Мълчат и гузно се хилят. Никой не смее да гъкне. На това му се вика "пълен блокаж". Явно тоя кучка ще успее да намери аргументи да ме уволни съвсем законно. Е, щом ще е така, като ще е гарга, да е барем рошава!

Почваме игра. Разделям учениците на отбори. Едните да питат, другите отговарят. Любимата им игра. Дано потръгне. Учениците са с пребледнели като платна лица. Не смеят да гъкнат! Брях, да му се не види?! Какво да правя. Забелявам радостни искри светват в очите на директорката и на инспектора. Случващото се надминава очакванията им. Какво щастие! Ангел Грънчаров ще се провали съвсем!

И тогава ми хрумна точно онова, което ще направи гаргата съвсем рошава. Понеже учениците блокираха, ще направим упражнение по разблокирване. И него го има в помагалото по секс. Прави се ето така.

Както си седят учениците, се делят на групи от по 4-5 ученика. Всяка група получава задача: първо всеки сам да напише всички други думи, които знае за думите "мъж", "жена", "полов акт", "мастурбация", "хомосексуалисти". Всякакви думи, които знае, без да се смущава от нищо. За известно време ще забравим за морала. Ще се престорим, че няма морал. Разяснявам, че има различни сексуални езици, примерно детски, медицински, вулгарен (циничен) и пр., ето, те имат правото и възможността да запишат всякакви думички; щом им мине в съзнанието някоя думичка, са длъжни да я запишат, без да се смущават от нищо. Целта е да намерят колкото се може повече думички. Целта пак е победа.

След като всеки напише колкото се може повече думички, тогава в групата трябва всеки гласно да прочете и произнесе написаните от него думички. Трябва да сравнят списъците, който чуе думичка, която я няма в неговия списък, я допълва, дописва; целта е да направят общ възможно най-пълен списък на всички ония думи, които цялата група е могла да измисли. След като свършат и тази работа тогава по един доброволец от всяка група трябва гласно да прочете всички ония думи, които групата е могла да измисли, за които са се сетили. Накрая ще обсъдим самото упражнение, ще трябва да обясним защо сме го провели, какъв е смисъла и пр. Тази е задачата, която им поставям.

Учениците дяволски се споглеждат и почват да пишат. Постепенно блокажът почва да минава, особено като почват да четат списъците си по групи. Хилят се, както си му е редът, залпове хохот почват да избухват. В един момент редът в класната стая отива по дяволите. Учениците сякаш забравят, че в класната стая има цял директор и цял инспектор. Е, понякога им хвърлят по едно око, за да видят какъв е ефекта на започващото шоу върху началството. Обнадеждени, продължават да играят с увлечение. В това време всички забелязват (а аз с нескривано удоволствие също констатирам това!), че г-жа директорката е с бяло като платно лице; човек има чувството, че всеки миг може да припадне, щото до девствените й уши достигат "мръсни думи", неразрешени в училище даже за помисляне, камо ли пък за произнасяне, и то в час; инспекторът пък, който все пак е мъж и уж философ, почва да я успокоява. Назрява великолепен скандал!

Идва моментът на истината. По един представител на всяка група трябва да произнесе на глас, колкото се може по-ясно, думите, които са открили. Избираме комисия, която да брои думите, та да открием победилата група. На победителя ще подарим... кутийка презервативи (в последния момент се сещам, че имам в чантата, вчера ги бях купил, аз тогава все пак бях значително по-млад от сега!). Има известни спорове кой да бъде представителя на всяка група. Разбира се, най-големите безсрамници могат да извършат тая грозна работа. За да ги стимулирам заявявам, че оня, която най-ясно, на висок глас и без смущение произнесе думите, за награда ще му пиша шестица! В тоя момент пък почват да се карат кой да прочете пустите му думички! Всички стават смелчаци!

Няма да описвам какво стана по-натам, щото всеки може да се сети сам. Излишно е да го описвам аз при това положение. Излишно е да кавам, че първият ученик, който чете, с червено лице произнесе като картечница всички думи, гледайки, мръсникът му с мръсник, право в очите на директорката! След него учениците, които произнасяха с нескривано удоволствие думичките, също набраха смелост и също така гледаха право към директорката най-вече - и към инспектора. Лицето на горката директорка ставаше ту мораво, ту тъмно синьо: явно щото директорката ни беше от редкия пернат вид на яростна комуно-"седесарка". В един момент директорката не изтърпя резила, стана, ядосано тропна със стола и изчезна от кабинета като торпила - уплаших се да не е отишла да вика народната милиция да ме арестуват! Инспекторът стоически издържа до края на часа, като отвреме-навреме си беше покрил лицето с ръце, та да не се разплаче. Фурор! Дълго се разправя за тоя знаменит час в училището, пък и в града! Ех, какви времена бяха тогава...

Такива ми ти работи се случиха в оня незабравим час. Хайде да спра дотук, че, признавам, си ми писна да пиша тая сутрин. А има още много да разказвам както съм я почнал. Друг път, живот и здраве да е, ще продължа.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.