Проклятието да си учител

През един слънчев септемврийски ден на 1983 г., още в ранното му утро, току-що слязъл от влака в град Своге (там гимназията се намира непосредствено до гарата), влязох в клас и се изправих за първи път пред ученици - и от тогава, та досега, съм все преподавател по философия, вече толкова години. В оня ден, когато за първи път ми се наложи да бъда учител, съм бил съвсем млад, бил съм само на 24 години. Ето, десетки години вече преподавам и в гимназии, и в университета. Както е потръгнало, така и ще мине живота ми, все в класни стаи, в аудитории, в учебни кабинети. Явно такава ми е била съдбата.

Не зная защо е така, изглежда такова ми е душевното устройство, или пък някаква друга е причината, но аз никога не съм се държал в класната стая "както е прието", а именно, "да си изпееш урока", а после да изпитваш, да изискваш, да обясняваш "как следва да се мисли", как "е правилно да се мисли". Да доминирам над учениците, да ги поставя в пълна зависимост, да ги направя един вид своя функция, за мен е роля, органически чужда и неприемлива. Винаги съм залагал на свободното, на непринуденото, на човечното общуване, на дискусията, на диалога. Винаги съм виждал в лицето на младите хора пред мен партньори, събеседници, сътрудници в едно общо дело. Винаги в очите на младия човек, на който случайността е довела до това да съм му учител, съм търсел досег с неговата личност. Който що-годе е запознат с реалностите, протичащи в училищата, е наясно, че още от млади години като учител съм поел по най-трудния път. Щото личността и личностното отношение у нас, уви, съвсем не са на почит, напротив, са твърде нежелани - и са дори недопустими, да не кажа скандални.

Такива се реалностите и сега, а в още по-голяма степен са били такива преди 30 години - ако изходим от разпространения манталитет. Учениците и сега, но особено тогава, в условията на "зрял комунизъм", така бяха възпитани: ако не мачкаш, ще те мачкат. Още от първия час учениците те преценяват: тоя там, младият учител, строг ли е или е "мек", добряк ли е, сиреч, "смотаняк" ли е и пр.? Ще могат ли да ни минават нашите ученически игрички пред него, или няма да могат да минават? Интересуват се, фактически, най-вече от това: авторитарен тип ли е или е либерален? Ако е различен от стандартния учител, явно е "балък", и ний ще му се отблагодарим с това, че ще го накараме да полудее - или поне да си говори сам. Не знам дали сте забелязали, но у нас общността е твърде жестока спрямо личността. Забележат ли някъде личност, не мирясват докато не я унищожат. Не й прощават. В тия нашенски географски простори личността е най-нежелана гостенка. На други неща тук се прекланят. Тук почитат нахалството, простащината, бескрупулността - и горко им на възпитаните, интелигентните, културните. И затова е същинска прокоба да си в такива условия личност в истинския смисъл. Да си освободен, да се отнасяш към другите на почвата на зачитането на тяхната свобода е излишен лукс, е непозволен разкош, е крайно неоправдан риск. Мачкай, за да не те мачкат! - този е девиза, на който се подчинява всичко в свидното ни отечество. Изглежда на това оправните родители учат децата си. А моят дядо Васил, Бог да го прости, много мъдър човек беше той, патил и препатил, ми каза едни думи, които няма да забравя докато съм жив; той беше строг, твърд човек и не цепеше басма никому; казваше истината на всички право в очите; та ето какво ми каза дядо Васил:

- Ангеле, да ти кажа правичката: не става от теб даскал! Бягай овреме от тая професия. За да си даскал у Нашенско, се иска да си куче, а ти не си куче. Ти съвсем не можеш да хапеш. Много си мек бе, не ставаш за даскал! Обирай си крушите! Махай се докато е време да не съжаляваш после!

Това ми рече веднъж той. Аз вече бях асистент по философия в Университета, но той не правеше особена разлика: в съзнанието му все е било учител, все е било даскал. Прочее, той упорито използваше думата "даскал", не думата "учител". Има известна разлика. Тъй че, аз може би даскал не станах, но учител все пак станах? А иначе е бил безспорно прав. Не го послушах, не си обрах крушите. Цял живот съм все в училище. Сега, от дистанцията на времето, въпреки че не живях леко и много понесох, но с чиста съвест мога да кажа, че все пак не съжалявам, че не си "обрах крушите" тогава. Това, което съм, това, което съм станал и постигнал, е резултат на оня мой избор. Избрах пътя на борбата. Въпреки рисковете, останах, сражавах се като твърд боец. Най-лесното беше да дезертирам още в началото. Да, да избягаш от нелеката битка е най-лесното. Трудното е обаче да останеш да се бориш и сражаваш до последен дъх. Аз това избрах. А днешното училище наистина е бойно поле. Тепърва ще се опитам да разкажа за битките, които съм водил - и които е водил всеки български учител, ако е искал да съхрани личността и достойнството си. Общо взето българските учители, макар че са поставени в крайно унизителна ситуация, не са унизени хора, поне се стараят да не показват унизеността си. А някои крият тази своя унизеност зад старателно поддържана маска. Защо ли го правят?

Има и нещо друго, за което сега се сещам, щом стана дума за т.н. "социален статус на учителя" в български условия. Аз много съм пътувал по влакове в живота си, такава, рекох, ми е била съдбата. Често, в купето, знаете как е, се оказва любопитен събеседник, който почва разговор с теб, ей-така, за да минава времето. Обикновено хората предпочитат да си мълчат, но ето, намират се и особняци, които развалят мълчанието. Примерно някакво немирно старче. Ухилва ти се насреща и пита:

- А Ваша милост какво работи? Каква Ви е професията, санким? Как си изкарвате хляба?

Вероятно има хора с професии, на които този въпрос не им е неприятен. Примерно, ако си месар, като те запитат така, няма защо да имаш някакви скрупули, това е почтена професия в нашенски условия, и ти гордо, гледайки право в очите мъчителя си, отвръщаш: "Месар съм!", а пък той се изпълва с възхита. Или ако си автомонтьор, да речем, положението пак е същото, уважавана, престижна професия е автомонтьорството. Вероятно щото съм професионално обременен, но на мен този въпрос ми е бил крайно неприятен. Отвърнеш просто: "Учител съм!", оня отсреща те поглежда със съжаление и промълвява:

- Ех, не ви е лесно на вас, даскалите, в днешно време! Пържите се на страшен огън! Днес децата са толкова немирни, буйни, неудържими направо, не зачитат нищо! А ние едно време какви послушни и добри бяхме! Но днес всичко пропадна. Тежко ви е на вас, даскалите, тежко! Горкият, значи си даскал, така ли? Пък немаше ли нещо друго да се зафанеш, та стана даскал?!

Особено като чуеш тази последната добавка, ти става лошо. То си е същинска гавра. Да вземеш такъв да го убеждаваш, че и у нас даже, представи си, има нужда от учители, че все някой трябва да се пожертва, е безсмислена работа. Едва ли ще те разбере. Пък и рискуваш да станеш смешен. Затуй, за да се отървеш, можеш да излъжеш тоя отсреща, в купето, примерно, да кажеш че работиш нещо престижно, примерно, рекох: месар, кебапчия, автомонтьор, готвач, месач на баници. Тогава само ще ти завиди и няма да се гаври с теб със съжаленията си. И най-важното: ще млъкне.

Това е положението. Захванал съм се с голяма тема. Иска ми се да подходя към нея от всички страни, да я погледна от всички ъгли, да я осветя, както се казва, цялостно, пълно. Не е лесно да се опише ситуацията, в която се намира българският учител, но ще опитам и аз да кажа нещичко. И аз да окна, пък дали ще ме чуе някой е отделна работа. Важното е да не се мълчи - и търпи. Ужасната българска участ се дължи на това: търпеливи сме като говеда. Много търпим и всичко понасяме. А не бива така. Не трябва да се търпи до безкрайност, не трябва всичко да се понася...

Та бидейки съвсем млад учител в гимназията в Своге, аз всекидневно изслушвах съветите на разните учители, които, като ме гледаха толкова млад и неопитен, а пък те, бидейки все стари лъвове на това поприще, се чувстваха длъжни да ме насочват, да ми дават ценни напътствия. Имахме до учителската стая една голяма тераса, обърната към двора, към централния вход - и там учителите-пушачи си пушехме, пред очите на учениците! Да, ама тогава го нямаше Европейският съюз, за да забранява пушенето, тогава имаше Съветски сюоз, където да се пуши навсякъде беше даже едва ли не задължително. В скоби казано, в университета в Санкт-Петербург имахме един професор, особняк с огромна брада, който си пушеше папиросата направо на катедрата по време на лекция! А иначе всички пушеха кой където свари, в коридорите на факултета, в кафенетата, навсякъде. Пиша това, та да покажа каква "голяма свобода" е имало в някогашния СССР - за разлика от сегашния Европейски съюз. Шегичка! "Малка шегичка!" - както казваше пред учениците си прочутият учител Жак Асса от Пловдив. Та значи опитните колеги в междучасията на оная тераса ми изнасяха беседи за това как трябва да се държа пред учениците, какви са тънкостите на занаята, какво трябва да правя ако искам изобщо да оцелея.

Ето какво ми казваха предимно. Разбира се, не мога да забравя техните съвети. Минали са толкова години, а не избледняват от съзнанието ми. Даже бих могъл да персонализирам съветите им, помня и повечето от имената на ония учители, които наистина бяха лъвове в занаята.

Имаше един учител по история, фамилията му сега ми се върти в главата, ала не може да изплува (като се сетя, ще я добавя), та той ми говореше ето как:

- Колега, и един миг не трябва да оставяш учениците незаети! Пълен контрол от твоя страна! Постоянно трябва да им даваш работа. Да питаш, да изпитваш, да ги ръчкаш, в никакъв случай да не им оставяш време, та да се унесат или да започнат с щуротиите си. Те, вярно, изобщо не мислят за това, с което ги занимаваш, но часа ти така трябва да е организиран, че да нямат и миг свободно време, сиреч, да нямат никакъв шанс да скучаят, да мислят, да са незаети. Трябва да им дърпаш конците сякаш ти си кукловод, а те - кукли на конци! И трябва да си строг. Иска се да играеш ролята на много строг, безпощаден. Трябва да си предимно намръщен. Ще се усмихваш в най-редки случаи. А ти те гледам, че си все усмихнат, и вежлив, абе не стават така тия работи, избий си ги от главата докато е време. Хич не е лека нашата работа, но като си се хванал на хорото, ще трябва да рипаш като другите. И прочие.

Съвсем доброжелателно ми говореше тия неща възрастният учител. С него се сближих, щото се оказа, че той пък на млади години бил учител в гимназията в моя роден град Долна баня. Оставаше му малко време до пенсия. Така поне ми е останал в съзнанието. Възрастен, солиден, уважаван учител. Всяваше респект. Канил ме е да посещавам и негови часове, та да се уча. В часовете му имаш чувството, че си пред една перфектно работеща, добре смазана машина. Учениците сякаш са бурмички, винтове, гайки и пр. Или имаш чувството, че класът е нещо като орган в катедрала, а пък учителят е органистът, тоя, дето свири на органа и изкарва от него великолепни звуци. Същински виртуоз! Изпитвах респект пред опитния си колега и много се плашех, че никога няма да постигна неговото майсторство.

Имаше и друг един учител, фамилията му беше Игнатов. Преподаваше химия. Един такъв строг, с мустаци, намръщен. Разхождаше се все с една огромна тояга, която уж беше показалка за Менделеевата таблица. Учениците му бяха нещо като войници. Чакаха го строени пред кабинета, той като старшина - или по-скоро като генерал! - ги преглеждаше, вперил в тях такива очи, че горките ученици се вкаменяваха. Не знаех какво ги прави вътре, в кабинета, можех само да предполагам. Абсолютен ред! Никакво мърдане! "Нема лабаво!" - както обичаше да казва, като се хили, правешкият диктатор Тодор Живков. Учителят на Бойко Борисов. Чувах само мълвата, че тоя Игнатов бил най-уважаван учител в град Своге. Комай всички възрастни му били ученици и всички му били благодарни, че ги бил "направил хора".

Ето, сега се сещам, няма как, за един друг учител в свогенската гимназия, с фамилия Евтимов. Много странен човек. Първо, за него скоро разбрах, че води безкраен съдебен процес срещу самата директорка, партийна функционерка, разбира се, понеже била уволнила от училище съпругата му, библиотекарка. В един момент успя да осъди директорката и жена му се върна на работа, което си беше същински подвиг: да съдиш в съд, и да осъдиш един партиен функционер беше тогава немислима работа, но ето, той го направи. Както и да е. Знаех за него, че учениците много го уважават. Бил, така да се каже, "либерален". Добряк. Но, разбира се, строг. "Строг добряк" ви звучи странно, нали? При това, трябва да кажа, тоя Евтимов беше крайно навъсен, вечно намръщен човек. Почти не съм го виждал да се усмихва. Сякаш не можеше да се усмихва, знам ли? Ето тая намръщеност изглежда му е помагала хем да е добряк, хем учениците, както се казва, и да го слушат, но и да го обичат. Май се обърках съвсем. Факт е обаче, че чувах добри отзиви за него от учениците. От колега обаче за него добра дума не съм чул. Сякаш го избягваха. Аз обаче се сближих с него, не само защото всяко междучасие заедно си пешехме цигарите там, на онази тераса. Нещо като "бяла врана" или "черна овца" беше тоя Евтимов. Аз пък имам пиетет към такива хора. Не знам защо. Години по-късно разбрах, че когато дошла демокрацията същия този Евтимов става най-твърд антикомунист и лидер на СДС в град Своге. Това казвам ей-така, между другото.

Още за един-двама учители да кажа, щом съм почнал. Тук, разбира се, не мога да не спомена нещичко за един от учителите по математика (и неговото име ми щукна от главата в този момент, но ще се сетя и ще го добавя). Той беше чудак: най-добър, перфектен математик, с най-висша възможна квалификация, автор на много публикации в математически списания и т.н., а в същото време... учениците "му се качвали на главата" в часовете! Отнасяше се към учениците винаги с добро, разговаряше най-човечно, дори приятелски с тях, ала ето, положението "с дисциплината" в часовете му, както се казва, куцаше - и сякаш беше нетърпимо. Учениците не ги беше страх от тоя човек, изобщо даже! Някои не пропускаха даже да го "бъзнат" или да го подиграват. Вярно, той и беше особеняк: примерно, беше прочут с това, че и зиме, и лятно време, се обличаше все леко, с една риза само, а през зимата върху нея слагаше тъничък шлифер. Правил го е за да се калява, вероятно. При това маниак на тема спорт и спортуваше твърде своеобразно: тичаше по улиците на градчето, включително когато отиваше на работа или се връщаше от работа. Все бегом се предвижваше. Това изглежда се е възприемало от "трезвомислещото" общество за лудост, щото той беше на възраст, може да бил към 60-годишен в моята представа сега. И ето, понеже беше добряк, учениците не го слушаха, пък и не учеха много при него, явно "не можеше да ги научи" на кой знае какво, щото и математиката е доста проклет предмет. Това мога да кажа за тоя човек, иначе беше личност с излъчване, със светло, усмихнато, благородно лице на един отдал се на науката човек. Такива хора явно не се ценят особено в България.

Ще спра засега дотук. Като имам време ще продължа. Засега - до скоро! Хубав ден ви желая!

ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът по-горе е фрагмент от нова книга, който пиша напоследък, и която, засега, условно и примерно, може да се нарече ето как: Изкуството да си учител.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)