Има Бог и Той всичко вижда - Той, благият Бог, за всичко ще въздаде най-справедливо!

Почти не можах да мигна тази нощ: снощи въпреки умората не можах дълго време да заспя, въртях се сякаш с часове заради неприятни мисли в леглото, после сякаш съм се унесъл в някаква нескончаема просъница, която не може да се нарече сън, а по едно време, като се сетих за това какво ми се случи вчера, се разбудих окончателно; когато погледнах часовника, беше 3 часа и нещо, безсмислено беше да се опитвам повече да заспя, станах, пуснах компютъра и се опитах да поработя. Установих, че ако не напиша за това, което ме терзае, ще се пукна от напрежение, затова ето, волю-неволю започвам да пиша по вчерашната абсурдна история, която ми се случи.

Вече не е за вярване, че е възможно, но ето, вчера се случи пак следното: директорката на училището, в което работя като преподавател по философия и гражданско образование, ме извика в кабинета си да ми връчи нова, поредна заповед за дисциплинарно наказание! Да, изобщо не й пука, че иде Рождество Христово, че е грозно да тормозиш по един такъв безчовечен начин един човек, да му разваляш празниците, не, няма такова нещо, напротив, без да й трепне окото и с някакво садистично удоволствие ми връчи заповедта и дори си позволи да ми заяви, че ме наказвала, понеже била много... хуманна, била много човечна, представяте ли си!!! Гаврата беше абсолютна, аз не съм вярвал, че чак такова нещо е възможно. Същинска патология! И ще речете, какво ли толкова е станало, та го наказва пак, явно нещо отново си се издънил, приятелю, не може за нищо да те наказват!

Е, може, е, могло: представете си, наказва ме за това, че някъде в края на първата седмица на новата учебна година, това е било някъде 22-23 септември (!), един клас бил "избягал" от час по философия, по-скоро учениците не били дошли, а пък аз, по думите на толкова стриктната администраторка, вместо да напиша надлежен донос за "произшествието", съм забравил да го "документирам"; да, ама класната ръководителка на тоя клас, с двумесечно закъснение, с оглед да направи добро впечатление на директорката (и навярно за това да получи по-хубава сума от т.н. "диференцирано заплащане", знам ли защо е направила тази мерзост?!), пише чудесен донос-шедьовър, в смисъл, че самите ученици много били възмутени от това, че "злодеят Грънчаров" не ги е издал че са избягали от час (?!), и по тази причина класната, с оглед да отговори на народните ученически терзания, пише доноса-шедьовър, а пък директорката радостно ме наказва, понеже нейната цел е една-единствена: в досието на "тоя злодей Грънчаров" да се трупат колкото се може и каквито и да са наказания и компромати, даже и да са изсмукани съвсем от пръстите, важното е неговото досие да е пълно! Не е за вярване, знам, но тази е истината в абсурдната, иреална, изцяло кафкианска действителност, в която, за жалост, ми се налага напоследък да живея. Това е положението, пълна отврат!

Е, поговорихме си с моята така любезна директорка, която, както виждате, самоотвержено се грижи за това да ми разваля всеки празник; примерно, навръх деня на будителите пак ми стори подобаващата за случая мерзост, за 24 май - също, за първия учебен ден - също, няма пропуск тя, наистина е много стриктна в туй отношение. Та ето, сега и за Рождество и за Нова година ми спретна подобаващата мерзост. Както и да е. Всичко се трупа на нейната съвест. И на нейния гръб. Няма друг начин: като си се вманиачил, че може да си правиш всичко, каквото ти скимне, ще имаш добрината да поемеш пълната отговорност за направеното! Особено като си на такъв деликатен пост, именно, да работиш с хора, и то не с какви да е хора, а именно да управляваш интелигентни хора, хора-личности, изявени личности, именно учители. Трудна, явно непосилна за някои работа е тази, казах й го директно в очите на толкова любезната ми администраторка.

Но да кажа още нещо, сюблимно е, няма как да го изпусна; важното е купонът да върви. Нейната претенция към мен била следната: бил съм различен, "колективът" не ме харесвал, "ученическият народ" - също; бил съм некадърен; бил съм "дразнещ", не съм бил ставал за учител (следите ли мисълта, съдържаща се в тия твърдения?); бил съм, с една дума казано, един боклук; другарката директорка обаче, понеже е човеколюбива, щяла да направи нужното, за да ме промени, да ме накара на моите 53 години да стана "правилен човек"; трябвало да стана такъв, какъвто тя иска, трябвало било да стана като другите: послушен, изпълнителен, трябвало да бъда оттук-нататък вече педант, трябвало най-много да внимавам за "документацията", трябвало буква по буква да спазвам "инструкциите и разпоредбите на висшестоящото началство"; трябвало да си кротувам занапред, трябвало да мълча, трябвало да плюя на собствената си личност, трябвало да се откажа от личността си, трябвало било да стана обратен на това, което съм сега, което животът ме е направил; трябвало да преподавам философия както тя, любезната г-жа директорка си представя, че трябва да се преподава този предмет, и прочие, и так далее, и все в този дух. Някой ще каже: това не е възможно, Грънчаров, поспри се, измисляш си, това не може да е така, както го пишеш! Е, уверявам ви, така е, и това е само есенцията в отношението, което моята любезна и така модерна ръководителка има към моята скромна особа. С една дума казано: не може да ме понася, не може да ме гледа, това е! Е, аз пък й казах аз как виждам нещата.

Казах й, че тая, дето си я е наумила, няма да я бъде. Ще си бъда какъвто аз искам. Какъвто аз смятам за длъжен да бъда. Тя, властващата другарка, няма власт над моята личност, да има много здраве от мен, но личността ми си е моя и аз няма да бъда какъвто на някой си му хрумнало, че трябва да бъда. Няма как да стане това, за което копнее директорското сърце. Щом не уважава личността ми, това си е неин проблем. Щом си въобразява, че може, че има право да се опитва да ме моделира по свой вкус, да има много здраве от мен, но следва добре да знае, че тая няма да я бъде. Що се отнася до твърденията й относно моята квалификация, правоспособност, умения за преподаване и прочие, длъжен съм да уведомя властващата администраторка, че нейната компетентност и власт не се простира дотам тя да решава ставам ли аз за учител или не ставам. Крещящата неколегиалност, която в случая един директор си позволява, игнорирането на моето достойнство и себелюбие, е показателно за един морал, който пък съвсем не може да се съчетае с отговорностите, които има един ръководител на образователно-възпитателно учреждение. Тоест, както се казва, работата взе съвсем да става дебела. Излиза, че имаме налице един очебиен пример за назначен от днешните управляващи администратор, който е жертва на крайно демодирали, на съвсем архаични представи за отношенията управляващ-подчинен - и затова нека тия, която са го назначили, да имат добрината да поемат пълната отговорност за произвола, който това лице си позволява. Ето, аз с моя пример давам някои факти за случващото се и по този начин помагам на висшестоящите фактори да си правят съответните изводи. Пък и обществото има пълното право да знае какви неща се случват в една сфера, образователната, която ние, гражданите, издържаме с данъците си. Тъй че наистина работата е съвсем дебела и нещата ескалираха дотам, че, както сами се убеждавате, едва ли човек може да си представи по-големи абсурди.

Аз лично не съм очаквал и в най-черните си предчувствия, че отново някога ще доживея такива времена; искам най-отговорно да заявя, че дори и във времената на най-див комунизъм, които имах злочестината да преживея, към моята личност никой не си е позволявал да се отнася по такъв един арогантен начин, никога! Вярно, мъчили са се пак да ме мачкат, пак съм имал доста проблеми, щото тогава наистина беше престъпление да си личност, но до такова чудо не се беше стигало. Аз и тогава не бях от най-послушните и най-изпълнителните, но дори и тогава все пак управляващите сякаш бяха по-обиграни, знам ли каква е била причината, но до такива ексцесии не се е стигало, аз лично за себе си не помня такъв случай. А ето, сега се случва нещо, за което наистина не съм предполагал, че е възможно да се случи: усетих тук от няколко месеца насам конвулсиите и зловонното дихание на един най-зъл комунизъм, комунизъм от сорта на този, който, предполагам, е имало през 30-те години на миналия век, един милиционеро-кагебистко-ченгесарски комунизъм, човек даже вече думи няма как да охарактеризира тая патология!

Това, което се случва, сами се убеждавате, явно вече става обществен проблем, битката с тия отживелици на миналото няма да е лека, но аз, в името на ценностите и на идеалите, заради които съм работил цял живот, съм готов на всякакви изпитания, ала няма да капитулирам или да дезертирам току-така, както някои си представят, че това е възможно. Просто имат малшанса да попаднат на неподходящия човек: мен просто няма как да ме пречупят, аз съм костелив орех! Напразни са всички усилия в тази посока, просто това няма как да стане. Пък аз и обичам тия битки, щото те съвпадат с най-интимната същина на дългогодишните ми житейски и професионални занимания: като философ съм призван да бдя за истината, за просперитета на личностното начало, на духовните ценности, на свободата като стожер на човечността и прочие. Как изобщо някому може да хрумне толкова безумната мисъл, че точно Ангел Грънчаров ще може да бъде принуден да плюе върху всичко онова най-свято, в което той с цялото си сърце и душа вярва?!

Явно такава ми е била съдбата: да не бъда оставян на мира и безспир да бъда тормозен от ония, които изпадат в тих бяс при вида на една свободна, творческа индивидуалност, която заради делото, на което е посветила живота си, е способна на всякакви жертви. Прочее, за мен това е голяма чест точно по този начин да бъда възприеман, то е дори, както и да го погледнем, своеобразно признание. У нас да си личност е същинска прокоба, виж, да си безличник, да си мижитурка, всички ще те обичат и ще ти ръкопляскат, но да си личност, и, опази Боже, да си пък по-ярка личност, тогава няма начин да не станеш "бяла врана", "черна овца", "трън в очите на всички" или каквото си там искате. Ето затуй аз съм длъжен и да благодаря на своята администраторка за високата чест на дело да ме отнесе към сонма на най-непоносимите, на най-вредните личности, към братството на свободните духове, за които масата от безличия не се успокоява докато не ги изтръгне от телата, т.е. докато не убие човеците, в чиито гърди се помещават тия духове.

Ето, виждате как систематично и методично моята любезна директорка ме убива, без да й трепне окото: тя добре знае че съм болен от коварно и опасно заболяване на сърцето, тя прекрасно знае, че една по-голяма идиотщина, която може силно да ме възмути и разтрепера, е способна да ме убие на място, но ето, без да й трепне окото, продължава да се гаври с мен! Аз не мога да разбера как е възможна такава една безчувственост, една такава безчовечност, такава една крещяща липса на такт, покрита при това под обилната пудра на едно непоносимо злобно лицемерие - с цел да не бъде разпозната. Но има Бог и Той всичко вижда - Той, благият Бог, за всичко ще въздаде най-справедливо!

С това ми се ще да завърша, понеже и силите ми се изчерпаха вече. Простете за толкова лошо звучащия "личен проблем", с който ви занимах тази нощ и тази сутрин, да, знам, че у нас "лично" се възприема за "незначително". Знам, че не са подходящи много-много такива убийствено глупави истории в навечерието на толкова светлите празници, които идат, но трябва, уви, да знаем, че има и много тъмнина, има много мерзост в живота ни, срещу която ако не се съпротивляваме, рискуваме да се изпоудавим в нея...