Искам днес да поставя един един такъв проблем: за ефективността на т.н. "нравствена проповед" по специално в училище, но и изобщо, сиреч, в цялостното нравствено възпитание на младите. Щото освен учители да наставляват нравствено младите, това могат и трябва да го правят - и го правят все пак някак - и техните родители, пък дори и, да речем, приятелите, по-близките хора. Нормално е като видиш, че някой пропада в нравствено отношение, да се опиташ някак да подкрепиш духа му с "нравствена проповед". И ето, тогава възниква въпросът: коя нравствена проповед би имала подобаващия, очаквания ефект, каква трябва да бъде проповедта, та все пак с нещичко да повлияе, и то в положителна насока? Какви грешки допускаме в това отношение, та става общо взето така, че нравствените ни проповеди са съвсем неефективни, а често ефектът им е бумерангов, т.е. постигаме точно обратното на очакваното. Ето по тия немаловажни, по моето виждане, въпроси, ми се ще да поразсъждавам в тази съботна утрин, когато сякаш съм малко по-свободен - или поне имам малко повече време..
Ще каже някой: защо употребяваш тоя израз "нравствена проповед"? Няма ли по-подходящ израз или термин? Примерно "наставление". Или нещо друго. Щото проповедите са нещо, което го правят проповедниците, сиреч, духовните лица, пасторите, свещениците. Да, така е, проповеди би следвало да изнасят преди всичко хора, на които това им е работата, именно духовните лица. Всъщност, и философите са в някакъв смисъл духовни лица, щото философията е не по-малко духовна дейност от религията - и е сравнима и с изкуството по духовност. Затуй употребих термина "проповед", учителите пък, когато се захванат с "четене на морал" на своите възпитаници, пак, така или иначе, изнасят нещо като проповед, ала, за жалост трябва да признаем, в повечето случаи това го правят съвсем аматьорски, допускайки непростими грешки; а се иска едно такова твърде фино по същината си духовно въздействие, за да е що-годе ефективно, да спазва някакви изисквания, които могат да се усвоят, да се научат. Аз дори съм забелязал, че у нас даже тия, на които това нещо, да изнасят нравствени проповеди, им е работата, именно свещениците, особено православните, не умеят в повечето случаи да го правят както трябва, проповедите им са скучни, прекалено дидактични, разсъдъчни, не могат да овладеят душата и сърцето, приказват общи приказки, баналности, изтъркани клишета и прочие, т.е.говорят не като умели, опитни проповедници, а също говорят като аматьори. Явно и в нашите духовни училища, в нашите духовни академии (теологичните факултети), образованието е станало така позитивистично, че тия хора не усвояват и най-елементарни правила и умения за изнасяне на една ефективна, въздействаща, трогваща сърцето духовна проповед или наставление. Рядкост е в наше време човек да срещне умел, добър нравствен проповедник, на мен ми се е случвало да чуя такива проповеди в някои от богослуженията на протестантските деноминации у нас, там се срещат по-често добри проповедници, но в православната ни църква положението със смислената и ефективна проповед е направо плачевно; стигнало се е дотам, че в нашата традиционна църква духовните лица се интересуват от всичко друго, но само не от своята специфична духовна дейност, сред която проповедта е нещо най-важно и основно, дори водещо; повечето от тях сякаш са по-скоро добри бизнесмени, мафиоти, печалбари и прочие, но духовници и духовни наставници, за жалост, не са.
Щом като положението е такова даже и в сферата на ония дейци, където нравствената проповед, така да се каже, им е работата, представети си тогава какво е положението в една такава сфера като образованието, където се смята, според господстващия канон, че там не възпитанието и личностното изграждане трябва да е водещото, а водещото е в се пак "добиването на знания". Нашите учители (с нищожни изключения) са крайно неопитни, неумели нравствени наставници и проповедници, допускат непростими грешки, говорят така, че проповедите им не могат да трогнат сърцата на младите, да докоснат съответните струни в тия сърца, в душите им и прочие. Говори се крайно дидактично, грубо наставнически, излагат се някакви банални, сухи, досадни "разсъдъчни аргументи", апелира се най-вече до разсъдъка, но не и до сърцето, не и до цялата душа. Поради което ефектът често пъти е нулев, да не кажа негативен; при такива проповеди изобщо е по-добре на младите нищо да не им се проповядва, щото като им проповядваме по този начин, първо, се излагаме, а, на второ място, губим доверието им, губим възможността за по-нататъшни духовни въздействия върху техните души, съзнания, сърца. Това означава, че един вид подобни проповедници, тъй да се рече, вместо да станат майстори в тоя така фин занаят за ваятелство на човешките души, все едно сами си отрязват ръцете поради неумелото боравене с "техниката", т.е. стават същински инвалиди в това отношение, а какви ли "произведения" по-нататък можем да очакваме от старанията на подобни инвалиди без ръце?
Ситуацията е сложна и изисква внимателно осмисляне; забелязъл съм обаче, че точно в тия случаи, в които се налага най-внимателно и старателно вникване и осмисляне, точно там ние проявяваме най-голямо, непростимо направо безхаберие; даже някои такива наши "проповедници" си живеят с фалшивото усещане, че са много добри в туй отношение, именно в своите проповеди, продължават да си бълват баналностите, тъпизмите, идиотизмите, станали са за посмешище пред младите, ала не го усещат изобщо, или ако го усещат, винят за това "лошата, пропадналата, не интересуващата се от нищо младеж", а не виждат своята вина, своя дял във отговорността да се стигне до това положение. У нас се шири един ужасен нихилизъм спрямо духовното и нравственото в частност, бездуховността е в своята стихия и апогей, положението е направо трагично, а вижте как говорят даже нашите "най-видни лидери", вижте как те нас, народа, ни "наставляват", вземете едни такива трагикомични примери като Боко, Гоце и прочие, вижте какво гнусно, отвратително е направо нивото пък на т.н. "политическа проповед", щото когато един партиен агитатор ни говори така мазно-мазно, опитвайки се да ни подкупи, той всъщност пак се мъчи да ни прави някаква проповед, вярно, политическа, но имаща и своите нравствени компоненти. И когато мошеник от класа, какъвто е Боко или Янето, примерно, почне да ни проповядва от "синия екран" предимствата на честността и на добродетелта, то кажете ми тогава, не се ли налага на нормалния човек да вземе да си счупи телевизора като запрати по него някоя чаша?! Само давам пример за това колко е важен проблемът, който се мъча тук да поставя, колко той е всеобхватен, понеже, знайно е, нравствен компонент има всяко едно нещо, което касае нашия живот, нашето съществуване и нашите отношения. Той касае нашата човечност, а ние трябва да сме човеци във всичко, което правим. Явно обаче сме се обезчовечили или твърдо сме поели курс към обезчовечаване, щом така правим, щом се държим по този начин, щом пренебрегваме толкова съдбовни за живота ни нища, предварително оценявайки ги за „интелигентско лиготене” на суетни индивиди като тоя досадник Грънчаров, дето и тая сутрин си позволява да ни нарушава летаргията, да смущава душевния ни покой.
Е, аз съм философ и това ми е работата: да смущавам, да дразня, да поставям неудобни въпроси. Ето, моята теза е тази: нашите учители в мнозинството си са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Също така тезата ми включва и този момент: нашите родители в мнозинството си, имам опасения, също така са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Даже имам чувството, че родителите са още по-лоши, още по-неумели и още по-неопитни наставници и проповедници от учителите. Даже дръзвам да обобщя: всички ние, абсолютно всички, сме крайно много подценили тоя момент в живота ни, нравствения, психологическия, духовния, директно свързан с нашата човечност, който пък, както виждаме, е сърцевина на това, което наричаме „възпитание”, нравствено наставление, назидание или проповед. В резултат всички с удивление констатираме, че човешкият „матрьял” в отечеството ни е крайно лош, нали така констатираме всички? Е, аз пък ви казвам една от причините този матрьял да е толкова лош и тя е: че сме много лоши нравствени наставници и проповедници, и то не само учителите сме толкова лоши нравствени наставници и проповедници, но и всички ние сме толкова лоши такива, понеже сме занемарили или подценили тая така фина и по същество духовна дейност, каквото е смислената, въздействащата, ефективната нравствена проповед. Хората се възпитават по един-единствен начин: чрез думи, чрез говорене, говорене и пак говорене. Чрез убеждаване, убеждаване и пак убеждаване. Няма друг начин нещо смислено да се постигне в тази сфера; словото е главното оръжие тука. А ние не владеем това оръжие. Никой не се вслушва в безпокойствата и съветите на тия, които владеят това оръжие, именно философите и донейде поетите. За различията между философското и поетичното боравене с оръжието на словото си заслужава да се мисли отделно, ето, попадам на този проблем и дано някога намеря време да пиша и за него. У нас обаче най-лошото е това, че всеки си е втълпил, че е много добър в това отношение, именно боравенето със словото, с думите. А то не е така. Това фалшиво самочувствие-самомнение е твърде коварно. И на това основание правим много грешки и си оставаме в плен на илюзиите.
Ето това фалшиво самочувствие-самомнение трябва да се подкопае и разклати. А после да се опитаме да осмислим каква трябва да бъде наистина ефективната, смислената, въздействащата, пълноценната нравствена проповед – или морално наставление. Аз тук само поставям проблема. Не смятам, че имам разковничето, въпреки че много мога да спомогна за решаването му. Имам още много какво да кажа и да напиша по този проблем. Все пак много години се занимавам точно с това: да упражнявам едно духовно въздействие върху душите на младите, каквото е философското, което пък има за своя сърцевина тъкмо интересуващото ни нравствено въздействие, наставлението и проповедта. Много съм търсил в тази посока, много неща съм правил, какво ли не съм опитвал за да надмогна безсилието си в ония така сложни нравствени ситуации, в които битието ми на български учител-философ ме е поставяло. Благодатна обаче е моята „професия”, щото ако не бях така пряко въвлечен в тия години в шемета на живия живот, какъвто е училищния, ако бях спокойно предъвкващ някакви банални истини от "последна инстанция" академичен учен, то най-вероятно нищо особено и нямаше да постигна. Но мъдрият Бог си знае работата, прати ме там, където мога най-много да постигна, където е най-тежко, където изпитанието ми ще бъде най-сериозно: в училището. Много съм благодарен, че имах тая съдба, че ми беше спестена другата: да бъда самодоволен, високомерен академичен учен, отдаден на „светлите мисли” на "истините от последна инстанция"; животът, в който бях потопен в тия години, ми даде много, прекалено. Е, и много ми отне. Предимно загубих здравето си, щото съвсем не е лек тоя живот, на моменти има характера на същински кошмар или ад, но въпреки всичко, като сложа чертата, аз много и придобих, за което съм благодарен, освен на Бог, и на младите, с които общувам всекидневно ето, вече цели 30 години. Имам чувството, че не аз тях толкова научих на нещо, въпреки че съм се старал, но по-скоро те мен научиха. За това именно съм им благодарен.
Както и да е. Трябва и в тая област, нравственото наставничество и проповедта да не робуваме на стари догми и стереотипи, както, за жалост, продължаваме да правим. И тук се иска да сме модерни, съвременни, да се опитваме да се настроим според новия, съвременен, модерен дух на младите, с които имаме благодатния шанс да общуваме, да сме в контакт всеки ден. Младите са носители на едно ново, в корена си променено светоусещане или на един нов мироглед, на една нова, различна душевност и дори специфична личностност. Ние, "възпитателите", нямаме правото да си бъдем все същите, длъжни сме да се променяме. Иначе самият живот ще ни изхвърли, ще ни направи непотребни. Трябва да намерим път към душите на младите, трябва да съборим без съжаления стените между нас. Към това аз си позволявам да призова. Тук е разковничето. Трябва да поставим общуването си с тях върху съвършено нови начала. Иначе, по старому, вече съвсем не върви. Излагаме се безкрайно ако продължаваме да си бъдем толкова неадекватни спрямо изменилите се обстоятелства на живота. Примерно, като си позволяваме лукса да проповядваме така, както това се е правило преди 50 или 100 години. А ние, простете, точно това правим. Което е крайно глупаво. Така не се правят нещата. Понеже нищо смислено не може да се постигне.
Спирам дотук. Опитах се само да ви въведа в проблема, не и да го реша. Призовавам заедно да осмислим ситуацията, в която се намираме. Носим огромна отговорност. Ние, учителите, възпитавайки така неумело своите ученици, всъщност възпитаваме утрешните неумели във възпитанието на своите собствени деца родители – давате ли си сметка какви страшни поражения нанасяме ако си позволим да си вършим работата некачествено, дефектно, сбъркано? Нашите днешни ученици ще бъдат не само утрешните родители на своите деца, те ще бъдат и утрешните ни управници, ще бъдат цялостният човешки "матрьял", който ще движи живота в нашето свидно отечество. Ние затова нямаме право на грешки, отговорността ни е огромна, направо съдбовна. Никакво лекомислие нямаме право да проявяваме. Длъжни сме да станем на всяка цена умели, добри, опитни, ефективни нравствени наставници и проповедници на нашите ученици. Длъжни сме да ги подпомогнем в това най-голямо жизнено дело: да станат пълноценни и достойни личности, справящи се с предизвикателствата на съвременния нелек и толкова динамичен живот. С правенето на ефективни проповеди ние всъщност „бърникаме” в светая светих на душите им: там, където е съкровищницата на тяхната душа и сърце, там, където е техният дух, където са техните ценности, убеждения, вярвания. Там не може да се бърка току-така, там „механизмът” е по-фин от часовниковия даже. С неподходящи сечива и инструменти там не бива да се пипа и бърка - понеже вместо да се поправя, може да се руши, да се обърква, да се разваля. Давате ли сметка сега за какво изобщо става дума? Да се надяваме.
Аз тия дни, живот и здраве да е само, ще се постарая да започна реализацията на една своя отколешна идея: да започна да правя видеозаписи на мои нравствени беседи, в които да се опитам на дело да покажа кои са принципите, които според мен трябва да се спазват, та една проповед да бъде съвсем качествена, добра, ефективна, смислена. Предизвикателството за мен е голямо и точно затова с още по-голямо желание ще се хвърля в него. Само дано някакви житейски проблеми не съсипят доброто ми намерение – и настроението, което ми е потребно, за да изпълня замисленото. Защото мен, за жалост, животът съвсем не ме щади. Ето, други хора спокойно си пишат книгите, това е, да речем, тяхната основна работа или занимание, а аз, първо, за да съществувам някак и за да си изпълня призванието, работя като вол в какви ли не сфери: учителство, писане, издателска дейност, какво ли не още. И ето, здравето ми не издържа вече хептен. Но не се оплаквам, казах това: благодарен съм на съдбата си. Ще си дърпам оралото докато мога, докато имам сили. Нивата ми обаче е благодатна. Затуй и изобщо не се оплаквам. Старая се да бъда един добър, работлив вол. Независимо от това какво си мислят околните за мен. По-точно казано: изобщо не ми пука какво си мислят околните за мен… изобщо, ама наистина изобщо не ми пука…
Хубав и приятен уикенд ви желая! И ако поне малко от свободното си време употребите за размисъл върху „безсмислиците”, с които си позволих да ви занимая тази сутрин, смятам, че ще останете доволни. Темата е благодатна. Всички ние сме родители най-малкото. Или ще бъдем такива. Някои от нас пък са нравствени наставници – било като учители, било като шефове, като мениджъри, било като какви ли не. Няма жизнена дейност, в която този нравствен момент да не присъства. Тъй че, да се надяваме, темата, която поставих, може да ангажира повече хора. И затова очаквам една хубава дискусия.
Аз все пак съм оптимист в това отношение. Нищо че знам, от опит съм го разбрал: колкото по-важна тема поставя, толкова по-малко хора изобщо се вълнуват от нея. По най-важните теми, които съм поставял, сякаш никой не се е вълнувал – и никой не е коментирал. Това за мен е критерий вече за значима и незначителна тема: колкото темата е по-незначителна, толкова повече хора се вълнуват, обсъждат и спорят. А мълчанието, с което се посрещат истински значимите теми, за мен е сигурен критерий за тази значимост. Да видим дали ще дочакам деня, в който тази моя горчива констатация все пак ще бъде опровергана…
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар