Истината ни прави свободни

неделя, 9 декември 2012 г.

Как да помогнем на младите да станат по-добри?









Налага се да продължа разсъжденията си по подетата тема, която формулирах така: За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите или, другояче казано, темата за това как би следвало да наставляваме младите, да им проповядваме някакви нравствени добродетели, обаче така, че нашите думи да има ефект; а също и проблема за това от какви грешки трябва да се предпазваме, грешки, които отрязват пътищата ни за проникване в душите и сърцата на младите; необходимо е да изнасяме своите "нравствени проповеди" така, че младите да се трогнат и замислят, да се развълнуват, да се настроят за подобни разговори, следва да придобием някак умението да докосваме някакви най-фини струни в душите и сърцата им, без което нашите проповеди ще си останат все така досадни, неефективни, бих казал даже тъпи.

Аз имам цяла една книга по тия въпроси, която се използва и като помагало в обучението по етика в гимназиите; нейното заглавие е ЕТИКА НА ДОСТОЙНСТВОТО, а подзаглавието й е Изкуството да се живее (прочее, кое именно е заглавието и кое - подзаглавието е спорно, щото с пълно право и двете стават за равностойни заглавия). Вече повече от 10 години изминаха от отпечатването на тази книга, а и преди това аз години наред съм работил по нея, нищо че тя е била само в ръкопис, който съм допълвал много време. В тази моя книга съм приложил един подход, който според мен е значително по-ефективен в сравнение с така разпространената и съвсем неефективна стандартна, обичайна нравствена проповед, която възпитателите, които не са положили достатъчно усилия да вникнат в същината на проблема, си позволяват без замисляне да практикуват. Тук ми се ще да представя чистата форма на този нов и по-различен подход, като с поставянето на самия проблем се надявам да се провокира една дискусия, в която вече да се изявят всички по-значими и при това по-конкретни моменти на проблема.

Има няколко опорни точки на моя подход, които искам да изявя в длъжната последователност и във взаимната им връзка. Ще опитам да го направя аналитично ето в този ред:

1.) Младият човек, когото назидават, или комуто обясняват какво е лошо и какво е добро, другояче казано, на когото проповядват някакви нравствени ценности, в никакъв случай не трябва да бъде превръщан в обект на тия въздействия, напротив, той трябва да бъде признат за активен и дори за равностоен субект.

Това означава, че възпитателят трябва да го възприема като партньор в търсенето на някакви значими истини, а не да му дава тия истини в готов и неподлежащ на обсъждане вид. Ако младият човек бъде изначално елиминиран от участие в търсенето на истината, това означава, че натрапените му отвън истини никога няма да станат негови; толкова е просто това, нима още някой не го съзнава?! Възпитателят, игнориращ участието на възпитавания, се опитва да му натрапва някакви свои убеждения, младият човек го слуша с недоволно навъсени вежди и вътрешно се бунтува от унижението, на което го подлагат – така не бива да се проповядва, щото всичко е поставено на изцяло погрешна основа. И ефектът е нулев, нещо повече, негативен. За да проясня какво имам предвид, ще си позволя да дам един пример; вместо на критикувания младеж да кажете строго „Това не е така, ти постъпи лошо и пр.”, би могло всичко да бъде поставено на коренно различна основа ето по този толкова лек начин: „Ти как възприемаш постъпката си? Смяташ ли, че постъпи добре?”. Поставяйки нещата на тази различна основа, отправяйки покана за диалог, работите вече има надежда да потръгнат. Следователно сме длъжни да приемем и това изискване:

2.)Лошата назидателност се избягва, на нея й се подрязват корените още с изначалната настройка към равнопоставено участие и също така към диалогично отношение, при което в сътрудничество и то най-ефективно може да се търсят ония истини, които вече могат да имат значение за възпитавания.

Възпитаваният би следвало да бъде възприеман като личност – с това е казано всичко. Като суверенна, автономна, заслужаваща уважение личност, сиреч, за свободна личност – тук е алфата и омегата на ефективната нравствена проповед. Свободната личност има правото на грешки, на оригиналност, на индивидуалност, на раз-личност. Никой няма право да й се меси и вместо нея да решава, камо ли пък да й натрапва това или онова, напротив, всичко трябва да става благодарение на началното уважение и признаване на нейния суверенитет върху собствения живот, върху собствените разбирания и убеждения. Следователно, ако отношенията бъдат поставени на тази основа, тогава именно вече нравствените проповеди няма как да бъдат възприемани като скучни и досадни, щото ако някой дръзне да ги възприеме като такива, това означава, че самия себе си възприема за скучен: нали ти участваш активно в случващото се, то не ти харесва, не ти е приятно, ами сам направи нещо, та да стане интересно и приятно! Лошата дидактичност и назидателност, крайно разсъдъчната и затова толкова досадна обяснителност, която се шири необезпокоявана из нашите класни стаи и училища, има за свой корен деперсонализираността на цялостните отношения в сферата на образованието, в което сякаш не общуват суверенни човешки същества, а някакви разсъдъчни, някакви разсъдливи зомбита. Това означава, че в този род стерилни и абстрактни отношения биват игнорирани всички ония душевни сили, които именно придават човечността в отношенията ни: емоциите, волевите импулси, целостта на личностността, творческия полет на фантазията, суверенността на свободния, всичко избиращ и всичко сам решаващ Аз, кипежът на безсъзнателното, който при младите е така интензивен, направо неудържим – как при това положение можем да очакваме, че младите ще се държат като благовъзпитани старци?! Глупаво е да очакваме това, нали?

3.)Ако искаме личностното да излезе на преден план, то това означава, че върху основата на цялостната, ненакърнена душевност на младия човек възпитателят трябва да постави пълната отговорност за поведението и жизнените му прояви; другояче казано, възпитателят в никакъв случай не трябва да допуска да се меси по груб, външен, назидателен начин в „светая светих” на личностното, в неговите свещени духовни опори, в сърдечността (интимността) на убежденията и вярванията му и пр.

По-просто казано, добрият нравствен проповедник никога не си позволява да каже: „Това е така, ти трябва да мислиш ето как, това и това е правилно, а това – не е!”. Така изобщо не се казва. Първо, ако искаш да кажеш нещо подобно, по-добре го кажи ето как: „Аз смятам, че това е така, на мен ми се струва, че ти би следвало сам да преосмислиш еди-какво си, според мен това е така, онова пък не е както следва да бъде, а ти как мислиш, ти как възприемаш нещата?”. Тази, чини ми се, е идеалната схема на ефективното нравствено общуване и взаимодействие. Общувайки по този начин, добрият възпитател поставя върху крехките рамене на възпитавания цялата отговорност за собственото му поведение; оттук всичко следва да тръгне, ако всичко не бъде поставено на тази здрава основа, то си остава нестабилно и във всеки момент ще рухне. Даже когато някой млад човек сериозно се е провинил, вместо упреци, вместо да му се „караме”, би следвало да бъдем изключително деликатни, опитвайки се да му отправяме забележки, защото тогава ние всъщност си позволяваме да „ровим” в една душевна рана; принципът е: винаги говори от свое име и то за своите си впечатления и оценки, които не натрапвай на никой друг! В такъв случай добрият възпитател би следвало да каже: „На мен ми е болно, че така ме разочарова, признавам си, не съм очаквал от теб да сториш това нещо!”. Значително по-въздействащо е по този начин да се поставят нещата, отколкото да го кориш, да го мъмриш с вдигнат показалец и с пяна на устата, както обикновено правят усърдните наши възпитатели, държащи да му обяснят колко е „лош”, „неправилно мислещ” и прочие.

4.)У нас, в нашата дидактика и педагогика сякаш съвсем не се обръща длъжното внимание на толкова фините взаимодействия между индивидуално-личностното и групово-общностното начало; приема се за безусловно, че личността трябва да бъде подчинена на общността, на групата, жертвайки самата себе си; това е абсолютно погрешно убеждение, наследено от комунизма: групата, общността е производна на личностите, които я съставят, а не обратното – толкова е близко това до ума!

Нуждаем се от същностно либерализиране и демократизиране, сиреч очовечаване на отношенията в училищния живот, който едва на тази основа ще придобие характера на живот, а не на казармена, на тъпа бигбрадърска лудница, каквато, за жалост, допуснахме да стане родното ни училище в епохата на комунизма и след това на посткомунизма. Учениците у нас, младите хора са така „лоши”, непокорни, „щури”, „от нищо не интересуващи се”, „вироглави” и прочие – или по-скоро само неизбежно биват възприемани за такива в рамките на установилия се в условията на комунизъм стереотип и манталитет! – просто защото нашата базисната ни настройка, от позицията на която ги възприемаме, е толкова е извратена и неадекватна на реалностите на променилия се живот. Не младите хора трябва да работим да се променят според нашите анахронични представи за „добро” и „зло”, а, напротив, нашите представи и оценки трябва да се синхронизират с реалностите и условията на изменилия се живот, в който сме поставени. Младите хора са каквито са, те други, впрочем, не могат и не бива да бъдат, тях животът ги е създал такива, едно поне обаче е сигурното: младите винаги са съвременни, носят в себе си духа на променения живот, понеже те са този живот. Вярно, те търпят крайно вредни въздействия от страна на „масовата култура”, в която са поставени, те са моделирани от безброй фактори и ефекти, безспорно, много корекции в техните представи и начин на живот трябва да бъдат направени, което означава да се води тежка, жестока битка за автентична личностност у всеки млад човек, но тази битка все пак трябва да я води той самият, подкрепян и насърчаван от своите възпитатели.

Този трябва да е и подходът: младият човек да бъде подтикнат сам да тръгне по пътя на самостоятелното осмисляне и преоценяване на ония масови догми, които е възприел безкритично – или които са му натрапени от страна на пошлата масова култура с нейните предразсъдъци и вярвания. Училището е мястото, където той трябва да бъде подкрепен в тази своя съдбовна задача и борба за суверенна и свободна личностност. Училището и възпитателите му обаче нямат право да го корят по един външен, дидактичен начин, щото пред себе си имат живо човешко същество, а не „тухла в стената”, която трябва да бъде натикана в предварително готовия калъп – а след това поставена от някаква „загрижена ръка” на точното място в стената, където да стои за вечни времена, или поне докато човек е жив. Не, така не стават тия работи, всички в основите, в корена си трябва да бъде преосмислено.

Още много може и трябва да бъде казано, но с оглед текстът ми да не стане прекалено дълъг, ще спра засега дотук. Тия дни, живот и здраве да е, може и да продължа да пиша, понеже наистина имам още много да кажа. Проблемът обаче, надявам се, вече разбрахте това, е твърде важен. Младите у нас са оставени на самите себе си в една изцяло враждебна на тяхната личностна суверенност социокултурна действителност, която се мъчи да ги мачка както си иска, изцяло незачитайки суверенитета, сиреч, свободата и личността им. В една такава ситуация младите, предполагам, се чувстват отхвърлени, незачетени и дори озлобени, поне най-малкото с навъсени вежди наблюдаващи случващото се около тях, особено ексцесиите на неадекватните на мисията си възпитатели, именно горките учители, които пък, от своя страна, се чувстват изцяло безсилни нещо да променят, с нещо да повлияят на всекидневно влошаващото се положение. Държавата и образователната институция робуват на изцяло неверна и вредна философия, унаследена от комунизма, и не могат да осъзнаят, че стратегията, която ни натрапват, е в корена си сгрешена, безполезна и крайно неефективна.

Аз имам да изнасям един доклад по тия въпроси пред учители в моето училище, но както разбрах тия дни, поради заболяването ми, когато бях в болнични наскоро, бил минал срока за изнасянето и обсъждането на този доклад. Сега пък идат предпразнични дни и на никой не се занимава с такива неща, ако изключим такива скучни хора като мен, на които винаги им се занимава с подобни важни проблеми. Затова смятам да си изпълня задачата по своеобразен начин: обръщайки се чрез блога си към всички ония, които все пак имат известен интерес към проблема, включително и въпросните колеги, с които съм готов всеки ден и в друга обстановка („на живо”) да обсъждам всички тия съвсем нелеки въпроси. А също така смятам и да направя няколко „нравствени беседи”, записани на видео, в които да демонстрирам как според мен би следвало да се общува по нравствените въпроси, каква на дело трябва да бъде ефективната нравствена проповед. Ще видим какво ще се получи, но съм длъжен да опитам.

На фона на това, което се прави в „големия медиен свят”, имам предвид разните му там простотии като „политически дебати”, в които разни тъпи, скучни, смешни и пр., ала за сметка на това крайно нагли и арогантни Янета, Дмитриевичи и Боковци ни учат какво е добро и какво е зло, където разни нравствени недоразумения като Вучков, Слави, разните му там Дилов-синчовци, Кеворкянчовци-Димитровци, Карбовчовци, Пантевци, Андрей Райчевци, Дъревици и прочие се представят едва ли не за нравствени стожери на нацията ни, където се опитват да ни правят хептен на малоумници и на наивници, моя милост добива известно усещане, че имам правото да кажа какво мисля и как аз виждам нещата, нищо че не съм „звезда”, нищо че добре знам, че никой няма и да обърне внимание на това, което казвам; но аз го правя не за това някой да ми обърне внимание, а само защото се чувствам длъжен да го сторя.

Намираме се в такава ужасна ситуация, в която всеки, кой с каквото може, е длъжен да работи, да прави нещо, щото възниква и ето този коварен момент: „Кой ще го направи ако не ти?! И кога ще бъде направено - ако не сега?!”…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ