Иска ми се да почета великия български цар по един по-особен начин: като приведа откъс за него от моята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие Източниците на достойнството, успеха и богатството), писана през 1998 г., излязла от печат в 2000-та година, второ издание - в 2011 г.:... Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие. Той беше от Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: "Дядо, а ти виждал ли си го тогава?" Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.
“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: "Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!" и т. н. Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите му, той се усмихваше и ми се радваше, а знаете какво правят похвалите на тая възраст! По едно време рекох да почина, спрях конете в края на нивата, а господинът ме повика при себе си. Започна да ме разпитва едно-друго, бяхме седнали, а слугата донесе кошница с храна да обядваме, бях поканен и аз да похапна. Никой досега не ми беше оказвал такава чест, господинът се отнасяше с мен като с равен и ме възприемаше "като голям" – тъй като много хареса работата ми. Похапнахме каквото Бог дал, спомням си, че ядохме домати, краставици, сирене, кашкавал и много, много вкусен хляб. Господинът беше много приветлив и аз през цялото време се чудех откъде съм го виждал, изглеждаше ми все по-познат. Когато стана дума за войната и казах, че ме е страх за татко ми, той ми каза да не се боя, няма да е страшно: той се грижел всичко да стане "най-леко" и "без страдания за войската и народа" (спомням си, че тези негови думи силно ме смутиха: защо ли се изрази така?!). Нещо ме преряза в сърцето, но едва когато на раздяла господинът ми пожела лека работа и бръкна в портфейла си да ми подаде една голяма банкнота да си купя нещо (зърнах за миг портрета на Царя върху нея!) аз изтръпнах: господинът пред мен беше Царят! Смутих се много, изчервих се, даже се разтреперах, не е шега – самият Цар да говори с тебе! А той се усмихна с благата си усмивка, потупа ме по рамото и ми каза: "Ей, момче, напълни ми душата! Гледай ти, какъв стопанин си бил, да се не начудиш?! Истински, здрав българин, бъди все така прилежен! Обичай земята и наслука!" Стисна ми ръката и скоро автомобилът му се скри на завоя.”
В болничната стая беше станало тихо, даже вечно забързаният млад лекар, който беше минал случайно, се беше заслушал, а старецът се беше развълнувал извънредно. Добави само това: "И друг път съм го виждал, но отдалече. А тази случка никога няма да забравя! Видях го за последно на погребението му; горкият, толкова млад си отиде!". Като каза това, старият човек се разплака, а ние мълчахме, не можехме нищо да кажем.
След няколко дни беше операцията на сърцето на стария човек. Сърцето му не издържало…
В тежките исторически обстоятелства Цар Борис ІІІ постепенно поема върху себе си цялата отговорност за страната. Превратът на звенарите през 1934 г. забранява всички партии, постепенно се налага "безпартийна система", при която в управлението участват личности, а не партии. С помощта на верни офицери Царят успява да се справи с превратаджиите и възстановява парламентарното управление. Към властта са привлечени умерени, разумни и уважавани хора от академичните среди, напр. Богдан Филов, и други от най-активните слоеве, напр. Ив.Багрянов. Времето е такова, че трябва да се забравят партийните ежби и да се работи всекидневно само с мисълта за България. Доверието към Царя е колосално, вярва се не без основание, че само той може да се справи с историческата задача за предпазването на страната и народа от пожара на безумната война, обхванала целия свят. Цар Борис ІІІ се нагърбва с тази задача и я решава блестящо, за което плаща и с живота си.
Неговото дипломатическо изкуство е несравнимо, поради което, преследвайки целта си Царят успява да постигне поредица от победи: България си възвръща Южна Добруджа от Румъния; ние влизаме последни в Тристранния пакт при липсата на друга алтернатива (когато германските войски са на Дунав и са готови да прегазят страната) и само след много уговорки и гаранции; във войната България запазва строг неутралитет, български войници не са воювали (докато Царят е жив – и дори година след смъртта му) на ничия страна, включително и срещу Русия (с която запазваме даже дипломатически отношения; "за благодарност" Русия ни обявява война и ни окупира през 1944 г., не зачитайки предложенията на законното правителство!); българските евреи са запазени от депортиране в Германия и от неизбежна смърт главно в резултат на усилията на депутати от мнозинството, на лица от правителството и най-вече поради волята на Царя; за няколко години България се обединява в историческите си граници, Македония става част от Отечеството след толкова борби в миналото, България излиза на Бяло море, Източна Тракия е присъединена, ентусиазмът на народа от този триумф е неописуем; при многото преговори с Хитлер Царят твърдо защищава българските интереси, единствено той не се поддава на натиска, "лисицата" Борис ІІІ поставя под контрола си всемогъщия диктатор (Хитлер изпитвал преклонението на парвенюто пред истинския аристократ, какъвто е Цар Борис!); Царят води изтънчена и опасна дипломация за излизане от тройния пакт, за мир с Обединеното Кралство и САЩ, за навлизане на западни войски в България с оглед запазването й от болшевишкото зло; за реализацията на тази стратегическа цел само смъртта на Царя попречва, а може би тъкмо за да не стане замисленото от прозорливия Цар е предизвикана и неговата смърт; Царят оставя на спокойствие т.н. "партизанско движение", за да има коз пред Хитлер за ненамеса във войната; в края на краищата България е запазена от разорението при пренасяне на войната на българска територия (до септември 1944 г. нито един наш войник не е загинал в пряко участие във военни действия на нечия страна; само терористите-агенти на Москва са проливали българска кръв); Царят удържа на клетвата си, дадена през 1914-18 година – България никога повече да не воюва – и т.н. Можем да си представим каква трагедия очакваше Родината ни ако начело на държавата не стоеше такъв мъдър Цар, ако властта беше подхвърляна между партиите с различна ориентация към разните "външни приятели" (СССР, Англия, Франция).
Заради личността на Цар Борис България има авторитет в международните отношения, думата й се чува в европейските столици, никой не съмнява в неговите дипломатически умения, той е достоен партньор на великите личности от това време и ги превъзхожда с непоклатимия си морал, с човечността си. Насилствената му смърт (в това можем да не се съмняваме, той имаше много врагове – Сталин, Хитлер – които съвпадаха с враговете на България) беше прелюдия към онова зло, което той приживе задържаше, но което без него сполетя Отечеството.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар