Какво стои зад лозунга “Училището – желана територия на ученика”?

Училището и културата на оцеляването

Размишления по две несъстоятелни твърдения

Автор: Красимир Коев, Силистра

В добилата популярност през последните 5 години крилата фраза “Училището – желана територия на ученика” не е трудно да се откроят две несъстоятелни твърдения.

Първото е, че училището се приема от учениците като тяхна територия. Това със сигурност не е така. За учениците училището е място, някакво физическо пространство, в което те се събират всеки ден и където ходят по задължение. То е позната и посещавана сграда, а не техен дом. В тази сграда има помещения, които класът периодично или относително постоянно обитава. Но и те не са негова територия, не са “стаи на класа”. Към тях учениците не са привързани не само като техни стопани, но и емоционално. “Нашият” клас, паралелката ни, е привидно “наша”: в нея има няколко приятелски кръга, в повечето случаи отчуждени или изолирани един от друг, които се допълват с познати от други класове и училища, но не и със съученици. Всяка група си има свой живот, свои територии (места-кафенета) и затова другите от “нашия” клас са познати предимно като “физиономии” от училището.

С една дума, много трудно е паралелката да бъде приета като малка общност на свързани хора, която има като своя някаква част от територията на родното училище. Обобщението ни води до изводи, подобни на тези: училището не е територия на ученика, защото ученикът не е разбиран като част от него, като част от училищната организационна структура. Той е обучаем, задължен слушател, публика, пред която учителите-актьори изнасят своите преподавателски представления – в голяма степен скучни, неприятни, неувличащи, формални, фасадни, много често лицемерни, пълни с автократичност и назидателност, с обиди, заплахи и страх. И докато публиката може и да не влезе в театралната зала, да я напусне или да смени канала на телевизора, ученикът е длъжен да присъства. При това, поставен под двойна преса: отгоре е натискът на училището, закона и държавата, а отдолу – натискът на семейството с неговите финансови и режимни забрани и ограничения. Поставен в тази “сандвич” среда, ученикът не приема училището като свое. Защото то не му принадлежи като дом - то не е неговото “тяло”. А и като същност – то не е неговият дух и смисъл. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.