Битката с блажената безпроблемност може да започне

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или... нито едното от двете, а нещо трето или четвърто; не знам как ще се нарича засега. Заглавието ще зависи от това каква в крайна сметка ще се получи самата книга. Но това, както се казва, са съвсем "бели ядове". Истински трудното е ето сега: стоя пред белия лист и се чудя за какво да пиша днес, с какво да започна, в каква посока да тръгна.

Проблемът е, че имам толкова много неща за казване, а трябва да подбера най-важното, главното - за да не се отклоня или пък "разлея". Моето схващане е, че голямата книга е голямо зло. Винаги за предпочитане са малките, концентрираните около един проблем книги. Или около два, максимум три проблема. Много по-трудно е да се напише малка, концентрирана, но говореща точно по същината на проблема книга от голямата, "говорещата за всичко книга". Както и да е, да тръгвам вече по своя път, време е...

Аз започнах тази книга с намерението да пиша за съвременните подходи в преподаването на философия - или поне за отношенията ученик-учител. Около този проблем се появи цял "букет" от други проблеми, от които се старая все пак да подбера най-важното. Хем ми се иска да се съсредоточа върху чистата същина на проблема, хем пък, от друга страна, ми се иска да не бъда абстрактен, а да покажа как са се изявявали тия същности в конкретния живот, в живите непосредствени отношения - и в техния исторически процес. Та се старая да балансирам криво-ляво около всички тия моменти, да видим какво ще се получи. Не е леко. Такава ми била съдбата: да се мъча, постоянно да се опитвам да решавам какви ли не проблеми. И с писането проблемът съвсем не е най-главният, с който съм се сблъсквал. Истинските проблеми са в "истинския" живот, а кой всъщност е "истинският" живот, е отделна голяма тема. Действителният живот обаче е този: на реалните, даже всекидневни отношения на реални, конкретни хора, техните сблъсъци, неразбирания, конфликти, спорове, разминавания, сближавания и т.н. Този пласт го има в училищния живот - и той съвсем не е за подценяване. Всичко се проверява тук. Всеки колко струва като личност пак се показва и доказва тук, в тази сфера. А идеални сфери като свързаната с писането, с творчеството, с духовните ни състояния и пр. са, дето се казва, "друг филм". В моя случай обаче те се смесват в една странна амалгама: аз преподавам философия, старая се да бъда философ. Старая се при мен да няма разминаване между думи и дела, между мисли и живот. Така подобава за философа. Такъв пример ни е завещал Сократ. Той, атинският мъдрец, е моето вдъхновение във всичко, което се мъча правя в училище - и в живота си. То, оказа се, училището е моят живот. И писането, което пък, общо взето, съм все подчинил предимно на потребностите на училището. Така стана при мен. Такава, явно, ми е била съдбата.

Та по тия принини до момента разказът ми се върти все върху тия проблемни конкретности: как съм виждал нещата, какви търсения съм имал около проблемите, с които животът ме е сблъскал, какви трудности е трябвало да решавам в отношенията с учениците си, с колегите, с администрацията и пр. Какво съм правил, какво съм искал да направя, какво в крайна сметка се е получило; щото рядко точно каквото искаме, това става, нали така. Често искаме едно, получава се съвсем друго. Много често ние, хората, или съвсем не разбираме другия, или не умеем да го разберем, или не искаме да го разберем. А какво остава да го подкрепим. Неразбиранията, конфликтите са също нишка, която ще следвам в описанията си. Аз вече го правя дотук. Остава да продължа нататък - с оглед да постигна една желана, пък макар и ефимерна, пълнота.

За помагалата, които писах, не съм завършил още. Този проблем ми дава шанс, тръвайки до него, да се докосна до всички останали, свързани с него, главният от които е: потребностите на учениците, това, което на тях е потребно, което трябва да им бъде осигурявано (не обаче "давано"!) така, че да могат да си го постигнат, да си го "вземат" сами. "Даването" е стара образователна и обучителна технология, мухлясала и неефективна; истината е във "вземането", щото именно свободният човек предпочита всичко да си вземе сам, не да чака някой да му го даде наготово. Знанията, които учениците могат да "получат" в училище, трябва да се родят в собствените им съзнания, а пък преди това в един дълъг и мъчителен процес учениците трябва да са "бременни" с тях.

Мисля, че тук е време да разкажа за онази странна, куриозна и неразбрана никога, камо ли пък в нашата съвременност Сократова теория за това, че и мъжете, подобно на жените, също раждат, нищо че техните "деца" са твърде различни, са от съвсем друг род. Децата, които мъжете раждат, са идеите, мислите, истините. В съвременното училище трябва да се върнем към гениалните сократови разбирания за същината на това, което трябва да става в т.н. общуване на учител-ученик, или в обучаването, осъществяващо се чрез разговаряне, чрез обменяне на мисли. Този именно е процесът, в който се "зачеват" мисли, в който се "забременява" с мисли; после човек се чувства "бременен" с тях, а в един прекрасен ден тия мисли ще трябва да бъдат родени.

Методът на Сократ е т.н. майевтика, т.е. акушерско или родилно изкуство, помагащо за раждането на истината; майката на Сократ била акушерка, той говорел, че бил я наследил в занаята й, само дето той помагал при раждането не на жени, а на мъже; а мъжете, учел той, също раждат, само дето раждат по-особени "деца". Поколението на мъжете, за разлика от това на жените, е безсмъртно: идеите, мислите, истините, веднъж родени, не умират, докато поколението на жените е преходно и смъртно. Тази теория на Сократ още тогава не била възприета в истинския, в точния й смисъл, а била оценена като екстравагантност, а враговете на Сократ се възползвали от такива негови твърдения, за да му пришият обвинението, че бил развращавал младежта: как няма да е "развратител" на младежта оня, който говорел, че учи момчетата как да раждат; е, вярно, учел ги да раждат мисли и истини, да раждат идеи, а не нещо друго. Оказва се, че "раждането" на истини и тогава се е възприемало като престъпно занимание, от което пък излиза, че самата истина е крайно нежелана - понеже е страшно и опасно нещо. Особено страшно и опасно нещо са мислите и истините за ония, които не мислят, които са се отказали от мисленето, които ненавиждат мислещите хора. А иначе внушенията на Сократ не са кой знае колко чудновати: в приятните разговори между мъже, изследващи най-важните за човека въпроси, се случва така, че в един момент по необясним начин някоя душа "зачева" истината, или идеята. От този момент нататък този мъж почва да се чувства като "бременен", а "плодът" тепърва ще расте и ще придобива очертанията си в неговата утроба, в душата му, докато дойде моментът за раждането, един велик момент, не по-малко величав от момента, в който жените раждат своите деца. Та излиза, значи, че жените раждат деца, те за това най-вече и са създадени, а пък мъжете също раждат, но раждат особено поколение, те раждат, казахме, идеи, велики мисли, вечни и безсмъртни истини, такова е поколението на мъжете. Например Омир има две "деца", това са "Илиадата" и "Одисеята", които никога няма да умрат, а са вечно живи, докато, знайно е, поколението на жените е смъртно и преходно поколение. Ей-такива тайнствени неща разказвал Сократ, които често не били схващани в точния им смисъл, а били възприемани и оценявани съвсем изкривено, неадекватно, предубедено и пр., щом като това, което се случвало, било представяно като "развращаване на младите". Знайно е обаче и това, че Сократ в крайна сметка бил осъден на смърт заради това обвинение, както и за едно друго, не по-малко глупаво и неверно: че бил отричал съществуващите богове - и че си бил измислял нови богове. Но за какво става дума тук може би ще говорим друг път, засега толкоз.

Аз и тази Сократова теория често я разказвам на учениците си, а пък съм забелязал, че и в днешно време ефектът от такива думи също е подобен както по времето на Сократ: някои се споглеждат, вижда им се крайно чудато и едва ли не скандално да се мисли така, едва ли не "извратено", а ако пък и аз дръзна да кажа че, бидейки последовател на Сократ, ще се опитам да уча младите момчета да раждат, убеден съм, че тия мои приказки ще бъдат възприети ако не като аморални, то поне като израз на лудост. Има една особеност обаче в наши времена, която още повече засилва този "сексистки" момент, докато във времето на Сократ се е смятало за безспорно, че умствената работа е "мъжка" работа, докато в наше време съвсем не е така, напротив, жените биват смятани не просто за равностойни, а в някои случаи и дори превъзхождащи особено някои мъже в това отношение. Макар че - да добавя и това - все пак неслучайно съществуват половете, все пак не е "несъществена подробност" това, че някой е мъж, а друг - жена; жените би следвало да си имат свое предназначение, а мъжете - свое. И си имат своя задача, за която, така да се каже, са подходящи: мъжката и женската душа, ако вникнем по-внимателно, са така устроени, че да могат да осигуряват изпълнението съответно на мъжката и на женската мисия в този живот. Сократ някога открито говорел, че жената е създадена за т.н. домашна работа, именно грижата за дома, за децата и пр., да перат, готвят и пр. са създадени жените, също и да раждат деца; това, за което природата ги е създала, трябва да бъде уважавано, неслучайно това, дето го могат жените, мъжете не го могат, и двата пола не бива да си смесват ролите, щото тогава настъпва хаос. Същото ще стане когато жените се захванат с такава "мъжка работа", каквато е мисленето, зачеването, забременяването с мисли и последващото тяхно раждане, т.е. с интелектуална работа. Съответно двата пола са си взаимно необходими, защото се допълват, защото са си взаимно необходими, не могат един без друг и пр. Така например силата на мъжката душа е мисленето, докато жените са много по-добри от мъжете в чувстването; мъжката душа е мислеща, женската - чувстваща и т.н. Ето какви провокации към съзнанията могат да се отправят ако се тръгне от Сократ, вижда се, че този е начинът, този е пътят - и за философстването, и за обучението изобщо, имам предвид за истинското, ефективното, подходящото за човешката душа обучение.

Аз се отплеснах по тия въпроси, тръгвайки обаче - не съм забравил това! - от потребността да се разграничат "даването" и "вземането" в процеса на обучението. Много е тънка тази работа и според мен точно тук, в това отношение може да се определи кой учител е добър, а кой - лош; и това може да се изяви и изтъкне така, че да се схване кой учител е привърженик на модерни, отговарящи на духа на нашето време образователни и обучителни технологии, а кой е привърженик на стари, на отдавна изветрели и мухлясали образователни и обучителни технологии. Добрият учител успява да прави така, че учениците в крайна сметка всичко да постигат сякаш сами, със собствените сили, всичко да е резултат на положени от тях усилия. Лошият учител всичко дава на учениците си наготово, което означава, че страшно много ги подценява, сякаш са неспособни и недостойни да се движат, да правят свои стъпки в познанието и изследването.

Превръщането на ученика в "прост обект" е характерно точно за тази стара и неефективна технология, която неминуемо води дотам, че в един момент ученето за младите става досадно, невълнуващо занимание; докато истинското е те да бъдат действителния субект на собственото си развитие, в това число и интелектуалното; развитието на техния дух трябва да бъде тяхно собствено приключение и дори авантюра. Вижда се, че възлов момент тук е отношението към свободата: старите, доказалите неефективността си образователни технологии игнорират свободата на обучаваните, докато новите залагат най-вече на нея, тя е онази опорна точка, на която всичко се крепи, тя е и оня център, около който всичко се върти. В единия случай обучението се превръща в нещо най-човечно и човешко, докато при другия то губи този свой исконен характер и придобива нечовешки, бих казал даже античовешки смисъл и характер.

Вдъхновявах се от тази именно идея когато се захванах с разработването и писането на своите учебни помагала, които пък, от друга страна погледнато, станаха естествен израз и резултат на това, което се опитвах да правя открай време в часовете си, в реалното "преподаване". Даже бих си позволил тук да кажа, че това, което успях да направи постигна с тия учебници и помагала (седем-осем на брой!), не е никакъв куриоз или скандал, както се оценява от системата, напротив, то трябва да стане правило: всеки учител, така или иначе, предлага на учениците онова, което е негово, което той е успял да открие и постигне. Е, ако не всеки учител би могъл да си разработи свои учебници, то нищо не пречи екипи от учители-съмишленици да разработят съответните алтернативни учебници и помагала, водейки се пак от целите, изискванията и потребностите на своята обучителна практика. Тази според мен е пътят. И когато сега даже министърът на образованието призна, че официалните учебници са лоши и че било трябвало да бъдат "пренаписани", аз тук показвам причината защо това е така, защо нямаше начин да не е така: сгрешено беше нещо най-основно. Което е израз на недоверието на държавно-чиновническата и командна образователна система към всички, и към учениците, и към учителите, и даже към родителите, които все пак трябва да имат глас при определянето на образователните нужди на техните деца; но системата не пита нито едно от тия "звена", напротив, игнорира волята на всички; е, затова работите няма как да потръгнат. И затова не са потръгнали. И затова скоро няма да потръгнат: докато не се осъзнае това, което казвам.

На мен тук ми се иска - за да приключа някак този проблем - да представя с няколко думи основните свои помагала, понеже така ще се "закръгли" представата за поставения, за обсъждания проблем. Ще го направя по своеобразен, по необичаен начин. Ето как.

Оня ден се срещнах с един мой ученик. Един много интересен и талантлив млад човек. Той е приет за студент по философия. Идваше при мен да се консултира преди матурата, иначе учеше в съвсем друго училище, училище по изкуствата. Беше научил за мен от интернет, пожела "частни уроци". В един момент обаче консултациите ми станаха много интересни и за двамата разговори, което доведе дотам, че аз съвсем престанах да му вземам пари; оказа се, за мое щастие, че съм съвсем неподходящ за един такъв тип обучение, който може да се оценява с пари. Аз подарих на този млад човек своите книги, та ме се реванширах донякъде за ония пари, които в началото ми даде. Та тия дни този млад човек, вече студент, пожела да се срещне с мен, подари ми една своя картина (той е много добър в рисуването) и си поговорихме. Е ето в този разговор той ми заяви, че твърде много му бил помогнал моя толкова странен учебник по философия, наречен "Лаборатория по философия" (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), онова учебно помагало, което, за разлика от всички други на този свят, се състои предимно и главно от въпроси, не от отговори. Той ми каза горе-долу така: много ми повлия това помагало, този е пътят за обучение по философия, така трябва да се правят нещата, за един час занимание с него човек може да научи със свои сили повече, отколкото месеци в училище, по ония, "изтърканите", тривиалните преподавателски подходи с "преподаване", с разказване на уроци и пр. Така ми каза този млад човек и по този начин ми даде още едно свидетелство, че пътят, по който съм вървял толкова години, е верният, е правият път.

Спомням си, че идеята за такова едно помагало ме осени във влака от София за Пловдив. Тогава именно и ме обзе невероятно вдъхновение - и за час-два успях на лист хартия да запиша главното, схемата, по която по-късно се роди самото помагало. Това беше преди доста години. От този момент нещо сякаш се пречупи и в моите занимания с учениците - лутането ми спря, оказа се, че съм успял най-накрая да стъпя на здрава почва. Забелязвам, че от този момент и отношението на учениците, с които се занимавам с философия, коренно се промени. Те някак се чувстват поласкани от доверието, което им оказвам като фактически им казвам: вие можете сами, опитвайте, търсете, ровете се, изследвайте, споделяйте, дайте да разговаряме и т.н. Аз внимателно ще изслушам всичко, което сте успели да постигнете при своите занимания; всичко внимателно и ще бъде обсъдено. Вярно, по-голямата част от учениците, имам чувството, че стоят на огромна трапеза, отрупана с великолепни, със съблазнително уханни ястия, питиета и пр., ала те, по някакви причини, предпочитат да не се докосват до тях, а си стоят гладни; е, вярно, на моменти почват да преглъщат, особено когато гледат, че техни връстници в един момент почват да лапат вкусните ястия, да пият от опияняващите питиета. С тази метафора може да се опише същината на моята обучителна технология: аз съм подготвил тази великолепна и богата "трапеза", на която съм сложил от невероятните "плодове", "питиета" и "гозби" на философията - и съм преложил на младите да се възползват, да се угощават както искат.

Е, вярно, те не са свикнали така, те са свикнали предимно с това учителите да им пущат в устата "сдъвкана кашица", сякаш са беззъби. Поради това нямат увереност в способността си да "късат" със зъби, да дъвчат, да преглъщат, да поглъщат и пр., но, убеден съм, в един момент няма да издържат на съблазънта. Някои са сякаш скромни и си щипват по нещичко, изпитвайки неудобство да почнат да лапат. Такива сме ние, българите. Е, на друга, на обикновена трапеза, богато наредена с ония, другите ястия, знаем добре как да се държим, ох, как лапаме там, но тук, на тази "виртуална трапеза", на трапезата, на която са сложени "духовни ястия", сме скромни - и се правим едва ли не на аскети. Не можеш така лесно да преметнеш българина, той яко е стъпил на краката си, знае какво става за "истинско ядене" - и знае също, че "това, дето хвърчи, не се яде" и пр. Както и да е, трябва да продължим да го съблазняваме с друг вид ястия, почерпани от несметните богатства на философията - и на духа изобщо. В един момент изнемогващата от глад и жажда за такъв род "храна" душа ще вземе своето, аз съм убеден в това. Няма как да е иначе. Няма как да продължи да бъде иначе винаги занапред...

Писах по същия тертип и своето помагало по логика. Голямо предизвикателство беше да опитам да представя т.н. "формална логика" по един вълнуващ душата начин; е, успях да го постигна, първо, с помощта на великия Кант (негов учебник по логика, писан преди толкова години, ми даде основата - и ме вдъхнови в преследването на целта ми), а също, на второ място, понеже реших да опитам да представя логиката като изкуство на мисълта, каквото е и заглавието на самото помагало. Вярно, логиката е трудна, вглъбяването в чистата мисъл, изглежда, не е "лъжица за всяка уста", учениците тук повечко се мъчат, неопределеността е още по-голяма, в един момент са съвсем неуверени, но това според мен е полезно: еднозначната определеност, пълната изясненост на проблемите, която преследват други преподаватели, според мен е вредна, изобщо не е идеал, към който си заслужава да се стремим.

Напротив, ученикът трябва да изпадне в състояние на неопределеност, на обърканост, в което нищо не е ясно, в което всичко е под въпрос, е неясно, подлежащо на изясняване; и трябва да чувства във всеки момент, че няма кой друг да се погрижи за въвеждането на ред в мислите му освен той самият, това е негова работа и задача. Разбира се, по-лесният начин е младите да се обръщат към учителя той да им помогне да се справят с трудностите; добрият преподавател обаче само ги подтиква към търсене във вярната посока, а не решава сам всичките проблеми. Но безценна е идеята за това така наречено "изкуство на мисълта", в каквото всъщност трябва да бъде превърната в едно съвременно разбиране цялата философия, а, бих си позволил да кажа, и цялата наука, целия оня "букет" от науки, които учениците учат в училище. Да се учат да мислят, да се упражняват в мисленето, да напредват по пътя на мисълта - този е начинът, този е истинският, верният подход. Всичко друго е... "шменти капели", е сурогат, е баласт, е "излишен лукс", е безполезна страст. От която, за жалост, страдата толкова много учители с извратена, с даскалска душа. Слава Богу, че не успях за тия години пребиваване да се вдаскаля дотам, ето за това съм най-признателен на съдбата си.

По същия маниер разработих и две други свои помагала, имащи базисно значение за обучението на младите по философия: това по етика, наречено "Етика на достойнството", с подзаглавие "Изкуството да се живее" (прочее, кое е заглавие и кое е подзаглавие тук е твърде относително и аз сам им бъркам реда), и другото помагало, което се използва в 10-ти клас по настоящата програма, по същия предмет "Етика и право", именно понятието по философия на правото, носещо заглавието "Универсумът на свободата", като тук подзаглавието е "Източниците на достойнството, успеха и богатството". Кой иска да разбере по-подробно какъв е замисъла и какво е осъществяването на тия помагала, нека сам ги разлисти, те достатъчно говорят за себе си. И двете помагала в явна провокативна форма поставят проблеми, въвеждат съзнанията на младите в най-сложни душевни - познавателни и ценностни, свързани с преживяването на смисъла - проблемни ситуации, подтикват младите към проблематизиране на съществуващото, на онова, което обикновено не стои под въпрос, което се приема за "ясно само по себе си", не будещо размисъл, въпроси и пр. И в двете помагала, за да подтикна младите към изработването на своята позиция, съм го сторил, като съм защитил в най-провокативен маниер една екстремна, дори крайна, ала принципна позиция, която в най-чист и ясен вид разнищва проблемите; вярно, предлага най-убедително решение, но неговата убедителност е именно подтик за проблематизиране, понеже ония младежи, които са склонни към възприемането на съвършено други ценности, са предизвикани да търсят основанията на собствената си убеденост. Разбира се, на някои хора е удобно (имам предвид най-вече хора от инспекторо-директорското съсловие) да тълкуват всичкото това като проява на "недопустима пристрастност" или дори "политизираност" на проблемите и на самите помагала, което обаче е банално обвинение: как младите ще привикнат да защищават със страст собствените си разбирания ако всичко им се предлага в безлична, безпринципна, безхарактерна, нивелираща, непровокативна форма? Но ако бъде посято семето на различността и дори на раздора (Хегел неслучайно е изтъквал, че противоречието води напред!), от него ще се родят един ден добри плодове. Ако обаче всичко е било предварително "скопено", нищо и няма да се роди...

Чудесни, направо възхитителни дискусии почнаха да възникват във водените от мен часове - базирани върху моите помагала. Всичко в помагалата ми е представено така, че учителят просто няма как да го "разкаже" или "при-по-даде", абсурд е така представена "материя", пропита от личностност, да бъде пре-по-дадена! Такава ми е била и целта. Аз сам нищо не преподавам. Аз мога да бъда само арбитър в споровете, грижещ се за спазването на известни правила; а дискусиите трябва да са съвсем свободни. Винаги при задаването на темата за следващия път казвам само няколко общи фрази, поставящи някаква загадка или интригуващи. Учениците вече знаят, че всичко е в техните прерогативи, всички по-нататък е от тяхната компетентност. Трябва, налага се да четат и да осмислят самостоятелно проблемите, да се мъчат да ги доведат до своето съзнание, или своето съзнание да доведат до тях. Всичко в помагалата е поднесено пределно ясно, ала твърде философично, с една пределно философска яснота и твърдост. Пак темите-въпроси изобилстват от безброй... въпроси, щото нали това е въпросът: обозначава проблем, навежда на проблем, регистрира проблем.

Да се осъзнае проблемът е най-трудното, да се открие проблемът често е задача, неизпълнима за повечето съзнания и хора. Огромната част от хората, за жалост, живеят в някакво съзнание на блажена безпроблемност, родствено по естеството си на идиотизма, което при това се придружава от измамната увереност, че всичко по начало си е ясно и затова изобщо не се налага да мислим. Такива хора имат готови решения за всичко, при това без изобщо да са се запитали за какво всъщност става работа - или каква изобщо е същината на работата. Ето тази увереност-безпроблемност трябва да бъде разбита без жалост, безпощадно. Но това, разбира се, няма как да стане отвън, то може да стане само отвътре, в собствените ни души.

И тук именно е цялото онова майсторство, което ни е необходимо, ако искаме обучението по тия предмети да достигне нивото на изкуство. Разбира се, вече трябва да ви е известно (ако сте чели всички части на това изложение), че за мен коренната промяна в обучението по философия трябва да стане нещо като "локомотив", който единствен може да изтегли затъналото в тресавището на инертността, апатията и духовната ленивост българско образование. Но за тия неща ще пиша по-подробно по-нататък, като ще се постарая да движа анализа си в един по-конкретен план. Но да спра засега дотук.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.