Днес-утре довършвам последните редакции и корекции в текста на новата си книга за "освобождаващото образование", а също и предпечатната й подготовка (всички тия неща, от немай-къде, си ги правя сам). И книгата е готова... за да отиде в чекмеджето, където да отлежава. Пари нямам за издаването й. Да беше друга книга, би могла да почака. Но тази не може да чака изобщо. Това е книга за най-тежките проблеми на образованието на децата ни - и тя, по моето дълбоко убеждение, може да спомогне много за решаването им. Престъпление в такъв случай е книгата да стои неиздадена - след като може да е много полезна не само на учителите, но и на младите хора, на учениците, на образователните мениджъри, на родителите, на всички. Какво да правя, как да я издам?Ще каже някой, разбира се: ами какво ти пречи да я издадеш в интернет? Аз това, разбира се, ще го сторя съвсем скоро. Но неотпечатаната на хартия книга, независимо от всичко, за мен е недействителна книга: книга означава да можеш да я хванеш в ръка, да я разлистиш, да я помиришеш дори. Тя, една книга, едва тогава получава своето битие, едва тогава оживява, започва действителния си живот. Книгите живеят като хората, а за да почнат да живеят, трябва да се родят най-напред. Аз лично смятам, че книги на хартия ще се издават винаги. Именно по указаните причини. Книгата, съществуваща само в компютри или в интернет е нещо като подухване на вятъра, нещо като мираж, като фикция: има я, ама всъщност я няма. Уж я има, ала я няма. Компютърът и интернетното издаване на книги са средства, но те не могат да заменят автентичното битие на книгата. Която е нещо субстанциално за човека: като хляба, като водата, като... лъжицата, като дрехите, като ей-тия всичките неща, без които не може. Да, може да се яде и с ръце, без лъжици, ама все пак друго е да има лъжица. Но не това ми е темата тук. Казах го между другото.
Та какво да правя: как да изобретя начин книгата ми да се роди в истинския свят? Щото, повтарям, сигурен съм, че може да е полезна на много хора. Не зная какво да правя вече. В пълно безсилие съм. На път съм да се отчая съвсем. Човек се блъска, блъска се цял живот, ефект никакъв. У нас, за жалост, е така. То затуй май повечето хора нищичко не правят, а само чакат, мърморят и искат нещо да им се даде наготово. Да, ама аз не ща да бъда като тях. Не мога да съм като тях. Но какво, какво да правя?! Безпътицата, затъването в безпътица не е нещото, което да може да ме задоволи. Нещо трябва да измисля. Но какво?!
Хрумва ми в тоя момент следното. Пари за издаването на книгата си не мога да намеря. Да моля, да искам - не, не става така, хората са бедни, нямат, а пък тия, дето имат пари, за тях книгите явно са нещо съвсем непотребно и излишно, сигурно е така, и затова не дават, не щат да помогнат. Та в пълното безсилие нещо да измисля решавам да направя ето това, което, прочее, се е правило в такъв случай от векове насам: авторът, като напише книгата си, почва да си търси издател. Почва да праща ръкописа на разни издатели. Някой от тях може и да оцени книгата му и да му я публикува. В нормалните страни всеки си гледа работата: авторите пишат книги, издателите ги издават. У нас нищо не е както трябва да е: у нас авторът сам си блъска главата как да си издаде книгата.
Та затова и аз ще си устроя експеримент този път: ще изпратя ръкописа на книгата си до колкото се може повече издатели. До, до поне 10-тина ще я изпратя де. Иска ми се да разбера: ще се намери ли поне един български издател, който да дръзне да издаде една книга за българското образование? Една книга, която, вярно, не е написана от някаква знаменитост "с име", от някой прочут и именит човек, аз не съм нито Недялко Йорданов, нито Азис, нито бай Вучков, затуй съм написал книга, издаването на която не гарантира мигновена печалба. Но пък за сметка на това книгата ми е написана от човек, който цял живот е работил за българското образование, който живота си е дал за българското образование - и затова познава до болка това, за което пише. Интересно ми е дали ще се намери такъв издател, издател, който да издаде книга на такъв автор като мен. Щото аз имам злата орис предимно сам да си издавам книгите. Като изключим първата и втората ми книга всичките ми книги съм си ги издал сам, за свои средства, на свой риск. Не зная защо е така.
Може би причината е тази, сега откривам, като се замисля, че сам не съм пращал ръкописите на книгите си на издатели от много години наред. Не вярвайки, че ще намеря издател на своя книга, аз и не съм им пращал, нито пък съм ги молил. А, да, вярно, преди две-три години пратих ръкопис на една своя книга на издателство "Ентусиаст". Те честно ми отвърнаха, че не няма да я печатат, щото не вярвали, че ще спечелят пари от такава една книга. Философска книга. Да си философ в нашето отечество е страшна прокоба. Да си мислещ човек, следователно, също е страшна прокоба в отечеството ни. Простак да си в отечеството ни обаче сигурно е голямо щастие. Не знам как е. Не ми е дадено да знам...
Та днес-утре ще седна и ще напиша едно писъмце и заедно с него ще пратя ръкописа на книгата си до поне 10 най-авторитетни и патриотични издателства. Ще им предложа да издадат една книга за българското образование, като ще им упомена, че българското образование от години се намира в страшна криза и катастрофа, в същинска агония. Ще ги призова да започнем да опитваме да спасяваме българското образование. Ще апелирам към съзнанието им за дълг. Ще им изтъкна, че на тоя свят парите и печалбите не са всичко. Че има и по-важни неща от тях. А може изобщо да не из казвам тия неща в съпроводителното писмо, щото има опасност да им помогна по-лесно да решат теста, който им устройвам. Т.е. ако много дрънкам и обяснявам, може сам да проваля теста си. С две-три кратки изречения ще им пратя ръкописа си. Нищо повече. Никакви обяснения. И ще чакам. Таман иде началото на новата учебна година. У нас за училището и за образованието всички се сещат само два пъти в годината: на 15 септември и на 24 май. Във всички останали дни никой не се сеща за тия така "непотребни" неща. Та искам да кажа, че в напълно подходящ момент ще си устроя своя тест до българските издателства.
Много ми е интересно обаче дали някой ще откликне. Съмнително е. Не говоря за това да приеме да издаде книгата, не съм чак такъв изоглавен оптимист, а само за това дали ще откликне, в смисъл, дали ще отговори с две думи на писъмцето ми. Ето това ми е интересно да разбера. За другото знам. Ще видим. Вече не очаквам никакви изненади. Падението на нравите у нас е колосално. И шествието на глупостта е неизмеримо. Ето затова дори не очаквам някой издател да ми отговори на офертата, но какво ми пречи да проверя дали ще стане точно така?!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар