Все някой трябва да рови из тия рани - та да кървят, да не зарастват, та да боли...

Вече втора сутрин така не ми се пише в блога, както никога не е било. Просто си се мотая из интернет и нищичко не привлича вниманието ми да откликна, да коментирам. Или пък някак си съм преситен от писане и коментиране, знам ли? Като капак на всичко от вчера не мога да си спомня за какво точно бях решил да пиша, някаква чудесна тема бях измислил, оставаше само да седна да я напиша, ала отложих и ето, щукна ми из главата и не мога да се сетя след това за какво беше. Върти ми се из акъла, ала обаче е потънало някъде и все не мога да го засека и извикам. Неприятна работа!

Освен това пък съм също така и крайно преуморен, твърде много сили хвърлих в подготовката на новия брой на сп. ИДЕИ и за писането и оформянето новата си книга, която, както изглежда, ще носи заглавието ОСВОБОЖДАВАЩОТО ОБРАЗОВАНИЕ. На мен лично това заглавие не ми звучи добре, не е особено сполучливо (понеже изразът е дълъг), но ако не измисля ново, по-впечатляващо, ще го оставя. По цял ден, като се сетя, като ми мине през акъла този проблем, който ме занимава, мисля и за изобретяването на по-сполучливо заглавие, ала не се получава. Заради филма СТЕНАТА на Пинк Флойд ми се стори вчера за известно време, че бих могъл да кръстя книгата си НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!. С подзаглавие Есета върху идеята за едно училище на бъдещето - или пък Що е освобождаващо образование?. Ония варинти, по-раншни, за заглавие, ги "пенсионирах" - УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО и ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Е, все нещичко ще остане от тях в наименованието на разделите и на главите в книгата.

Не знам. Ще мисля още. Явно ми трябва време. Доста бързо се роди тая книга, има-няма за месец, а всяко нещо си иска повечко време, за да устои. За да ферментира. А аз бързам. Винаги съм бързал. Много спонтанно и импулсивно става всичко при мене. Запаля се веднъж и стой пък се дръж - не мирясвам, докато не го направя. Такъв съм. Това е природно. Нарича се темперамент. Човек душата си съвсем не може да смени. Характерът е онова в душата ни, което се мени, ала темпераментът не може.

Ето, че пак си се върнах на това, което най-много ме вълнува. Моята работа. Уж бях отпуск, а се скъсах от работа. Всекидневна, изтощителна работа. Очите ми са пламнали от работа, понеже при моята работа - писането на компютър, те най-много се натоварват. И са ми слабото място. Прекалявам: с часове седя пред компютъра и пиша, редактирам, чета. Няма кой да ми помогне с нищичко. Всичко сам правя. Е, като работя толкова, това не значи, че съм преуспял. Казват, че у нас от работа човек най-много да си спечели някоя гърбица, а не пари или пък, опази Боже, признание. Или благодарност. Няма такова нещо. Най-лош и подъл ще те изкарат като те гледат, че работиш толкова. "Тоя пък що работи толкова бе?! Явно нещо ни крои. Явно иска с нещо да ни прецака. Не може да е току-така, без нищо. Все нещо има. Я за всеки случай ний да го изпреварим и да му навредим. Не сме чак толкоз прости. Можем нищо да не правим, но да вредим поне умеем..."

Но да се върна на книгата си за училището, ученето, освобождаването на образованието. Понеже тя ми е обзела душата, та затова все около нея се въртя. Хрумна ми една щура идея около нея, хайде, понеже съм си такъв, да я споделя тука. Знам, че четат тоя блог някои фактори, та затова, да апробирам, тъй да се рече, нервите им.

Хрумна ми - понеже сам нямам средства за издаването на тази моя нова книга за образованието - да опитам да я издам, като ангажирам някак институцията, в която работя, именно (да го кажа общо) образователната система. Тъй де, нейни проблеми обсъждам в книга си, предлагам идеи за поправяне на положението, що пък да не опитам "заинтересованата" и... облагодетелстваната страна да финансира излизането на книгата?! Да, знам, че е нагло: на тия, които са фактор в образованието да не стават така потребните промени, именно образователните бюрократи, точно на тях да приложа метода "мозъчна атака" и ей-така, изневиделица, да предложа да отделят държавни - народни! - средства за издаването на книгата ми, която, както и да го погледнеш, обсъжда важен държавен и народен проблем. Това, че у нас масово не се съзнава колко важен държавен и народен проблем е образованието съвсем не означава, че образованието не е важен държавен и народен проблем. И човешки проблем е образованието, да не забравяме това, щото то е най-важно: човешкото е и над държавното, и над народното даже, щото човекът (личността) е в основата на всичко. Та такава ми е идеята: да предложа на официалната държавна институция, към която работя вече 30 години, и то да предложа съвсем официално, документално, да отдели средства та да финансира книгата ми, която именно разглежда проблемите на образователната сфера, които точно на тази институция би следвало да са в центъра на вниманието й. Май съм длъжен да направя това, понеже една книга, родена в даден момент и разглеждаща дадени важни проблеми, ако не се издаде овреме, е все едно новороденото (от майка родено, именно дете в истинския, в буквалния смисъл на думата), току-що родено, мигом да бъде и задушено, та да умре; неиздадената навреме книга е точно в същия смисъл и задушена, убита, ликвидирана, щото и мислите си имат свой живот, раждат се, развиват се, умират. А пък ний в България, знайно е, друго можем и да не умеем, но мисли да убиваме умеем. И, респективно, умеем също така да убиваме и личностите, които са изразили, са изказали дадени нови мисли. Поради ненавист към мислите и към самото мислене ние сме станали убийци и на мислителите. Така ми се струва на мен. Не знам дали съм прав. Вий съдете. Вий решавайте как е. Аз само казвам как на мен нещата ми изглеждат.

Та така, хрумва ми да искам пари за издаването на книгата ми за образованието от официалната държавна институция, която се занимава с управлението на тази народополезна дейност. Чудя се само от кого да искам тия пари за книгата, и то, казах, съвсем официално, писмено, с документ: от директора на училището, в което работя ли да искам тия пари, или от Министъра на образованието да ги искам, като му напиша съответното писмо? И двата варианта са допустими, може пък едновременно и от двете места да поискам или предложа. Знам, че Министърът ще отговори: има си специални програми за финансиране на научни изследвания, това става с конкурси и пр., ето, вземи, участвай, ако спечелиш, ще ти се дадат пари, т.е. знам, че г-н Министърът ще ме прати да чакам от умрял писмо. Щото аз за списание ИДЕИ вече участвах в такъв конкурс и ни отрязаха, знаем как стават тия неща у нас. Пари у нас се дават, ако не знаете, да ви го кажа, само по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска или, най-вече, по партийна линия. Ако си от "наште", може и да финансира държавата учебника или книгата ти. Иначе - да имаш много здраве!

А директора на училището, в което работя, и което си има свой бюджет, ми е много интересно как ще реагира на мое официално предложение с такова екстравагантно искане: училището да финансира книга ми. Разгеле, тая моя книга разглежда проблеми тъкмо на институцията, в която работя не от вчера, защо пък и да не я финансира тя, при положение, че това не са лични някакви проблеми на Ангел Грънчаров, а това са проблеми на самата институция?! Та ще видим как ще го направя, ала ето, все по-уверен ставам, че трябва да го направя. не ми се ще книгата ми, току-що родена, мигом и да умре - като бъде захвърлен ръкописа да събира прахта в някое кьоше на компютъра ми. Е, мога да я публикувам онлайн, разбира се, че ще го направя, но излизането й на хартия е друго нещо. То е истинското излизане. На хартия една книга придобива истинското си битие. Но това е друг проблем, по който съм писал много пъти.

Има, разбира се, и друг вариант: да апелирам към гражданите, към евентуалните читатели на книгата, към най-заинтересованите, именно родителите, учениците, младите и старите, към всички българи, който иска, да подпомогне с нещичко излизането й. Примерно, като се абонира, да плати и като излезе книгата, да си я получи. Така също може да се спонсорира една книга: от самите евентуални читатели, от заинтересованите. Щото да чакаме държавните чиновници да се заинтирисуват от промените в образованието е умряла работа: те са заинтирувани от това да няма промени. Но ние, ощетените, ние, гражданите, положително сме заинтересовани от промени. Та значи искат се стотина или 150 човека най-много, които да се абонират за тази книга - тя, прочее, излезе точно 228 страници - да дадат по 10 лева, примерно, със събраните пари книгата ще излезе, абонатите ще си я получат, и ето, книгата няма да умре още с раждането си, ами ще заживее. Ще оживеят и заживеят и идеите, мислите, които се съдържат в книгата. Щото книга се пише и издава точно затова: мислите, идеите в нея да заживеят в душите и съзнанията на хората, а пък, веднъж заживели в тях, тия мисли и идеи вече стават, така да се рече, "материална сила", която вече може да промени света. Съзнанието ни определя битието, не си мислете, че е обратното, както са ви заблуждавали някога в училище.

Но къде ти у нас, в България да се намерят цели 100-150 човека, които да подкрепят излизането на една нова и, убеден съм в това, потребна книга?! Не, няма как да се намерят. Ний неслучайно сме най-заспалата страна на света, с най-заспалия народ. Ето, и списание ИДЕИ не може да намери дори 20 верни свои фенове; знаете ли колко човека го подкрепят него? Ще ви кажа: 2-3-4-5 човека го подкрепят (са го подкрепяли) досега, за какви ти 100 човека можем да говорим?! Същото пък би било и за една книга за образованието. Няма да се намерят хора да я подкрепят, абсурд да се намерят! Ето, аз оня ден си направих устата някой от живеещите в чужбина сънародници да подкрепи с нещичко българската духовност в лицето на сп. ИДЕИ и знаете ли какво се получи? Всички обидено и сконфузено мълчат. Егати наглеца е тоя Грънчаров! Безсрамник неден! Иска пари за проклетото си списание! А сега пък намеква и за книгата си! Леле, каква наглост!

Май не биваше да пиша тия неща. Да бъркам за кой ли път в раната. Да слагам сол в нея. Не биваше, а, какво ще кажете? Или биваше? Все някой трябва да рови из тия рани. Та да кървят. И да не зарастват. Та да боли. Не знам. Тъжна работа.

Хайде чао. Стига толкова. Излишно е да се пише повече. Да помълчим...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.