Нужен е дебат за българското образование, в който приоритетно да се чува гласа на учителите на България

Впрочем, аз отдавна апелирам за такъв дебат - и често го провокирам със своите статии по образователни проблеми, ала дебатът все не почва. Ето обаче, че и други смятат, че такъв дебат ни е крайно необходим, и то по начина, по който и аз си го представям. Та затова да кажа: заслужава да се прочете текстът, откъс от който ще намерите по-долу, това е една добра статия; приветствам и подхода, и заключенията, и начина на излагане на мислите... всичко в нея е на ниво! Ето един откъс, който особено ме впечатли, а цялото може да прочетете като ползвате линка:

Как учителят се превръща в аутсайдер в образованието

... Ето какви са резултатите от провежданите профилактични прегледи на учителите в едно голямо българско училище, които се организират по инициатива и с частично финансиране от синдикатите: от 4-ма прегледани учители само 1 е абсолютно здрав. Обичайно е при тези прегледи да се откриват състояния, които изискват бърза оперативна намеса. А психичното здраве? Дали някой се сеща да провежда подобни изследвания предвид изключителната умствена натовареност и нервното напрежение, на които е подложен в работата си българският учител? Едва ли.

Интересно е и какви са социалните нагласи и мотивацията за работа на българския учител. След злополучната учителска стачка от есента на 2007 година гласът на българския учител съвсем е заглъхнал. Тогава неговите искания за достойно заплащане и реформи в системата бяха пренебрегнати, синдикатите го предадоха, а обществеността негодуваше след забавения старт на учебната година. Вероятно българският учител не вярва вече в това, че реформите ще доведат до нещо добро в системата. Мотивацията му да работи над собствената си подготовка и професион ално развитие е нулева. Средният български учител бърза да свършат часовете и по живо, по здраво да се прибере у дома, където го чака проблемът как да запълни дупките в семейния бюджет. Свикнали сме да очакваме от него повече, но имаме ли право на това?

Застаряващ, болен, нископлатен, немотивиран, необходим, но недооценяван, човек, който мълчи години наред, но и никой не му иска мнението, човек, смачкан от системата, убеден, че от него нищо не зависи, човек, за когото обществото се сеща два пъти в годината - на 15 септември и на 24 май. Един истински аутсайдер! Само децата ни гледат учителя с жадни очички, за да получат неговата усмивка и добра дума!

Нека социолозите изследват нерадостния образ на българския учител и дано го опровергаят. Ако питаме политиците, май още не му е дошло времето за истински промени в образованието. Но проблемите не чакат. Нужен е дебат за българското образование, в който приоритетно да се чува гласът на учителите на България. Или поне на тези от тях, които все още се интересуват от това, което се случва в системата. И на младите, които имат оптимизъм към професията.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.