Приоритетът за мен като учител е един: личността на младите

Текстът, който следва, е продължение на поредицата Записки по една бъдеща книга с примерно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ или УЧИЛИЩЕ НА БЪДЕЩЕТО, или някак другояче.

Аз всъщност до този момент, струва ми се, успях да кажа най-главното, същината. Остава ми само да добавя още няколко щриха към картината за постигане на цялостност и завършеност - и с това ще мога да сложа окончателно точката. Това ще стане в съвсем скоро време. Налага ми се обаче преди това да покажа какво се случи при приложението на идеята ми, при "внедряването" й в живота, как тя беше възприета от учениците, до какъв етап стигнах, вървейки по пътя си. Защото, добре известно е, всяко ново нещо не се приема с аплодисменти, а много често дълго време бива отричано, низвергвано, отричано, плюто, "заклеймявано" като ерес и т.н. Няма как да е иначе, този даже е критерият за разграничаване на истински от мнимо новото: щом нещо го приемат с аплодисменти, няма как това нещо да е същинско или радикално ново; колкото повече го хулят, толкова по-голяма е гаранцията, че то наистина е такова. Истински новите неща обикновено ги приемат "на нож", обявяват им война; новото винаги се утвърждава чрез борба, конфликти, противоречия.

Също така е известно, че ние, хората, сме устроени така, че само някои умове, най-напредничавите, могат да покажат доблестта да разпознаят, да приемат с открито сърце новото и да го привестват; огромната част от хората, за жалост, нямат такива способности и се иска време, за да може новото да си пробие път. Е, знайно е също така, че новото винаги е добре забравено старо, ето, в случая новостите в преподаването на философия, за които говоря и пиша, са наше наследство от древността, още от времето на Сократ, те са открити и прилагани от Сократ, ала по-късно са били забравени, са били затрупани с пясъците на културата и на "модерните дидактики", та да се стигне до наше време, когато, няма как, ще бъдат неизбежно приети като новост, като откровение, като откритие, като спасение.

За мен лично конфликтите и сблъсъкът с администрацията, с властващото съсловие на инспектори и директори, е нещо съвсем естествено и неизбежно, защото тая ретроградна бюрократична сила има едно призвание и оправдание на съществуването си: да служи за запазване на статуквото, да пречи и да тъпче кълновете на новото, да вреди, да обърква, да съсипва. Тая бюрократична сила има едно оправдание на съществуването си - и това е нейният собствен интерес, свеждащ се до оцеляване, до адаптация към променящите се условия, до запазване на властващите си позиции. Най-последна грижа на бюрокрацията е интересът на учениците, разбира се, нейният собствен егоистичен интерес е тяхната кауза суи (causa sui – лат., “самопричина”, причина на самото себе си). Изхождайки от този постулат, на мен ми се струва за излишно да описвам перипетиите на ония борби, които ми се е наложило - в моя вече доста продължителен живот - да водя с всемогъщата образователно-училищна бюрокрация. Щеше да е същинско чудо да бях разбран и подкрепен от тази самодоволна бюрокрация, имаща съзнанието за вечна правота: у нас, знайно е, оня, който има власт, я гарнира неминуемо и с претенцията за пълна непогрешимост - сякаш бюрократите са нещо като оракули. Тъй че лично за мен в случая изобщо не са интересни тия борби, те за израз на една едва ли не неумолима природна закономерност, аз нямаше да бъда себе си, ако бях започнал да угаждам на бюрокрацията, ако бях станал конформист. Е, някой ден мога да опиша перипетиите на тия борби, но в случая това не влиза в целите ми. За мен е значително по-потребно да опиша как учениците възприеха моите "преподавателски" иновации.

Вчера, за щастие, един млад човек, ученик, написа коментар по тия мои записки, който оцених за толкова важен и изразителен, че го публикувах отделно под заглавието Как системата гаси интереса на младите при ученето. Много показателно е, че написаното от него е тъкмо по проблемите, които сега предстои да разнищя. Ето един възлов момент от толкова интересното становище на този млад човек:

... Важно е учениците да разпознаят себе си като субекти, като активни участници в своето образование, защото, смея да твърдя, повечето от тях са дори по-убедени от учителите, че са в училище за да им се наливат знания и да им предлагат текстове за наизустяване.

Тук, както се казва, е "заровено кучето", според един популярен навремето израз, останал в културата още от античността: по-голямата част, мнозинството от учениците, до такава степен са били вече моделирани от изискванията на системата, че те, бидейки нейни жертви, другояче дори и не могат да си представят нещата, т.е. за тях е непредставимо едно коренно различно, едно по-модерно отношение. Нещо повече, за част от тия ученици едно такова по-различно отношение се възприема и оценява като аномалия, като едва ли не за скандално - ако бъде приложено към тях. То се оценява неизбежно като произвол от страна на дръзналия да бъде по-различен учител, оценява се като своеволие. Като нещо ненормално: логично е, щом "нормата" е към учениците да се отнасят като към обекти, отношението към тях като свободни субекти, разбира се, е израз на "ненормалност". Или като "неправилно", щом "правилното" е онова, с което просто са свикнали. Щом друго те не са и видели, как в такъв случай да приемат новото, нововъведенията? Няма как. За тях подобни нововъведения са не просто скандал, те са нарушение на "правилата на играта", разклащане на основите на статуквото, ако срещу тях не се противодейства, застрашена е самата система. Ето как в лицето на този тип ученици бюрокрацията неизбежно придобива най-могъщ съюзник; тоя тип ученици става нейна социална основа или почва. Бюрокрацията, оказва се, в крайна сметка се опира на социалната сила, на мнозинството на безразличните, не мързеливите, на инертните, на немислещите, на безразличните, на дезангажираните и пр., за да стане авангард и предводител на всички ония сили, които дърпат обществото назад. Излишно е да добавям, че в специфичните български условия и реалности съсловието на безразличните към всичко е най-многочислено, което все пак дава известни шансове на новото да се промуши, да се "провре" и дори да пусне известни кълнове.

Да сляза обаче от нивото на общата абстракция; да сляза до нивото на конкретностите на живия живот - и на историческия процес на разгръщането им. Става дума за моята конкретна практика, свързана с преподаването на философия на едни все пак по-"подбрани", по-елитни ученици - тъй като в последните години преподавам в едно такова по-специално училище, пък макар и професионално: професионална гимназия по електроника и електротехника. Това, че учебното заведение, в което преподавам и в което се разгърна решаващия етап на моите учителски иновации, е техническо учебно заведение, има голямо, решаващо, пък макар и все пак специфично значение. Ето за какво става дума.

Учениците в него в по-голямата си част са "техничарчета", имат влечение към техниката, в никакъв случай към хуманитаристиката, каквото по естеството си е философията. Но, както се казва, всяко зло е за добро: тяхното съзнание, съзнанието на такива ученици е съвсем чисто и свежо, бих казал даже девствено, в смисъл на неосквернено и неопорочено откъм съблазните на хуманитарното познание. От друга страна те имат една наистина голяма, направо жестока потребност от такъв тип познание - за да компенсират уклона към точните науки и към техниката, който при тях е станал водещ, доминиращ. На това основание аз имах една благодатна почва за "експериментите" си; в съвсем друга ситуация щях да се окажа ако бях попаднал в училище с хуманитарна насока.

Прочее, аз в началото си представях, подведен от механичната представа, че истинското поле за разгръщане на моите иновации би била една хуманитарна гимназия; воден от тази убеденост, аз в един момент, за кратко време, даже успях да стана директор на Хуманитарната гимназия в Пловдив, която се помещава в сградата на знаменитата Първа мъжка гимназия "Княз Александър Батенберг", първата гимназия в България; бях назначен там през зимата на 1992-1993 г., когато министър беше философът проф.Н.Василев; да, обаче правителството падна 20 дни след назначаването ми; другарите-комунисти в гимназията, разбира се, веднага обявиха стачка срещу "синия директор", такива тогава бяха времената; аз сам не се съпротивлявах изобщо (властта никога не е била цел или самоцел за мен!) ами си взех шапката и си тръгнах, та другарите да поликуват малко; както и да е, това е друга тема и история.

И така, във всичките тия години, в които съм се опитвал да внедрявам своите иновации, в часовете ми се е водила ту тиха, подмолна, ту разгорещена и дори яростна битка между две философии на обучението и преподаването изобщо, между две коренно различни представи за живота в училище, за смисъла и оправданието на съществуването на институцията училище. Известно е, че по-голямата част от нашите ученици са склонни да се подчиняват, са конформно насочени: учителят, така или иначе, е оторизиран от властта, а властта трябва да се почита, за да си нямаш неприятности. Сюблимна ситуация възниква обаче когато точно тоя тип ученици надуши, че учителят не се ползва с благоразположението на властта и на институцията, примерно, не е в най-добри отношения с директора. Тогава тия ученици, няма как, са длъжни да почнат да пишат жалби срещу учителя си, ако пък сами не се сетят за това, какво пречи това да им бъде подсказано? Прочее, този тип ученици сами се досещат, че няма как учител с толкова различни разбирания да може да е подкрепян от консервативната, от веки веков съществуваща система, те имат нюх към тези неща. А какво по-хубаво от това да покажеш жест на преклонение към всевластната система от това да напишеш един пищен донос срещу оня, който се мъчи да подкопава основите й? От това могат да се очакват и съответните награди. Това психологическо обстоятелство трябва да се вземе непременно предвид ако искаме да се ориентираме в непростата ситуация.

От друга страна самите властници у нас от десетилетия не престават да говорят за някаква ефимерна реформа на образованието, която все не идва, както навремето и призракът на комунизма уж все вървеше към нас, но пък не идваше - в целия си неописуем блясък; както тогава, във времената преди 1989 г. комунизмът уж все се канеше да идва, ала в края на краищата не дойде, а по-скоро се помина, сиреч, умря, навярно съвсем същото ще се случи сега и с призрачната реформа на българското образование. Тъй че такива "вредни агенти" на промяната или "подранили пилета" като мен благодарение на приказките за някаква дългочакана реформа имаха шанса в тия години да се развихрят, да покажат какво могат, да се опитат нещичко да променят; е, това аз се постарах да направя, спроде силите си, пък макар и в едно училище само. Но все пак дадох пример, че е възможно нещичко да се промени, че нещата не са чак толкова безнадеждни както изглеждат. И това обстоятелство трябва да се вземе предвид, към което, ако се прибави и това, че имах шанса да работя с един много различен директор, картината започва да придобива не просто очертанията и формата си, но дори и цветовете си.

Интересно е и това, че почти винаги в групи от млади хора, каквито по неизбежност са учениците от гимназията, могат да се открият бунтарски, антиконформистки и дори анархистично настроени индивиди, към спечелването на които моя милост трябваше да намери път - за приобщаването им към идеите, които бяха така потребни и на тях, и на мен самия. Вярно е, твърде малко са такива индивиди, но е добре, че ги има, а ако ги няма, ще трябва да помогнем да се родят. С прилагането на всякакви провокации към съзнанията, за които приподаването на философия дава чудесна възможност, се опитвах в тия години да си намеря съмишленици, нещо повече, да си направя нещо като "партия" от по-свободолюбиви млади хора. Такова нещо беше т.н. Дискусионен клуб, който основах преди години и в това училище - както десетилетия преди това бях създал и в Пловдивския университет (където съм работил на млади години като асистент по философия). Във знаменателни времена като нашето, в които самият дух сякаш е бременен с промени, се иска хората, за които промените са нещо съкровено желано, да се обединят, та да акумулират силата си; формата на т.н. "дискусионни клубове" е прекрасна за тази цел. Излишно е да споменавам, че към Дискусионния клуб администрацията винаги е имама едно подсъзнателно враждебно отношение, въпреки че аз, както вече казах, имах шанса да случа на оригинален, необичаен, разбран и човечен директор, който, ако не ме подкрепяше (за да си няма излишни главоболия), то поне не пречеше, което ми и стигаше.

Абе чудя се откъде да започна в описанието на тия истории; много имам за казване и писане, много е трудно да се опише по-пълнокръвно така и така сложилата се нелека ситуация. Аз съм човек импулсивен, увличам се, отдавам всичките си сили в тази по начало изхабяваща работа, каквато е учителстването; прочее, моето необичайно, така да се каже "антисистемно" поведение е нещото, което хем ме съхрани като личност, хем не ми позволи да се "вдаскаля", т.е. да капитулирам в творческо отношение, хем ми позволи да запазя (донякъде) силите и здравето си, щото аз сам усложнявах неимоверно положението си. Тъй като, ако си учител, имаш две основни възможности: или да вегетираш, пазейки силите си по един пасивен начин и спазвайки формалните изисквания, поведение, гарантиращо ти спокойно довличане до пенсия, или пък, изхождайки от творческия характер на професията, да гориш, да светиш и да пламтиш - та нали онова, което само не гори, няма как и да пали?! А че учителстването по същината си е горене, светени и пламтене е нещо, което е трябва да е ясно пе презумпция, по определение. Стига толкоз. Да не дразня повече. Да мина към описанието на някои по-конкретни ситуации.

Ето, спомням си следното: в един клас нещата съвсем не вървяха. Каквото и да пробвам, никакъв ефект. Уж правя по принцип същото и в останалите класове, там нещата сякаш вървят, ала тук - не, изобщо не вървят. Учениците мълчат, презрително свили устни - или пък изобщо се стараят да покажат, че даже и не слушат това, което говоря или питам. Ето тук обаче се сещам, че аз вече съм писал по този случай; намирам текста, ето го: Една чисто нашенска поучителна история…. Прочетете го ако желаете, за какво да описвам всичко наново?! Даже по-добре е че намерих текст, в който всичко е представено точно каквото е било тогава, в момента на случването си; щото времето хем лекува, хем изменя възприятията. Аз тук мога да се задоволя само с добавяне на окончателната развръзка.

Спомням си, че аз сам казах на директора, че имам проблем. Сериозен проблем с един клас. Разказах му накратко. Обясних му, че търся изход. Помолих го да дойде с мен в класа, за да проведем един "оздравяващ" настроенията в класа експеримент; присъствието на директора беше задължително, за да има ефект цялата работа. Директорът се съгласи. Ето какво направих.

Влязохме с директора и той седна на последния чин без да даваме никакви обяснения. Аз предложих на класа да играят на една игра, да опитат да поиграят на театър. Попитах ги имат ли предложение за сюжет. Мълчаха. Тогава казах, че аз ще предложа. Във връзка с една история. Имало един клас, в който... разказах основното от историята на нашите отношения с класа. Помолих ги да изиграят една сценка, именно родителска среща в този клас. Всеки от тях ще играе собствения си родител, майка или баща, по избор. Няколко доброволци ще трябва да играят ролите на класния ръководител, на директора, на представител на служба за закрила на детето, на неправителствена организация, грижеща се за правата на малолетните и на моя милост, на преподавателя по философия. Макар и трудничко, но определихме все пак доброволците за тия роли. Тогава аз млъкнах, седнах на един чин и мълчах до края на часа.

Учениците трябваше да се справят сами в нелеката ситуация. Трябваше да се отпуснат, да помислят, да се съсредоточат, да се настроят за импровизация, да опитат да се вживеят в ролите си. В един момент се долови, че започва да им става интересно. Почнаха да играят театъра и започнаха да се увличат. Играха с въодушевление. Обсъдиха отговорно и всестранно създалата си ситуация. Сами се сетиха, че трябва да намерят изход. Щукна им главите - един шегобиец предложи това - най-простото решение: "пропъни-камъкът", именно преподавателят по философия, да бъде предложен за уволнение; директорът (ученикът, играещ тази роля, не истинския директор) обаче реагира, че има пълно доверие на "провинилия се учител". Сетиха се да обсъдят и ролята на самите ученици за създалото се положение. Почнаха оживено да обсъждат.

Таман се стигна до най-интересното, то пък взе, че би звънеца. На директора (реалния, не този на сцената) обаче му беше станало необичайно интересно и сам скочи да каже нещичко, уж извън играта, ала нещата се смесиха по един сюреалистичен начин. В крайна сметка стана така, че от другия път работите в този клас постепенно потръгнаха. Трудно, но вече сякаш нещо се беше отпушило.

Така стават тия работи. Да спра дотук. Излишно е да споменавам, че оттук-нататък тоя клас всеки час ме молеше да играят театър. Големи артисти станаха. Е, вярно, известна част от програмата по философия пострада. Но ефектът върху личностите им, предполагам, беше значителен. Няма как да е било иначе. Приоритетът за мен като учител е този: личността на младите. Всичко друго заради личността може да бъде пренебрегнато. Заради личността всичко друго може да иде по дяволите...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.